Сцената като съавтор
Триумфалното участие на „Приятнострашно” на Яна Борисова в X издание на биеналето „Нови пиеси от Европа” във Висбаден
Биеналето във Висбаден „Нови пиеси от Европа” е единственият по рода си международен форум за европейска драматургия, чиито фокус е драматургичният текст, а не постановката. Х юбилейно издание разгръща нови мащаби: 24 представления от 21 страни, представени на 17 езика в симултанен превод на сцените на театъра във Висбаден и за втори път от другата страна на Рейн, в театъра в Майнц. Следя фестивалната въртележка и Биеналето отблизо почти от началните му стъпки и бързо установявам: този път организаторите са успели да поканят действително най-престижните и много от тях вече наградени поставени текстове за театър от отделните европейски страни. Селекционерите са пропътували 60 000 км из цяла Европа, за да подберат спектаклите и най-вече текстовете за театър по препоръка на „кръстниците”, изявени драматурзи от всяка страна. За България това е отново Христо Бойчев.
Биеналето е нараснало до необозримост и се налага стратегически подход. Решавам да посетя българското участие, постановките около него и палатката в парка пред театъра Висбаден - пулса на фестивала. Биеналето залага на приемственост. Там човек винаги може да поздрави стари познати, да поговори с артистите, които тичат след представлението до бюфета, или да празнува дружбата на народите. Но възможности за дискусии и максимално съприкосновение с участниците предлагат преди всичко уводните беседи преди представленията за театралната система, традицията и националния контекст на постановките, симултанният превод, брошури с преведения текст на пиесите, обширен каталог, разговори с публиката след представлението и фестивалния център в парка, достъпен за всички. Да не говорим за все по-богатата съпътстваща програма: форуми на преводача, кръгли маси и дискусии, четения, концерти, уъркшопове… И от всичко това публиката се възползва с желание, въпреки съпътстващата конкуренция на световното футболно първенство.
Според организаторите на фестивала, три теми съвсем условно структурират поканените спектакли: актуална национална проблематика, семейни отношения и на продуктивно ниво – колективно разработени спектакли. Към първите спадат постановката от Хърватско, Загреб, „Пентаграм”, колектив; от Румъния „Целуни ме”, Богдан Георгеско; Исландия тематизира финансовата криза на страната с „Мили исландци”, Майндгруп; Белгия - масовия кошмар, разтърсил обществеността след масовите убийства на един ученик с „Мъките на човекоядците” на Фабрис Муржиа. Разработени с творчески състав са руската продукция „Смъртта на един жираф” на Дмитрий Кримов, литовското участие на Алвис Херманис „Марта от Синия хълм”, от Холандия „Хана и Марти” на Мугметдегоудентанд, също и Италия – „Курвите” на Емма Данте, а както разбираме от дискусията, и при Яна Борисова сцената, режисьорът и актьорите по неин избор са съавтори на окончателната редакция. И самата категоризация на спектаклите вече поставя под въпрос автора или поне ролята му при създаване на текста в съвременния театър.
Биеналето се открива с „Курвите”. Оперета аморале от Емма Данте, авторка, режисьорка и актриса от Сицилия. Курвите са травестити: Стелина иска да се ожени, Фортунате се крие от баща си, за да не разбере, че е транссексуален. А Мойра е продадена от майка си на мъже. Сара е болна от булимия, Рози е жертва на насилие. Три феи, приказни същества, конфронтират курвите с техните страхове и надежди. Сюрреални, бързо сменящи се епизоди се редуват по вариететен принцип. Сливат се реалност и кошмар, както и отделните жанровете – балет, комедия дел’арте, акробатика, ревю, театър. Текстът потъва в шумотевицата от музика, песни, крясъци и деградира до повод за това пищно, най-вече актьорски главозамайващо, представление. Все пак става ясно, че Емма Данте заклеймява италианските морални представи, катастрофата в една страна, в която няма вече опозиция. Представлението е по-стойностно като театрален поклон към Пазолини и неговата „Мама Рома”. Но колко от зрителите могат да се утешат с това?
Още на другия ден България се представя с вече високо оценения текст на Яна Борисова „Приятнострашно” в постановка на Галин Стоев и Театър 199.
Камерната сцена на Театър Висбаден е почти празна. Двама братя и две приятелки. Филип (Стефан Вълдобрев) обича Соня (Снежина Петрова). Брат му Виктор (Вежен Велчовски) - най-добрата й приятелка Фани (Радена Вълканова). Фани има цветарски магазин, но се интересува единствено от проектирането на един съвършен парк. Двамата братя се влюбват във Фани. И двамата преживяват истинско земетресение: Виктор се затваря болен вкъщи, потресен от новото чувство. Филип е дълбоко смутен, че тази любов би съсипала най-близките му хора - брат му и приятелката му Соня. Сложната констелация между героите е заредена с голям комичен потенциал, но той се разгръща едва, когато пети свободен елемент влиза между тях като мощен двигател на действието - хоровият диригент Гарабедян (Владимир Пенев). Този трогателно самотен и чаровно комичен странник отзивчиво става изповедник и извор на житейска мъдрост за младите. Премерената интелигентна игра на Владимир Пенев е прецизно съотнесена към коментиращата и уравновесяваща функция на героя. Диригентът проповядва, че стихиите на чувствата са допустими в младостта, но трябва да се овладяват с възрастта, защото иначе много ще те наранят. След болезнен опит той се е научил да превръща тези стихии в професионална творческа енергия, без да ги изживява в живота. Накрая това „родството по избор” се решава в този дух от тънките нишки на морала, егоизма и обичта. След редица комични Шекспирови перипетии, картите са разбъркани отново, но, за разлика от оперетите и комедиите, двойките накрая са неясни. Видимо Филип жертва породилото се неканено чувство към Фани, за да запази хармонията на отношенията. Но дали ще се откаже от него докрай? И играта продължава като нескончаемото: rose is a rose is a rose…
Зрителите питат: „А какъв край биха си пожелали артистите?”. „Да запеем всички в хор на сцената!” - отговаря духовито Вълдобрев.
Съвременните хора с тяхната чувствителност, страхове, болки и самота съзерцават и градят в мечтите си въображаема градина на своя живот. Универсални герои на нашето време, глобални личности, макар и копнежът да тръгнат из Европата като тема да е чисто български. Още в училище трябваше да отговаряме на литературния въпрос: Национален или универсален герой е Бай Ганьо?; като верният отговор беше: универсален! И сега, въпреки деликатната си иронична национална окраска, героите с тяхната плаха любов, наранени души, страхове, вълнения и морал са така универсални, че вълнуват дълбоко и публиката в други страни. А къде е критиката, социалното, гневът? Ами трябва ли да ги има? Пак импулсивни въпроси от социалистическото училище. Българският театър бил интимно-психологически, а не социално-критичен. И авторите на политически театър като Димитър Гочев трябвало да емигрират в Германия. Така бе оповестено в увода към представлението по немскоезични материали от интернет. И защо точно този спектакъл критиката нарече театралното чудо на Биеналето? Защо именно той стана любимец на фестивалната публиката и дори на директора на фестивала Манфред Байлхарц?
Галин Стоев залага на минимални сценични средства и на празното пространство, което задвижва мощно вътрешното виждане на зрителя. Още Питър Брук отбелязва, че декорите само мебелират главата на зрителя, докато „едно празно пространство не разказва истории – фантазията, вниманието и мисловният процес у всеки зрител са свободни и невъзпрепятствани”. Между другото, празното пространство се оказва практично решение, което е позволило участието във фестивала въпреки спънки от национално равнище. Съобщават пак в увода преди представлението. Но участниците мълчат, за да не се отклоняват от спокойния тон. На камерната сцена във Висбаден имаше само три бели пейки. На моменти цялото сценично пространство се превръща във въображаемата градина на наранената душа на Фани. И всеки от героите, и всеки от зрителите преоткрива своите субективни ментални образи и с наслада съзерцава въображаемите си картини. Вътрешното зрение - да видиш нещо като нещо друго, механизмът на метафоричното виждане се задвижва единствено на театралната сцена, която позволява динамично конструиране на контекстове и пространства. И това метафорично виждане се разгръща толкова по-мощно, колкото повече театралните знаци се натоварват със символни значения. Галин Стоев издига условността на театъра и празното пространство в програма, за да задвижи мощно субективните ментални образи у зрителя. Езикът на театъра иронично се тематизира в кратки пантомими, когато героите маркират, че пият чай или отварят врати. Но и на тематично ниво вътрешното виждане се тематизира, като героите затварят очи и се опитват да се видят и почувстват взаимно в определен цвят. И докато постмодерният театър се стреми радикално да субективизира възприятията на зрителя чрез сложни фрагментарни структури, Галин Стоев постига ярки ментални образи, радикално следвайки основните театрални принципи. Забележителен експеримент да се революционизира синтетичният театър чрез собствените му закони, след като постмодернизмът вече е прокламирал и разиграл разделянето на самостойните театрални елементи на всички нива.
Минимализмът и празното пространство имат и друг ефект - вниманието се насочва изцяло към прецизната игра на актьорите, която е непринудена, спонтанна, по-скоро кинематографична. Сценичната стилизация в играта отново се поднася демонстративно и иронично – пантомимни, танцови, музикални етюди, пластични моменти. Тези резки смени са обединени в строгата структура и ритмична премереност на представлението, зададена от сцени, монолози, музика, светлина и мелодиката на текста.
Най-големият почитател на българското участие се оказва създателят и директорът на Биеналето Манфред Байлхарц. Той аплодира на крака и много развълнуван пръв взе думата на разговора с публиката. Когато чел текста, си помислил: прекалено много чувства, много сантименталност. Тук пък аз си помислих, че всяка националност има различен праг на публична проява на чувства. Но когато гледал представлението, разбрал, че бърка. Защото изящната ирония и хуморът разбиват всякакъв драматизъм, с който е зареден текстът. Байхарц заявява на немскоанглийски: Този текст е издържал проверката на сцената за добър театър. И като отчита достойнствата на текста, той хвали възторжено постиженията на актьорите, очарован от този тънък баланс между хумор и емоционалност. После нарежда разговорът с публиката да се повтори извънредно и след второто представление, доловил инстинктивно натрупаните емоциите в залата, за които не достига време при плътния ритъм на програмата.
Така че отивам на другия ден на продължението: Но не съм само аз. Много зрители са дошли за втори път. И последвалите въпроси: каква е била работата по постановката, как е подбрана музиката, бяха затрупани с толкова възторг, че накрая настъпва атмосфера на опиянение в малката зала. И то - общо за българските и немските зрители. Премахнати са националните прегради в рецепцията на това най-национално изкуство и това много ме трогва.
Яна Борисова обяснява своята система на писане: суровият текст се довършва на сцената от режисьора и актьорите - неин избор, ползващи се с нейното доверие. И това ми напомни, че и големи класици като Дюренмат участват в постановъчния процес и издават окончателните си редакции едва след проверката на сцената. Напомни ми още как самомнителни драматурзи със самочувствие на живи класици също следят репетициите, но само за да дебнат зорко да не падне някоя дума по време на постановката... При Яна Борисова резултатът е текст, дълбоко проникнат от ситуативния контекст и перспективите на героите и белязан с голям театрален потенциал.
Галин Стоев препоръчва една съзерцателна медитативна рецепция - представлението да се гледа като течаща вода. Едно момиче, прочело преводния текста, бе впечатлено от темата на водата, която прозвучава като заключителен акорд: „Такава гора, като от вода направена, а пък си е истинска”. Повторението на Гертруда Стайн накрая, изписано с тебешир. Повторението като философска категория включва винаги и промяната. И всичко тече, и всичко се променя, и всичко се повтаря...
Комплиментите продължават да се сипят и във фестивалната палатка. Както каза един човек, запитан от кого да предадем поздравленията към Яна Борисова: От nobody!
Ето че и аз се развълнувах така „от приятно”, че не ми остана нито време, нито място за другите „страшни” спектакли.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
