Пари за културата няма. А идеи?
Икономическият растеж в културния сектор в страните от ЕС, особено в периода 1999-2008, е впечатляващ. Той е 19,7 % или с 2,2 % по-висок от реалния ръст на европейската икономика през този период. Това е тенденция, наблюдавана в голяма част от страните членки на ЕС, но дали тя е валидна за България и къде страната ни се намира по този показател? На тези въпроси, както и на много други, отговаряха Десислава Гаврилова, Биляна Томова и Диана Андреева, автори на изследването “Инерция или развитие: aнализ на ефикасността на публичните разходи за култура за периода 1989-2009 г.” То е осъществено в партньорство между “Червената къща“ и Обсерватория по икономика на културата с подкрепата на Институт “Отворено общество“ и бе представено на 16 юли в Червената зала на центъра за дискусии и дебат.
В изследването се цитират данни на Евростат, според които през 2008 г. в културния сектор са били заети 5,8 млн. души (0,6% от тях в културния туризъм), което представлява 3,1% от всички заети в ЕС. Освен това се подчертава фактът, че докато заетостта в ЕС като цяло намалява през 2007-2009 г. заради финансовата и икономическата криза, то в културния сектор тя се увеличава с 1,85 %.
В България обаче подобни данни няма. Ето защо авторите на изследването смятат, че трябва да се променят наблюдаваните индикатори и честотата на събирането на информация. В момента в България дори няма данни какъв е приносът на културния сектор към БВП. А това обезсмисля твърденията на различни политици, че “културното наследство е фактор за развитие на културния туризъм”, защото статистиката не отчита нито културния туризъм, нито културното наследство, посочи Диана Андреева. Тя поясни, че от НСИ са взели предвид изследването им и в момента има работна група за промяна на индикаторите, в която обаче представители на Министерството на културата са отказали да участват.
Подобен отказ не би трябвало да учудва изследователите, имайки предвид, че досега, както стана известно от представянето им, нито едно правителство от 1989 г. насам, не е потърсило отговор на въпроса до кого достига културата, която държавата подкрепя. Има данни, разбира се, за това, че с нарастването на БВП се увеличават инвестициите в театър, музикално и танцово изкуство, но пък аудиторията им не се разширява – дори напротив. Тревожни са данните от изследване на НЦИОМ от 2005 г., според които потреблението на книги, театър, изложби и класически концерти се свива до 1,4 % от населението.
Ето защо авторите на изследването смятат, че културната политика трябва да има за цел да върне хората обратно в салоните и да възпита нови аудитории за изкуството, което подкрепя. Те предлагат Министерството на културата да задължи субсидираните културни институти да развиват образователни програми за деца и младежи, както и да подпомага неправителствени организации, които предлагат подобни програми. Десислава Гаврилова даде пример, че в много детски градини се предлагат различни куклени спектакли, при които обаче проблемът е съмнителното качество на продукцията – ето защо една оценка от министерството на този тип услуги и съфинансиране на по-добрите от тях ще подобри и търсенето, и предлагането.
Какво обаче трябва да се направи за сектори, в които липсва предлагане – тук Биляна Томова даде пример с българското документално кино, чиято реклама се пренебрегва както от създателите му, така и от регулаторните органи. Голяма част от тези филми имат за цел основно да участват във фестивали и да бъдат излъчени по БНТ, което обяснява факта защо останалите телевизионни канали рядко проявяват интерес към тяхната дистрибуция. Обяснимо е и защо този тип филми не могат да се появят и на голям екран. Отделен проблем е, че изчезването на киносалоните от редица градове се е превърнало в една от основните причини за рязък спад в посещаемостта (под 0,3 посещения годишно при средно 1,5-2,0 за европейските страни). Като решение авторите на изследването предлагат рекламите за европейски филми да се излъчват безплатно и да не се приемат за рекламно време. Те предлагат и филмовите сценаристи и продуценти да бъдат подпомагани, когато участват в европейски програми, като MEDIA, Euroimages, Audiovisual Observatory.
По отношение на музеите, изследователите препоръчват да се разработи стратегия за кандидатстване по Оперативна програма за регионално развитие, в която движимото и недвижимото културно наследство да бъде допълваща субсидия на публичната инвестиция или обратно. Тук трябва да се извърши и прецизен анализ за отдаването на паметници на концесии - доколко това ще е ефективно и ефикасно и в крайна сметка ще стимулира потреблението. По отношение на отдаването на концесии, трябва да се изясни и проблемът, свързан със собствеността на недвижимите паметници на културата, тъй като по-голямата част от тях нямат акт за собственост.
При преодоляването на тези спънки неминуемо ще се стигне до разработване на единен софтуер за дигитализация на движимото и недвижимото културно наследство, а паралелно с това би могла да се популяризира и електронна страница, която да е обща за всички музеи предвид факта, че в момента повече от половината музеи и галерии не присъстват в интернет пространството.
А и да присъстват, това, което предлагат, е все едно и също – би казал някой скептичен реалист. Често срещан проблем е невъзможността да се внасят изложби заради непосилните размери на застраховките. Ето защо в рамките на изследването се предлага повишаване нивото на сигурност в българските музеи или съфинансиране при сключването на високи застраховки.
По отношение на износа на изложби пък изследователите предлагат той да се превърне в стратегическа цел в дейността на музеите и галериите, тъй като увеличава приходите на институцията и служи като алтернативен финасов източник. Министерството на културата, например, реализира най-високи приходи от износ на изложби. По негови данни за периода 2004-2009 г. за шест изложби са постъпили 2 334 939 лв. Приходите били разпределени между музеите, участвали в изложбите. В случая обаче не е спазен Законът за закрила и развитие на културата, според който част от приходите (10% - или 233 493 лв.) от изложби трябва да бъдат вложени в Национален фонд "Култура". Тези средства така и не са постъпили във фонда (пропуск, превърнал се почти в практика при набирането на средства за него), а и едва ли са подпомогнали значително музеите, участвали в изложбата. Вероятно много от чиновниците в Министерството на културата ще реагират на изследването с коментара, че то не предлага най-важното – източници на финансови средства. На този проблем изследователите също са намерили отговор - радикални промени в Закона за меценатството и създаване на специализирана арт лотария, при която, обаче, приходите да са в отделен фонд, тоест, отделени от данъчните приходи, с ясни и точни правила на разпределение. При този нов финансов източник не се предвиждат допълнителни административни разходи, защото се предлага използване на съществуващата мрежа на Българския тотализатор, както и на потенциалните възможности на електронните хазартни игри. Въпреки че Министерството на културата – в лицето на нейния заместник-министър Димитър Дерелиев, е било запознато с идеята за арт лотарията, възможността да се промени Законът за хазарта в тази посока бе пропусната и последните промени в него бяха обнародвани в Държавен вестник на 2 юли т.г.
Какво остава на авторите на изследването? Да дочакат кризата да отмине. А за периода след нея също имат предложения – Министерството на културата, следвайки австрийския пример, да раздава ваучери на бедни семейства за посещения на културни мероприятия (по официални данни 17.4% от лишаващите се от подобни активности го правят заради недостиг на финансови средства). Следващо предложение е министерството да осигури достъп на жителите на малките градове и села до места, на които се предлагат културни продукти - чрез покриване на цената на междуградския транспорт. Пак по официални данни 21.6% аргументират отсъствието на културен живот с обяснението, че в населеното им място липсват съответните сцени или кина – факт, който не учудва никого предвид намаляването броя на големите екрани – от 149 през 2005 на 56 през 2009.
Възможностите, които интернет мрежата предлага, не дават големи надежди на българското кино. Висящ остава въпросът дали то ще намери своите зрители дори и след като отскоро Министерството на културата започна да финансира създаването на сценарии (преди кризата обаче). Но родните киномани не трябва да се отчайват - и статистиката в ЕС сочи, че на 10 филма само един успява да си върне разходите.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
