Ослековата къща в Копривщица – параграф 22 на системата за опазване
Копривщица е красива винаги. Един от първите градове-музеи на България, а в последствие и историко-архитектурен резерват[1], тя, независимо от превратностите на времето, успява да съхрани неповторимата си атмосфера. Това се дължи и на труда на стотици хора[2], които от 1953 г. до сега са работили за създаване и управление на системата за опазване на културно-историческо наследство на града. Перлата в короната между шестте къщи- музеи[3] в Копривщица безспорно се пада на Ослековата къща, която първа отваря врати като етнографски музей през 1956 г. Именно на нея е посветено настоящото изложение, както се казва, с много любов и болка.
Преди няколко дни посетих музей Ослекова къща в качеството си на проектант по възлагане от собствениците и на основание на редица документи[4]. Не само, че не бях допусната до къщата, но бях и изгонена от музея с полиция, повикана от директорката на „Дирекция на музеите”. Разгневени общински съветници, доведени от нея, ме нападаха и тормозеха в продължение на час пред очите на български и чуждестранни туристи. Случилото се би имало „локален и криминален” характер, ако не беше част от нещо много по-голямо и тревожно и не се наричаше състояние на „система опазване на паметниците на културата”[5] с днешна дата. За какво става въпрос?
Случаят с Ослековата къща е сложен като казус по отношение на собствеността. Къщата е реституирана след 1994 г. и в момента братя Дебелянови са нейните собственици[6]. Такива са реституционните закони на България от началото на 90-те години на XX в. Такова е решението на Европейския Съд в Страсбург и последвалите решения у нас от 2008 г[7]. Техните инвестиционни намерения за Ослековата къща е тя да бъде реставрирана и повторно отворена като музей. Без да съм адвокат на Дебелянови, а архитект, който се занимава служебно с юридическа защита на паметници на културата[8], ми се струва, че този случай е прецедент в националната ни практика през последните 16 години и е заплетен до състояние на безизходност. Не би трябвало да има законова пречка Дебелянови да бъдат въведени във владение, тъй като това следва от решението на Европейския съд по правата на човека, след като общата мярка, тоест приемането на новия Закон за културното наследство, вече е факт. Това се казва и в писмото на Милена Коцева като представител на Дирекция „Процесуално представяне на Р. България пред ЕСПЧ” до Министерство на културата и община Копривщица през декември 2009 г. Смисълът на всичко това е, че след като делото е минало пред ЕСПЧ в Страсбург и държавата по спора е осъдена, не би трябвало да се започва отново процедура пред българския съд.
Само че у нас не става така. След всички законови стъпки между 1994 и 2010 г., излиза, че собствениците на Ослековата къща нямат право да ползват, да владеят, да имат достъп до имота, да възлагат проекти, да финансират реставрационно-консервационни работи, защото „законът не им позволява”, съдейки по действията на „Дирекция на музеите”. Ето обаче какво казва Законът за културното наследство:
Чл. 71. (1) Собствениците, концесионерите и ползвателите на недвижими културни ценности са длъжни да:
1. полагат необходимите грижи за тяхното опазване, съхранение и поддържане в добро състояние при спазване на разпоредбите на този закон и актовете по прилагането му;
4. предоставят необходимите документи и да осигуряват достъп и съдействие на компетентните органи при осъществяване на правомощията им, посочени в закона;
5. предоставят публичен достъп, когато ползването на недвижимата културна ценност е свързано с експозиционна дейност.
Как да се грижиш за своя имот, а в случая изключително стойностен паметник на културата, без правото на достъп до него? Да не забравяме, че собствеността дефинитивно е вече частна и процесът е необратим. Аз лично като участник в системата опазване[9] (факт, напълно игнориран от г-жа Шипева по време на моето изгонване), може и да не харесвам правната основа и най-вече самия процес на реституиране на сгради паметници с категория „национално значение”, но законността в една държава трябва да бъде над всичко. Един път приети тези закони – ние сме длъжни да ги спазваме и прилагаме. Интерпретациите са много, но най-важен е интересът на самия паметник - неговото бъдеще и добавената му културно-историческа стойност след нашата намеса. За специалистите, работещи в тази област, това е нещо като верую, етичен кодекс. Не можеш да си архитект-реставратор и да не се водиш от международните принципи в полза на обекта на опазване.
В целия този сблъсък на интереси и идеали наистина възниква въпросът чия е тази къща? Частна или на общината, като отчитаме, че музейната колекция е на отчет и към Министерство на културата. Грижите на общината се изчерпват с това, че къщата приема около 200 000 посетители годишно. Пускат се наведнъж големи групи, което е доста опасно за нея. Средствата от билетите отиват в общината, а не за поддръжка на къщата и музея. Нещо като „златна кокошка” в продължение на 16 години след реституирането на паметника. Финансиране за цялостна реставрация и обновяване на музея общината няма, защото това, според тях, е задължение на собствениците. И така омагьосаният кръг се затваря. Истински параграф 22, където в битката между едните и другите губещите са Ослековата къща и обществото. Зловещият скелет на намиращата се в съседство Маджарова къща, която изгоря през 2007 г., тревожно предупреждава. Дано това да не се случи и с Ослековата къща, но едва ли тя е застрахована. С инсталации от края на 50-те години на XX в. и при безумната експлоатация като туристически обект, засега е истинско чудо как оцелява. Между другото, от предходни проекти за нея почти нищо не е запазено в архивите. Този факт също е много тревожен и сериозен мотив за нейното документиране и изготвяне на проект за експониране с функциите на музей, но отговарящ на съвременните международни изисквания, които в сравнение със сегашното състояние на музея са, меко казано, отдалечени на светлинни години от настоящата експозиция.
Вместо това да бъде тема на разговори между собственици и община, се случва нещо коренно различно. Би могло да се нарече „обърната реалност”. На местно ниво се раздухва от „Дирекцията на музеите” един екстремен национализъм, местен патриотизъм и „консолидиране” на музейни работници, съветници и граждани (под диктовката на директорката) в името на това, че ако къщата не се върне на града, то тя е загубена като музей, потъпква се „светинята на града, иконата” и т.н.[10] Нагнетяването на страстите и манипулациите към копривщенци достигат своите кулминации накрая с цитати (не винаги на място) от стихове на Ботев, лозунги, призиви[11] – нещо като подготовка за второ Априлско въстание през XXI в. Това наистина предизвиква огромна болка в мен, защото за този град съм работила близо 10 години като проектант, а заедно с всички останали колеги от Дирекция „Проектиране”, ателие „София окръг” на НИПК са били изработени над 400 проекта за адаптация и реставрация на сгради паметници на културата. Говоря за старата система опазване, където институциите на всички нива бяха един екип и партньори. Сега обаче проектантът, като представител на собственика, е враг на кампанията за „спасяването на Ослековата къща”. Няма достъп до нея за заснемане, няма права и като посетител на музей - чисто граждански права като българин и европеец. Извикан е полицай от директорката, която по съвместителство е и председател на Общински съвет в Копривщица. Български и чужди туристи снимат смаяни бурните събития в двора на музея. Погледнато отстрани, ако не беше толкова драматично, подобни организирани акции биха могли да се приемат и като трагикомични. Министерството на културата не знае за тези самодейни представления (иначе изиграни на високо професионално ниво).
В случая въпросът съвсем не е личен, а засяга настоящото състояние на система опазване на паметници на културата. Да имаш собственици, които искат да финансират реставрацията на толкова емблематичен паметник на културата като Ослековата къща, при това с функциите на музей, което означава тя да бъде представена в интерес на обществото, и да се противопоставяш с всякакви, дори и с непозволени средства – за мен това е напълно необяснимо. Вижда се, че сме много неподготвени за така често спряганото „публично – частно партньорство”. При това, неподготвена е публичната страна, раздирана от самолюбие и липса на уважение към законността. Бичът на нашето време по отношение на културното наследство – липсата на пари, в този случай не е основният въпрос. Вижда се, че системата опазване хлопа и всъщност я няма по места. Познавам ЗКН много добре, знам, че е в процес създаването на регионалните инспекторати. Те ще успеят ли да овладеят местните страсти? Собственикът ще зависи ли от тяхното моментно настроение или степен на компетентност?
И отново всичко се свежда пак до въпроса чия е тази къща? Определено тя не е само на Дебелянови, тя е на копривщенци, на всички нас, на България, на Европа, на Света. Тя е дори и на директорката на „Дирекция на музеите”, Копривщица, защото е казано в ЗКН:
Чл. 2. (2) Културните ценности са обществено достояние и се ползват със закрила от държавни и общински органи в интерес на гражданите на Република България.
Чл. 3. (2) Правото на достъп до културното наследство е възможност да се ползват културните ценности, като се осигури физически или интелектуален достъп до тях, без да се увреждат или подлагат на риск.
(3) Държавата, общините и частните лица създават условия и гарантират на всяко лице равен достъп до културни ценности.
От случилото се става ясно, че Ослековата къща спешно се нуждае от юридическа защита като паметник на културата. А нейното право е правото й да съществува в добро състояние след реставрация и да бъде предадена с цялата си културно-историческа значимост на бъдещите поколения. Фактът, че в нея ще остане музеят, определя нейната функция и поставя високи отговорности, с които ще бъдат ангажирани институциите по опазване. Това не означава, че между тях трябва да има разногласия, точно обратното. Държава, община и частни лица би трябвало да работят при пълно партньорство. Ролята на собственика е на инвеститор, което никак не е малко. Решенията за експонирането на паметника ще се взимат на ниво НИНКН и МК. „Дирекция на музеите” няма от какво да се тревожи. Тя също би трябвало да бъде партньор, който да разясни на местното население какво предстои. Би могла да има и други функции в условията на коректност. По този начин са поставени отношенията в цивилизованите държави. Това се нарича партньорство в името на обществото. Между другото, къщата е претърпяла частични реставрационно-консервационни работи през 50 -те и 70 -те години на XX в. и оттогава не е имало значими действия по нейното опазване. Няма почти никаква запазена документация в архива на НИНКН. Музейната експозиция е архаична и къщата притежава много по-голям потенциал, за да бъде музей, потенциал, който досега не е използван. По тези въпроси се е произнесла комисия, даже е набелязала необходимите мерки, които са длъжни да предприемат собствениците[12]. А те как да го направят без достъп до къщата? И пак опираме до § 22 в системата опазване на местно ниво. Омагьосаният кръг отново се затваря.
Определено случаят Ослековата къща не е само проблем на Дебелянови. Би трябвало всички да са доволни от схемата: проект – финансиране – реставрация – музей, но се случва точно обратното. Би било много странно, ако нямаше причина. Истината, която госпожа Шипева, като директор на музеите в Копривщица, скрива, е, че къщата вече е безвъзвратно частна собственост. Тя подвежда и МК, и НИНКН, и София област. Настоява, че е държавна собственост, придобита с Акт № 70/ от 1960, който отдавна не е валиден. Процесът е необратим и пътят към опазването на къщата е проект за цялостна реставрация и изпълнение на консервационно-реставрационните работи като музей, финансиран от собствениците Дебелянови. Къщата е безкрайно богата на архитектурно-художествен синтез – стенописи и дървопластика, които може и да са прекрасни, но се нуждаят от много грижи, време и средства.
Увлечени в безсмислените си спорове и лутания по пътя на системата опазване, ние дори не поглеждаме към самата Ослековата къща. А тя си стои, гордо изправена, с цялото си достолепие, извисена над високите каменни зидове в началото по пътя към „Геранилото”. Стои без притеснение от избелелите си външни стенописи, пропуканите знаменити колони от ливански кедър на портика, с провисналите си улуци и полувековни амортизирани инсталации. Стои в компанията на злокобния скелет от останките на Маджаровата къща. Какво ли би казал за всичко това първият й собственик Ненчо Ослеков, построил къща за семейството си, но не спрял дотук - поканил знаменити стенописци и дърворезбари да създадат цялата тази красота отвън и отвътре. Наистина, какво ли го е подтикнало да го направи? И сега къщата излъчва този прогресивен дух на първосъздателя си, заплатил с живота си свободата на града в името на по-добро бъдеще. Доколко сме достойни ние да пристъпваме неговия праг? Без да е бил запознат ни най-малко с целите на системата опазване, той обаче е успял да предаде къщата на бъдещите поколения. Възможно ли е да сме толкова подвластни на човешките си страсти, та да не сме способни да го направим и ние. Така ще бъде, докато се питаме – чия е тази къща
[2] Проучватели и проектанти от Дирекции „Проектиране” и „Изучаване и регистрация”, реставратори от „Художествени паметници”, НИПК, инвеститори, строителни изпълнители, музейни работници и много др. за периода 1957 – 1993 г.
[3] „Дирекция на музеите” , Копривщица е самостоятелно юридическо лице на бюджетна издръжка и обединява шестте музея като един обект по регистрация
[4] Виза за проектиране за изготвяне на инвестиционен проект за адаптация, реставрация и експониране на Ослековата къща за музей, издадена от Главния архитект на Копривщица от 02.06.2010 г.;
- Скица на имота, издадена от ТСУ, Копривщица на 30.04.2010;
- Документ за собственост - решение на Върховен съд на Р. България №2005/30. 03.1994 и вписване в Агенция по вписванията на Акт за собственост под № 13, т.I, № 9874, 4751 от 07.02.2006 за възстановяване на собствеността на Ослековата къща на Дебелянови, по решение на ВКС от 1994 г.;
- Деактуване на имота със заповед № ДС-379 гр.София от 31.07.1997 год. на Областен управител на Софийска област
- Решение на Европейския съд по правата на човека по делото „Дебелянови срещу България” (жалба № 61951/00) за връщане на собствеността върху Ослековата къща от 29.03.2007;
- Писмо на Дирекция «Процесуално представяне на Р. България пред ЕСПЧ» до Министерство на културата и община Копривщица», декември 2009 г.
- Искова малба с вх. № 1510/07.06.2010 до Софийски окръжен Съд от Дебелянови за влизане във владение на Ослековата къща
- Протокол на междуведомствена комисия- МК и НИНКН, Дирекция на музеите, Копривщица от 31.01.2006 (съгласно Заповед № РД 09-30/26.01.2006), относно правото на собственост и предявените и уважени реституционни претенции;
- Протокол от междуведомствена комисия на МК и НИНКН, Дирекция на музеите, Копривщица (съгласно Заповед № ЗД 09 -814/17.12.2008 на Министерство на културата) за предприемане на неотложни мерки във връзка с опазването и социализацията на Ослековата къща ;
- Досие на „Ослековата къща” от НДА на НИНКН
[6] Документ за собственост - решение на Върховен съд на Р. България №2005/30. 03.1994 и вписване в Агенция по вписванията на Акт за собственост под № 13, т.I, № 9874, 4751 от 07.02.2006 за възстановяване на собствеността на Ослековата къща на Дебелянови, по решение на ВКС от 1994 г.;
[7] Решение на Европейския съд по правата на човека по делото „Дебелянови срещу България” (жалба № 61951/00) за връщане на собствеността върху Ослековата къща от 29.03.2007;
[8] Като Главен експерт в ОП„Стара София” със Софийски исторически музей за недвижими паметници на културата.
[10] Публикация в местен вестник от 06.07-12.07. 2010, автор Марияна Панчева, „ Сагата с Ослековата къща продължава ” , стр. 1 и стр.10
[12] Протокол от междуведомствена комисия на МК и НИНКН, Дирекция на музеите, Копривщица (съгласно Заповед № ЗД 09 -814/17.12.2008 на Министерство на културата) за предприемане на неотложни мерки във връзка с опазването и социализацията на Ослековата къща ;
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
