Български  |  English

Наградите БАЗА за трети път

 

Изложба на номинираните художници за наградата за съвременно изкуство БАЗА, СГХГ, 15 юни - 18 юли, 2010
  
До преди около десетина години беше популярна тезата, че с края на тоталитарния режим дейците на изкуството са изгубили “врага”, с който да се борят, затова творбите им станали слаби и неинтересни.[1] Хората, които популяризираха тази теза, обаче, останаха слепи за критическия патос на новото, следтоталитарно поколение, както и на вече изявените творци. Самата теза страда от един основен недъг – тя говори за настоящето като за някакво време на осъществени утопии – тоест време без болезнени точки, време, което само по себе си не предполага съществуването на обект на критика.
Както знаем обаче, във всяко място и време има проблеми, с които изкуството да се занимава. И дори творците да бяха загубили очевидния обект за критикуване – тоталитарния режим – те имаха пред себе си много други проблеми. Така че, ако изкуството беше станало скучно, то това беше проблем на конкретни творци, а не на времето, нито пък на поколението. Тази неадекватна теза, освен всичко останало, като че ли пропусна да забележи, че по време на тоталитаризма творците не се занимаваха само с „критика на тоталитарния режим”, а и с неговата възхвала (и даже преди всичко с това). Това беше едно повърхностно обобщение, което нямаше общо с реалността, нюансираните становища са почти невидими.
Положителното в този случай обаче беше, че вечният и много важен въпрос – трябва ли изкуството да изпълнява чисто естетически цели или да е ангажирано и с по-широка проблематика - беше отново на дневен ред. Той е на дневен ред и сега.
 
След това предисловие, бих искала да разгледам последната изложба за наградата БАЗА. Нито една конкурсна изложба не може да бъде 100% представителна за средата, в която се случва, нито дори да бъде меродавна за това, което се харесва на всеки един член на журито. Изборът на художници и работи зависи от фактори, като например кой е кандидатствал в определена година и какви работи е подбрал в портфолиото си. Тези своеобразни отсявания стават първо на ниво художник, а след това - на ниво конкурс. В такъв смисъл, гледайки такава изложба, е по-добре да анализираме тенденции, а не да правим тотални изводи. Само един широк обзор и на други изложби, съотнесени към по-общите културно-политически активности, може да определи кои тенденции са доминиращи и кои - маргинални за определено поколение, както и да позволи спекулации относно техните причини. Така че, с този текст ще се опитам да очертая тези тенденции, а тоталните изводи ще ги оставя на преценката на читателите.
Тази година отлично подредената от кураторката Даниела Радева експозиция създаде впечатление за по-силна изложба от миналата. Един по-внимателен поглед обаче показа, че произведенията, попаднали в експозицията, следват миналогодишни тенденции. Художниците продължават да се ориентират към обекти, носители на някаква по-добре или по-зле изразена забавна мисъл, игра на смисли и думи. В същото време, извън галерийната среда, ескалира напрежението между различни социални и политически групи. В седмиците около изложбата наблюдавахме няколко организирани протеста против насилието и престъпленията от омраза.[2] Заедно с екологичните протести, тези събития свидетелстват за увеличаваща се политическа активност конкретно на младите хора (т.е. на поколението/ поколенията на участниците в БАЗА).
В изложбата тази тенденция не се вижда с изключение на работата на Райчо Станев “Голямата екскурзия”, която се опитва да направи съвременен коментар на възродителния процес. Авторът превежда зрителя през травматичното минало посредством детските си спомени. Това е добър подход, който обаче би могъл да намери по-интригуваща визуална форма.
Светлана Мирчева се захваща с друга актуална и много интересна тема, макар и не толкова болезнено политическа. Темата за трансформиращата сила на технологиите и за грешката като проява на интелигентност – както човешка, така и машинна. В инсталацията си “Аз, моят компютър и грешките” авторката разказва забавни моменти от общуването си с компютъра и с печатари, които не са в състояние да възприемат определен тип компютърни абстрактни изображения, които тя им дава за печат, без да ги “разшифроват” като компютърна грешка. Преди двайсетина години вероятно щяха да ги отпечатат без въпроси. За да разкаже любопитните си наблюдения, които имат и историческа стойност, Мирчева би могла да се опита да преодолее или дори да се откаже от професионално близкия й формат на графичния дизайн, което може би щеше да направи работата й по-силна.
Стефания Батоева показва скулптурни обекти, за които е използвала материали за парашути. Те задават формални проблеми относно взаимоотношението между размер, материал и гравитация. HR-Stamenov участва с две мистично-закачливи произведения - видео и обект, които са свързани с внезапни изчезвания и внезапни появявания.
Викенти Комитски, който преди няколко години плени софийската публика с остроумните си скулптури, рисунки и живопис, продължава да се специализира в областта на обектите с интригуващи заглавия, като в тази изложба е представил и видео в подобна насока. Инсталацията “Who Wants to Live Forever” (“Кой иска да живее вечно”), представляваща пирамидална структура от палатки почти при входа на залата, може да ни наведе на апокалиптични мисли за пренаселването на земята или за природни катаклизми, съвсем в контекста на последните обявления за края на света, очакван през 2012.
Двата неозаглавени обекта на Орлин Неделчев продължават катаклизмената линия. Единият в посока културни ценности – бюст на Гео Милев върху шкафче с порнографско съдържание, а вторият в направление обуздаване на креативно-разрушителна енергия – включена в контакта фреза, затворена зад метални решетки.
Работите на Антон Терзиев, който тази година спечели наградата, са също обекти, както и видео, документиращо пърформанса “200% чист език”, направен зад Националната библиотека. В този пърформанс Терзиев залепя с лепило Ц 200 една към друга страниците на речника за чужди думи в българския език. Пърформансът е направен заедно с Катя Дамянова, която взема интервюта от минувачите и ги заснема на видео паралелно на основното действие. Това действие, както и честото използване на игра на думи и цитати на английски от други произведения на автора, задават на зрителя въпроса: “Какво е чист език?”. Отговорът се очаква да бъде намерен от самия зрител. Същият този зрител при желание би могъл и да политизира зададения въпрос, както се получава при някои от интервюираните.
Играта на думи и езици, която авторът използва, подсилва шеговития момент в неговите последни произведения. Обектът “Killing Me Softly” (“Убивайки ме нежно”), носещ половината от заглавието на известната песен на Роберта Флек или пък цялото от римейка на Фюджийс, представлява огромна брадва в мека розова латексова облицовка. Трактовката на този елегантен обект, извън буквалната илюстрация на заглавието, би могла да варира от абсурдистка до критична към лицемерието (по принцип) – тежка брадва, пък в розово, или пък да й се търсят садо-мазо препратки, а показана в по-определен контекст, би могла да получи конкретизация на този свой смислов потенциал. Същото може да се каже и за другите прецизно изработени обекти, като ютията с надпис Cold Irony (“Студена ирония”), гравиран на нагряващата се част. Знаещият английски език зрител би направил веднага абсурдистката асоциация между ютия (iron), ирония (irony) и студ (cold). А този, който знае само български, ще трябва да използва речник. Формалната игривост и поливалентността на трактовката е валидна и за ножа, запечатан в стъклена кутия за реагиране при бедствени ситуации, с надпис “Emergency Exit” („Авариен изход”).
Антон Терзиев присъства на художествената сцена отдавна и неговата работа е в различни области и медии, започвайки от недооценената му живопис (по-конкретно, късната серия “Мета-канон”, 2006) до работата му в областта на пърформанса. Заедно с Катя Дамянова, Терзиев е един от малкото млади автори, които продължително и целенасочено правят пърформанси. Самостоятелните му работи, както и тези с група Ултрафутуро, и до момента са незаслужено пренебрегвани от критици и изкуствоведи. Пърформансът е един особен жанр в изкуството, който често има уникално и единствено място и време на случване. Това го прави и лесен за политизиране. Документацията на пърформанси никога не е в състояние да представи уникалността на живото случване. В някои случаи годините биха могли да лишат действието от злободневността му поради отдалеченост на контекста на случване. Затова пърформансът трябва да се гледа на живо и да се оценява, когато се случва. Ясно е, че пърформансът като жанр не е популярен за комерсиалния свят, от което следва и неговата маргинализация. За това свидетелства и неговото отсъствие от конкурси и от галерии, както и ориентирането на младите художници към деполитизирана предметност, а не към политическа ефимерност.
Това не е само българско явление, разбира се. И тук е мястото да отбележа, че разликата между произведенията, представени на наш конкурсен преглед на младежкото изкуство, и подобни в света не е голяма – нито като качество, нито като концепция. Може би в някои случаи само по мащаб. Тук аз бих апелирала за реполитизация на изкуството, който процес не може да не доведе до иновативност. Струва ми се скучно да се стремим да създаваме нещо “адекватно”, но виждано много пъти, независимо в каква възраст сме. Това го казвам и като художник, но и като зрител. Ако успеем да преодолеем желанието да сме просто “адекватни”, бихме стояли по-стабилно и отличаващо се в международен контекст.
И въпреки че Иван Мудов, който откри тази година изложбата, отбеляза, че се надява резиденцията в Ню Йорк да бъде един шут за всеки, който я получи, в направление към световната арт сцена, аз бих искала да бъда по-предпазлива.
В никакъв случай не трябва да се поставя под съмнение, че разширяването на информацията и кръгозора е задължително за всеки уважаващ себе си автор. Ако това не се случва непрекъснато, ще се изправим пред неминуема провинциализация. Важно е да се отбележи обаче, че всеки един културен обмен произтича на много нива – от повърхностно ръкостискане в комерсиални галерии и по време на представителни биеналета до дълбоко проникване в другата култура и съдържателно творческо общуване с нейните представители от всякакви обществени слоеве. Най-лесно е да се следва “линията на партията” - или тенденциите в комерсиалните галерии, които няма как да не са примамливи за всеки един млад и не толкова млад автор. Но, както всяка комерсиална среда, тези галерии предлагат най-често псевдоразнообразие – от диамантените черепи на Деймиан Хърст до такива, украсени с книжни цветя. Всички те са различни, разбира се – но, за съжаление, все черепи.
Въпросът, който трябва да си зададем, попадайки в течението на световното изкуство (от което част е и нашето, така че да не го изключваме като нещо невинно и недокоснато и от комерсиализация, и от реполитизация), е: Ще последваме ли черепите, или ще изберем някое паралелно течение, в което плуват риби, хапят комари и, въпреки тинята, водата става за пиене...
 

[1] Отглас от това утвърждение, макар и поставящ си различна цел, намерих неотдавна в разказа “Сувенири от комунизма” на Дубравка Угрешич в книгата “Няма никой вкъщи”, София, Факел Експрес, 2006.
[2] Ще спомена само някои от тях: протестът за правата на бежанците пред базата в Бусманци, побоят, нанесен на мирни демонстранти от неонацисти в трамвай № 20 във връзка със същия протест, побой на ромски граждани пред президентството, флашмоб против насилието на кръстовището на Попа няколко дена след това, шествие в памет на убитото в Борисовата градина от неонацисти момче, което им “приличало на гей”, състояло се пак същата седмица, последвано от третия гей парад.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”