Под знака на фините структури
Бележки за фестивала „Варненско лято”
Ето ме отново на обичайния ми летен критически пост: наблюдавам за в. „Култура” Международния музикален фестивал „Варненско лято” година, преди фестивалът да навърши 85 лазарника. Сложен ми е обаче оглавник срещу прекомерното мое заглеждане и заслушване – приложен е „Изборът на Култура”. „Немецът в мен” обаче възропта и така – попътно – аз все пак включвам допълнително едно-друго във фестивалните си бележки.
Фестивалът от 2010-а ми стои малко странно, докато привикна – твърде ми е камерен. Този облик се дължи на кризата. (Пътните разходи за големи оркестри се оказват недопустимо финансово перо.) Всичко по-„едро” като програма е поето от варненското Оперно-филхармонично дружество - премиерата на „Ернани” от Верди, сценичната реализация на „Кармина Бурана” от Орф, два симфонични концерта и един с оперни арии (със солисти от оперното студио към академията „Санта Чечилия” в Рим). Има обаче седем камерно-оркестрови изяви (ансамбъл „Московски солисти” на Юри Башмет, оркестър „Симфониета” - Сеул, бразилските „Солистас де Лондрина” и др.). Всичко останало до цифрата 36 (общият брой на концертите и спектаклите) са камерни формации, които за сметка на това са най-разнообразни – наред с двата струнни квартета („Дебюси” - Франция и „Брукнер” - Австрия), има например саксофонен квартет, три барокови състава с различни старинни инструменти, дуо арфи плюс мецосопран...
Гостуващите състави са най-много от Холандия (3), идват – освен вече споменатите - от България, Русия, Германия, Куба, Испания, Унгария, Великобритания, Белгия и Китай. „Варненско лято” събира света и по друга, вече варненска линия. Произлeзлите от града музиканти, изявени тук и там, участват в концерти с международни проекти, като повечето от тях са представени в рубриката „Музикална галерия Варна”.
Обилието откъм прояви и продължителността на фестивала (от 19 юни до 25 юли) придава на „Варненско лято” нещо от характера на музикален сезон, само че летен. То, всъщност, през 1926 г. така се е и започнало – като летен сезон на музикантите от София по време, в което хората от България тепърва започвали да свикват с мисълта, че (част от) лятото модерният човек го кара някъде другаде, не у дома. Но това вече е друг разказ, който вероятно ще го пишем през юбилейната 2011г.
Обстоятелството, че следя фестивала от десетилетия и че съм написала за него монография („Лятото на българската култура”, 1996 г.) ме поощрява да си мисля разни волни неща за „Варненско лято”, като например що за фестивал е той. Да речем – в сравнение с „Мартенските музикални дни” в Русе, който е фестивал със сериозна мисия. „Варненско лято” не е натоварен с подобна мисия, той е курортен фестивал. Запитах Юри Башмет какво мисли за двата предпочитани от него български музикални фестивала. Впусна се в продължителни възпоминания за Русе, за дружеските отношения, които го свързват с „Мартенските дни”, за майсторските класове и т.н. „Добре де, а Варна?” – го питам, а той: „В Русе няма море! А във Варна има! Географското положение на един фестивал е много важно нещо.” От една само баня бе доста почервенял. Беше забравил вероятно за пресконференцията и пристигна със закъснение...
Като курортен фестивал „на море”, задачата на „Варненско лято” е да се харесва. И той се харесва. Когато е преобладаващо камерен, обаче, фестивалът следва да се харесва по особен начин, защото камерната музика не е тъй зрелищна и правеща впечатление като музиката на големите жанрове (оперния и симфоничния). Както четем в атласа „Музика” на издателство „Летера” (2000 г.), слушателите на камерната музика се предполага да притежават „лирико-поетичен усет” и да умеят да се наслаждават на „фините структури”. Това, според мен, е мисията на „Варненско лято” специално тази година – да предлага тия „фини структури” по многообразен начин и едни от първите, които се ситуираха тук много добре, бяха петимата от духовия квинтет „Калефакс” от Холандия, една страна с неизчерпаемо любопитство и ресурси за експериментирането. Квинтетът е съставен от обой, кларинет, саксофон, баскларинет и фагот и изпълнява както свои аранжименти на творби, както казват те, „от осем века” (освен Баховите „Голдберг”- вариации, тук приветствахме като особено майсторско изпълнението на „Тил Ойленшпигел” от Рихард Щраус), така и произведения, написани за „Калефакс”. В този порядък на по-особените темброво състави запомних с удоволствие изпълнението специално на „Шест багатели” на Дьорд Лигети от немския саксофонен квартет „Соник Арт”, както и обстоятелството, обаче, че не всяко произведение допуска волно преаранжиране – изпълненото от младите музиканти „Голямо танго” от Пиацола прозвуча в духово-ансамблов вариант някак изкуствено, без обичайното му въздействие.
По линията на непознатия репертоар първенството сред бароковите състави се падна несъмнено на основания в Барселона, но съставен от музиканти от различни страни, ансамбъл “Le tendre amour” („Нежна любов” – тема, популярна от времето на Луи ХIV), които поднесоха програма, посветена на еврейската сакрална барокова музика. През XVII и XVIII век такава е била поръчвана на различни композитори (Бенедето Марчело, Карло Гроси, Шломо Алкабец, Кристиано Джузепе Лидарти и др.) от богатите еврейски общини в градове като Амстердам или Пиза. Издирена от състава, музиката – благодарение на четеца Адриан Шварцщайн – прозвуча в една почти синагогална атмосфера (всички текстове бяха на хебрю). Яркият успех на програмата се дължи до голяма степен и на сопраното Естефания Пердомо.
Отново Башмет
Посрещани във Варна с неизменен възторг, виолистът Юри Башмет и ръководеният от него ансамбъл „Московски солисти” очертаха с двете си вечери своята почти ежегодна „башметовска кулминация”. (Друга такава персонална ежегодна кулминация бе отново тази на цигуларя Минчо Минчев, който в предверието на своята 60-годишнина поднесе на честващата го публика едно вдъхновено изпълнение на Концерт за цигулка от Макс Брух. В негова чест във фестивала бе прокарана специална червена „цигулкова” нишка чрез присъствието в програмата му на неколцина първокласни млади цигулари, като Светлин Русев, Кристоф Барати и други.) Програмата на гостите от Москва предлагаше натоварване в градация. По-лежерната първа вечер, рамкирана от Моцартови дивертименти, акцентира върху забележителния Концерт за пиано и струнни от Алфред Шнитке, чиято „неистова” солова партия бе изпълнена по много ярък начин от дъщерята на виртуоза Ксения Башмет. А в младежкия цигулков концерт в ре минор от Менделсон чухме споменатия вече млад унгарец Кристоф Барати (друг нов талант, въвлечен в сътрудничество с виолиста-виртуоз), когото Башмет не без основание определи като цигулар с безгранични възможности. „Голямото свирене” настана обаче на втората вечер, на която „... солистите” и няколкократно солиращият Башмет разкриха пред нас различни свои творческо-изпълнителски „портфейли”: Бранденбургските концерти на Бах, Шуберт – Соната „Арпеджионе”, Бела Барток – Диветрименто за струнен оркестор. Върхът тук бе вглъбеното изпълнение на написаната за Башмет и кореспондираща с предкласиката „Камерна музика за виола, чембало и струнни” от Едисон Денисов, откроило за пореден път необхватния звуков свят на виолиста.
Особено качествено измерение придоби предимно сонатната вечер (сонати от Моцарт, Брамс и Григ) на Светлин Русев чрез обстоятелството, че негов партньор бе равнопоставеният му, според мен, пианист Георги Черкин. Не случайно в класиката и особено в музикалния романтизъм се откроява специалната категория „камерна музика с пиано”, която музика – освен на солиращия инструмент – се обляга върху нюансираните контрасти, виртуозните концертни възможности и характерната индивидуалност на клавишния инструмент, което от своя страна помага в случая на цигулката да бъде изведена до нови хоризонти с разширени изразни възможности. Получилият се превъзходен синтез цигулка-пиано се разкри при всички изпълнени творби, но по-особено при Брамсовата соната за цигулка и пиано № 3 в ре минор, чиято блестяща интерпретация имаше във втората част на концерта като контрапункт (в смисъл на постижение) изпълнението на „Интродукция и рондо капричиозо” от Сен-Санс, истинска перла в репертоара на Светлин Русев.
Два клавирни рецитала
Майкъл Рол, един от най-изявените английски пианисти, гостува за втори път на „Варненско лято”. Когато го запитах какво го е довело тук него, колосалния пианист, той рече: „Минчо Минчев, с него сме отдавна приятели.” Но в живота на Рол – оказа се – има още една българска връзка: жена му, пианистката Юлияна Маркова. След „Шест багатели” опус 126 от Бетовен и Соната до мажор № 48 от Хайдн, Майкъл Рол почете с програмата си годишнините на Шопен (Емпромтю № 1, Ноктюрно № 1 фа мажор, Фантазия-емпромтю до диез минор) и на Шуман (Фантазия, оп. 17 до мажор). При този удивителен инструменталист роялът (добре, че си имат нов във „Варненско лято”) звучи в удивително широк обхват и мащаб, амплитудата от „тихо” до „форте” Рол прекосява – ако се налага – с реактивна пъргавина. Но най-силно впечатление оставя умението му за релефно, буквално зримо изграждане на формата, което особено пролича при грандиозната Шуманова фантазия. Естествено, веднага на другата сутрин отидох във варненското Музикално училище, за да присъствам на майсторския клас на Рол в тазгодишната Лятна академия. Не се излъгах – урокът по същинското, „скрито” гласоводене и формоизграждане при Бах, преподаден на момче на име Александър, бе поразителен по своята логика. Пиесата стана друга – живна!
Пианистката Пламена Мангова (не бях я слушала) и нейното клавирно майсторство възприех като феноменални. И понеже на рецитала си тя не почна с „Мефисто-валс” от Лист, а с наглед скромното Шубертовото Емпромтю оп. 142 № 3, успях да вляза в „света на Мангова” не през изключителната й техника, а през също тъй забележителната й музикалност. Особено харесах концептуалната идея, залегнала в основата на нейната програма (първата част). Тя бе посветена на прехода от романтичния пианизъм (Шуберт) към виртуозния пианизъм (Шуберт-Лист, Три песни, Лист – „Мефисто-валс” № 1, Сонет по Петрарка № 3). Естествено е, че при Мефисто-валса роялът, както се казва, „се срути”! С изпълнените във втората част на концерта пиеси от Шопен (во главе с прекрасно изнесената Балада № 1) пианистката отдаде почит на годишнината на композитора. Финалът бе на съвременната музика – Три аржентински танца от Алберто Хинастера, демонстриращи умението на Пламена Мангова да се чувства свойски във всякакви стилове и жанрове.
Българският репертоарен акцент и още нещо...
По традиция, композиторът и диригентът Милко Коларов изнася на всяко „Варненско лято” по един концерт-матине, посветен на българската музика. Тази година концертът беше особено уместен – българската музика се губеше сред десетките произведения, свита до цифрата пет! (Включая една пиеса на живеещата в Австрия Стилиана Попова-Куритко и премиерно изпълнения Концерт за оркестър № 2 от Анатоли Вапиров.) Под диригентството на Коларов варненският оркестър „Симфониета” изсвири Адажио от Красимир Кюркчийски и – като първо изпълнение - Камерна симфония от Константин Илиев (МилкоКоларова адаптация и редакция за струнен оркестър на Струнен квартет № 1). Изпълни ги с достойнство и с оная упоритост в отстояването на културната памет, с каквато Коларов прочете преди това и своето “Слово за забравения Константин Илиев”. Но матинето ни готвеше още изненади – съвсем младият челист Атанас Кръстев се представи (в Концерт за виолончело ре мажор от Хайдн) с такава преливаща музикалност и енергия, която порази преди всичко със своята естественост и непосредственост. Интересно е къде тази енергия ще отведе младия музикант.
Опера в Летния театър
Варненската опера (съответно и филхармония) има нов директор. В края на 2009 сопраното Даниела Димова спечели конкурса благодарение на добра и – както ми се струва – работеща концепция за развитие на институцията в условия като днешните. Една от идеите – Опера в Летния театър - намери втората си за фестивала (след сценичната реализация на „Кармина Бурана” от Орф) реализация, която по дух, начин на правене и отзвук сред публиката напомня някогашните “Варненски лета” с ударно участие в тях на варненската опера с именити гастрольори от близо и далеч. Поставена (за трети път на варненска сцена) бе операта „Ернани” от Верди именно така, че да се играе на открито. (Тази практика за близо 20 години бе преустановена от предишния директор.) Ето го постановъчният екип: режисьор и сценограф Кузман Попов, диригент Борислав Иванов, диригент на хора Малина Хубчева, художници на костюмите Мария Трендафилова и Лора Маринова, хореография и пластика Румяна Малчева. По-същественото е, обаче, друго – „звездният солистичен състав”, както бе обявено по медиите. Певческият състав наистина се оказа до голяма степен такъв. В ролята на Гомес да Силва чухме и преживяхме баса Орлин Анастасов, солист на Миланската скала, когото рекламиращите се опитват да напъхат в клишето „наследник на Николай Гяуров”, от което аз не знам - поради превъзходните му дадености - той да има нужда. Пяха също така в ролята на Ернани тенорът Бойко Цветанов (Цюрихска опера), баритонът Венцеслав Анастасов (Дон Карлос) и солистката от Варненската опера Линка Стоянова като Елвира, която ни най-малко не се даде на „звездното” си обкръжение, ако и да не притежава „регалиите” на своите партньори. Получи се добър спектакъл с ярко изпълнени арии и ансамбли в типичния ранен Вердиев стил.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
