Български  |  English

Филми посред лято

45. Карлови Вари, 2-10 юли 2010

 

Наградите:

Голямата награда “Кристален глобус”: “Мрежа против комари”, Испания, 2010, режисьор Агусти Вила
Специална награда на журито: “Куки”, Чехия, Дания, 2010, режисьор Ян Сверак
Най-добър режисьор: Райко Гърлич за “Да си остане между нас”, Хърватска/Сърбия/Словения, 2010
Най-добра актриса: Анайс Демустие в “Сладко зло”, Франция, 2009
Най-добър актьор: Матеуш Кошюкевич и Филип Гарбаш в “Майка Тереза от котките”, Полша, 2010
Специално отбелязване: “Друго небе”, режисьор Дмитрий Мамулия, Русия, 2010; “Има неща, които не знаеш”, режисьор Фардин Замани, Иран, 2010
Най-добър документален филм (до 30 мин.): “Реката”, режисьо Юлия Груодиене, Римантас Груодис, Литва, 2009
Най-добър документален филм (над 30 мин.): “Семейство”, режисьор Микаел Вистрьом, Алберто Херсковиц, Швеция, 2010
Най-добър филм в секция “На изток от запад”: “Аврора”, режисьор Кристи Пую, Румъния, 2010
Награда на ФИПРЕССИ: “Хитлер в Холивуд”, режисьор Фредерик Сойше, Белгия/Франция/Италия, 2010
Награда на Екуменическото жури: “Друго небе”
Почетен “Кристален глобус”: Никита Михалков (актьор, режисьор, продуцент), Русия; Юрай Херц (режисьор), Чехия.
Награда на президента на фестивала: Джъд Лоу (актьор), Великобритания.
 
Още на летище София “стъпвам” в Прага. Бордният вестник The Prаgue Post съобщава: “Пукнатини в тройната коалиция; Лидерът на партия ТОР 09 Карел Шварценберг, бивш сенатор, сега вицепремиер и външен министър, заявява: Страната е заробена от енергийния гигант ЧЕЗ (това ме успокоява - братя по съдба сме); в Прага са регистрирани 85 хил. кучета, които всеки ден произвеждат 11 тона екскременти, ветеринарите бият тревога (у нас не бият); “Гореща пролет” в Бърно: гей-парад с 600 участници (чешки сленг – наричат ги “горещи”); 6000 бездомници в Прага, приютите (закотвени шлепове по Вълтава) поемат само 1500, кметът предлага извънградски лагер, който шокира обществеността (това ще си спомня по-късно, когато гледам документалния филм “Катка” на Хелена Трещикова – смазваща наркоманска драма). И още засипваща информация за 2 часа полет.
Стъпвам на летището в Прага и мигом съм в... Карлови Вари: любезен фестивален офис в салона за пристигащи пътници, ново сребристо “Ауди” (официален превозвач на феста) лепва на шосето и след 70 минути съм в хотел “Термал”. Акредитация, настаняване и първа прожекция.
От години ме гони луд фатализъм: какъвто е първият ми късмет, такъв ще е целият фестивал! Джакпот: „Нуумиок: мъжът от Нуук” (2010) е не само дебют на датския режисьор Ото Росинг, но и първи гренландски филм въобще (продуциран в столицата Нуук). Екзистенциални проблеми от съвременния живот на ексимосите (самоанализ на индивида, равносметка за житейския смисъл), за разлика от всички досегашни филми с етнографска екзотика и кахърна носталгия („Нанук от север”, 1922 на Робърт Флаерти; „Кивиток”, 1956 на Ерик Балинг; „Бързият бегач”, 2001 на Закариас Кунук). Жалко, че не е в конкурса, но аз си го броя.
Естествено, главният конкурс е лицето на всеки фестивал. А годишният календар е толкова претоварен, че сглобяването на добра състезателна програма винаги е проблем (фестивалите са повече от хубавите филми). Но Карлови Вари е с респектираща биография: биенале от 1948, ежегодно събитие в нов формат от 1994. Тогава актьорът Иржи Бартошка (президент) и критичката Ева Заоралова (художествен директор) променят коренно облика на феста. И сега с новия програмен директор Карел Ох предлагат оптимизирана формула: по-малко филми, повече зрители! Статистиката я потвърждава: 207 заглавия (не обичайните 250), но 1082 кинематографисти от 59 страни, 600 журналисти, 127 хиляди продадени билета за 9 дни! В главното състезание - 12 световни премиери, от които 5 дебюта! Мнозина режисьори, пробили в голямото кино, са “ръкоположени” тъкмо в Карлови Вари.
Навярно и сега ще е така с чешкия дебютант Томаш Масин, който с ретрофилма си “3 сезона в ада” показва висок професионализъм, овладян талантлив почерк, умел разказ за първите години на комунистическата диктатура, пречупени през съдбата на чувствителен поет. Сигурен съм, че и в следващ проект на съвременна тема ще е убедителен (денят си личи по заранта), нищо че в разпределението на наградите сега го изпревариха по-опитни майстори. Агусти Вила е каталунец, но гордо защитава испанското реноме с един сръчен семеен филм “Мрежа против комари” за разпадащи се връзки, подронен морал и загубени нравствени стойности. Печелившата хватка на режисьора е в елегантното иронично отстранение на разказа. И това му донася Голямата награда “Кристален глобус” (плюс чек за 30 хиляди щ. д.) Очевидно журито се вглеждаше в нестандартни решения, за да открои знаци на авторски търсения. Шефът му Рон Йеркса не е познато име за публиката (защото не е актьор или режисьор), но пък е един от най-респектиращите холивудски продуценти с 2 “Оскара” (“Студената планина”, “Мис Слънчице”). Това е може би едно от обясненията за Специалната награда на втория чешки конкурент “Куки” (име на плюшено мече) на също двойния “Оскар”-ов лауреат Ян Сверак. Неговият филм е ужким детска приказка за вечните категории добро и зло, Бог и Дявол, приятелство и предателство, надежда и отчаяние. Но е разигран със смесена техника (натура плюс марионетки) в добрите стари традиции на чешкия куклен филм (Карел Земан, Иржи Трънка). Това също е част от режисьорската провокация на Сверак: не 3D анимация, а обемни кукли, като компютърът се намесва само в постпродукцията, за да “изчисти” конците от изображението. Талантливият и умен режисьор успоредява сюжета с моралната екология на човека, но и пряко иронизира „вездесъщите” дигитални технологии, когато се използват безсмислено и празноглаво.
Тематичното и стилово разнообразие са очевидни при селекцията на конкурса. На единия полюс е, например, руската социално-психологическа драма “Друго небе” на Дмитрий Мамулия, на другия - депресивната екзистенция “Тъга по Ана” на Катрин Мартен - канадски екзерсис върху познат сюжет за внезапна загуба на дете („Стаята на сина” на Нани Морети, „Синът” на братя Дарден). Също тематично разнополюсни са проблемът за идентичността на субекта в китайския “Диаго” на Чи Жанг и социалният стрес в полския “Майка Тереза от котките” - режисьорски дебют на Павел Сала. Условната поляризация “драми на изток, депресии на запад”, която долавях миналата година, и сега очерта подобна конфигурация. Своеобразен мост между тях се оказа хърватската драмокомедия “Да си остане между нас” на опитния Райко Гърлич. Той е един от Пражката школа в екс-Югославия (заедно с Горан Паскалевич, Горан Маркович, Лордан Зафранович) и поддържа почерка си на балкански разказвач: горчиво-смешна мозайка от всекидневието, „грешни” хора, неподредени животи, преплетени съдби, а в крайна сметка – известната рекапитулация, че не можем да избягаме от себе си и прошката е част от житейската мъдрост. Е, така е, филмът наистина върви леко, ала неусетно и малко олеква, защото режисьорът май си самопрощава прекалено.
След честен всекидневен труд с конкурсните филми, си позволявам и някои изкусителни бягства в “каймака от други фестивали”. Една промяна в програмата обаче (такива има навсякъде) и моята уморена разсеяност ме вкарват неочаквано на случайна прожекция, без да присъства в дневната ми схема – старият американски филм „Блажени дни” (1978) на нестандартния Терънс Малик. Реставрираното копие обаче ме хваща веднага, припомням си епизод след епизод, за да се убедя отново в могъщата сила на дълбокия реалистичен разказ със строен сюжет и релефна драматургия, с ярки характери и добри актьори (младият Ричард Гиър, Сам Шепърд, Брук Адамс). И изключителното изображение на Нестор Алмендрос, за което печели безапелационно „Оскар» 79. Той сякаш дорисува платното-шедьовър на Миле „Събирачки на класове” под жаркото тексаско слънце. Затова Мартин Скорсезе казва, че “всеки кадър от филма може да бъде окачен в рамка”! Терънс Малик е най-енигматичния американски режисьор. Работи във ферма, преди да завърши философия в Харвард, след това преподава в друг елитен университет МІТ, но напуска, за да учи кино и през 1973 дебютира с аплодисменти на големия екран. От тогава има само 5 филма (!), ала всички холивудски звезди чакат на опашка да снимат при него. След „Блажени дни” изчезва за 20 години чак до „Тънка червена линия” (1998). А сега фермерската жътва на екрана ме закова за стола в малката зала!
И още едно попадение, но не случайно, а планирано с пердварително осигурен билет: датският документален филм „Армадило” (2010) на Янус Мец. Ако искате да гледате истински военен екшън, а не холивудски specialeffects, правени в уютно студио, това ще се случи пред очите ви из каменистата пустош на северен Афганистан с малкия датски взвод и невидимите талибани срещу тях. „Холивудската рецепта” работи в автентични бойни епизоди, в психологически изповеди пред документалната камера, в драматургически паузи на нощно безсъние. Само че всичко е „на живо”, под истински куршуми и снаряди, с истинска кръв и обезобразени тела, а не нагласени с грим, червена боя и силиконови „рани”. Неслучайно филмът с лекота издуха всички игрални ленти и взе Голямата награда от Седмицата на критиката в Кан тази година.
Подобни филми връщат носталгичната ми вяра в (някогашното) голямо кино и в хаоса на фестивалното всекидневие се опирам на нещо стабилно. Тогава някак по-лесно и поносимо се общува с масовото съвременно кино.
След ден, още на летище Прага, “стъпвам” в Йоханесбург. Вечерта е финалът Испания – Холандия. В главата ми се блъскат две Ф (филми и футбол) като в свирепа корида. Добра седмица за испанците: “Кристален глобус” в Карлови Вари, световна купа в Южна Африка. Оле!
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”