Гламурът и постсъветският човек
Гламур – безидейна идеология, която се отличава с огромно влияние върху мисленето и поведението на все по-голямо количество хора, които при това са абсолютно безразлични към ценностите, приобщаващи ги към обществото, цивилизацията, историята.
Дмитрий Иванов. “Глем рокът на капитализма”
Гламур е това, което може да се продаде, опаковано много лъскаво, и да се превърне в национална мечта.
Оксана Робски. Интервю в “Эхо Москвы”, 5.04. 2007.
Гламурът като неразделна част от съвременната масова култура отдавна е преодолял географските граници и се е превърнал в глобално явление. При все това, в Русия интерес към гламура се появява сравнително скоро (в края на 90-те години на миналия век), а масовият интерес към него е неотменен продукт на путинска Русия и е свързан с глобалната икономика, политиката и медийната среда. Ако определението на понятието “гламур” предизвиква затруднения, то визуалната му идентификация е достъпна за всички. Гламурът има много поклонници, а през последните години се превърна в привлекателен обект и за културолозите и социолозите.
Какво е това гламур? Британският културолог Стивън Гандъл вижда в произхода на термина пряка връзка с шотландското “glimbr” (“великолепие”), доказвайки, че пръв в това му значение го употребява Валтер Скот в “Песента на последния мeнeстрел” през 1805 г. Според Скот, “гламур” е магическа сила, преобразуваща сивото ежедневие във вълшебна приказка. Точно в това й значение на преобразена реалност, отвеждаща от делничната скука и еднообразие във великолепната мечта, думата “гламур” попълни съвременния речник. Днес зад понятието “гламур” трайно се налага образът на красив живот, не само омагьосващ с блясъка и разкоша си, но и шокиращ с екстравагантност и ексцесии.
Не е изненада, че през последните десетилетия гламурът така грабва въображението на руснаците. Дискусиите по този повод не се ограничават само на страниците на лъскавите списания или по “кръглите маси” на популярните телевизионни предавания. Интерес към гламура като към културен феномен присъства и в сериозните интелектуални дебати, и в научните изследвания. Журналистът Виктория Шохина твърди, че разглежданият дискурс е толкова разпространен, че през 2006 г. думата “гламур” е най-модерната в речника на съвременните руснаци. Отношението към гламура в днешното руско общество съвсем не е еднозначно. Асоциацията с властта, парите и пълното безразличие към насъщните социални проблеми му спечели лоша слава. Особено отвращение към гламура прояви интелектуалната среда, част от която го заклейми като несъвместимо с духовната традиция на руската култура явление.
Но, изглежда, нито един аспект на гламура не е подложен на толкова яростна атака, както гламурната проза. Това не е изненада, ако се има предвид особената роля, която има литературата в историята на руското общество преди разпада на СССР. Против гламурната проза на първо място застанаха критиците от „дебелите литературни списания”, които и без това се вайкат заради катастрофично деградиращия вкус на руснаците, проявяващи интерес преди всичко към масовата култура (криминалета, фентъзи, научна фантастика, любовни романи). Но ако тези продукти на масовата култура предизвикват у критиците естетическо раздразнение, то появата на гламурната проза се възприе като опасен ескейпизъм, отвличащ народа от проблемите на реалния живот и застрашително запълващ празната ниша в постсъветското идеологическо пространство. На пръв поглед, тази реакция изглежда панически преувеличена - та нали гламурът е интернационално явление, съществуващо, според изследователите, от началото на ХІХ век и превърнало се на Запад в елемент от всекидневието, „съблазнителен образ, свързан с културата на потреблението”. Защо тогава гламурът толкова тревожи руската критика? Какви метежни влияния виждат те в гламурната проза? И, накрая, струва ли си да се възприема сериозно реакцията на литературната критика към гламура?
„Путинският гламур” и гламурната проза
Руският гламур се появява на първо място като продукт на икономическата ситуация, настъпила в държавата при президентството на Владимир Путин. През 2000 г. руската икономика, зависеща основно от суровинния експорт, значително нараства, а условията на живот постепенно започват да се подобряват. Според това, част от руснаците започват да оценяват живота си като относително благополучен. Важно е да се подчертае, че благополучието е именно „относително”, тъй като, въпреки достатъчно високия потребителски стандарт на тази част от населението (скъпа електроника, вносни автомобили, екскурзии в чужбина), руската провинция остава предимно бедна. Икономическата програма на Путин предполага нарастваща социална мобилност и материално процъфтяване на тези, които социолозите наричат „средна класа”. Освен това, както отбелязва Николай Усков, „властта за първи път си позволи да се откаже от христоматийната си скромност. Партийният морал не разрешаваше на комунистите да показват своя шик”. И горбачовското, и елцинското управление все още се ръководеха, поне за пред публиката, от правилото за „партийната скромност”. Какво струваха само легендарните придвижвания на Борис Елцин (в битността му на първи секретар на столичната партийна организация) из Москва с обществения транспорт! А „праведният гняв” на руското население по повод често сменящите се тоалети на Раиса Горбачова! Сега властта, а след нея и „среднякът”, най-накрая получиха възможност открито да демонстрират социалния си статус и материалните си амбиции. Това и послужи за основа на „путинския гламур”.
В началото на 2000 г. протича и процес на т. нар. „ускорение” на „новите руснаци”. От груби, вулгарни, агресивни и невежи парвенюта, те се превръщат в по-ясен и стремящ се към образование елит на путинска Русия. За тях, както и за „средняка”, показното свръхпотребление се превръща в „начин за оптимизация на личния и социалния капитал”, в символ на утвърждаване на привилегированото им положение в обществото.
Гламурът при Путин не се ограничи само в комерсиалната и културната сфера на живота. Той с успех се внедри и в политиката. Лъскавите списания и другите медии бързо и с ентусиазъм се възползваха от възможността да увлекат публиката с истории за красивия живот на знаменитостите (в това число и на политическите фигури), позволявайки на „селебритите” да влязат във всеки дом и да се превърнат в достъпни, „да се приближат до народа”. На страниците на гламурната преса бързо започна да се създава нов модел на постсъветско щастие и нов „достоен” живот, конструираха се нови обекти за подражание.
Една от най-известните представителки на гламурния елит е Оксана Робски*. Тя влиза в историята на руския гламур не просто като местна „светска лъвица”, а като автор на гламурна проза. Фантастичният успех сред масовия читател веднага привлича към нея вниманието на пресата, позволявайки на критика Павел Басински иронично да раздели руската литература на периоди „преди” и „след” Робски. След Робски тръгва цяла армия от последователи, имитиращи стила й (Арина Холина, Елена Колина, Татяна Огородникова, Мария Павлович и др.), а също и група „опозиционери”, пишещи в стил „анти Робски” (Наташа Маркович, Сергей Минаев). Популярният писател сатирик Семьон Лившин посвещава на творчеството на Робски пародията „Sчастье Second Hand”.
Робски е изключително плодовита и от началото на творческата си кариера е издала шест романа: “Casual” (2005), “День счастья завтра” (2005), “Про Любoff/on” (2006), “Устрицы под дождем” (2007), “Casual 2. Пляска головой и ногами” (2007) и “Эта Тета” (2009). Наред с романите, Робски издава сборника разкази “Жизнь заново” (2007), а заедно с Ксения Собчак съчинява пособието “Zамуж за миллионера, или Брак высшего сорта” (2007). Да не забравяме и книгата й за дизайн “Гламурный дом” (2006), както и сборника с кулинарни рецепти “Рублевская кухня Оксаны Робски” (2007). Книгите й са преведени на осемнайсет езика в тираж над два милиона екземпляра. “Casual” е номиниран за наградата „Национален бестселър” за 2005 г., както и “Жизнь заново” за 2007 г.
Гламурната проза и чиклит
Веднага трябва да се направи уговорката, че гламурната проза е руско явление, макар че често я сравняват с американския жанр чиклит (chick lit). Чиклит (Кендис Бушнел, Лорен Вайсбергер, Софи Кинсела, Джеки Колинз и др.), както и гламурната проза на Робски, са разновидност на женската проза, изградена върху романтичен сюжет и написана леко и с чувство за хумор. Героините на чиклит са млади, красиви и образовани жени, наслаждаващи се на живота в големите градове и не обременяващи себе си с преждевременни мисли за женитба и потомство. Вместо това, те имат многочислени авантюри, грижат се за формата си, обожават шопинга, пътешествията и почивката с приятели. Само че, въпреки страстта към развлечения, за тях все пак си остава приоритет професионалната кариера и финансовата независимост. Болшинството от героините на чиклит са самодостатъчни и успешни професионалистки: издателки, пиарки, юристки, менажери, галеристки, представителки на рекламни агенции или модни къщи и т.н., неотстъпващи пред нищо за постигане на професионалните си цели. Те са еманципирани жени, които не се страхуват от конфликтни ситуации; ако се наложи да отстояват позициите си, са готови дори да рискуват благополучието си.
През последните няколко години се появи и руска разновидност на чиклит (Наташа Нечаева, Марина Порошина, Ника Сафронова, Маша Царева). И макар че тя намери своя читателска аудитория, конкуренцията с гламурната проза не е по силите й. Причината за периферийния статус на руския чиклит формулира журналистът Владислав Крейнин: „Козът на чиклит – социалното и дори финансовото равенство между жената и избрания от нея мъж – в Русия се оказва не толкова популярен, както на Запад”. Наистина, феминистката програма на чиклит не е по вкуса на руските читателки, придържащи се към по-консервативна джендър идеология. Според наблюденията на социолога Анна Темкина, в Русия продължава да съществува „двоен джендър стандарт и джендър поляризация”, а неравенството между мъжете и жените и джендър стереотипите процъфтява, въпреки растящите „активност, отговорност и компетентност на жените”. От мъжете се очаква традиционната роля на „изхранващия”, а от жените – „сексуално или друго обслужване”.
Именно такава джендър динамика намират съвременните читателки в гламурната проза на Оксана Робски. Главната цел на героините й е да се омъжат добре, желателно за милионер.
В хумористичното пособие “Zамуж за миллионера” на читателките се предлага следната мантра, необходима за успеха пред бъдещия мъж: ”Твоята най-добра и единствена приятелка е собственото ти отражение в огледалото”. А ето и друг съвет: забрави равенството и дай възможност на бъдещия си съпруг да види в тебе „малко замислено момиченце, което той тържествено ще въведе във вълшебния свят на големите пари”. Когато накрая героинята на Робски преминава през всички необходими изпитания за принадлежност към гламура и получава заслужената награда (женитбата), тя може да забрави за стреса на домакинството и грижите за децата. Гламурът изпълва живота й с нов смисъл: „Когато си омъжена, дори и ако нищо не правиш, а се въргаляш по цял ден пред телевизора, в това все пак има смисъл, защото ти не просто се въргаляш пред телевизора, а чакаш вечерта; а вечерта мъжът се връща от работа и се оказва, че ти не си убивала времето, а си преживяла още един пълноценен ден от семейния живот”.
Общият интерес към гламура по никакъв начин не позволява да се унифицира жизнената позиция на героините на чиклит и гламурната проза: еманципацията и изборът е приоритет на първите, декоративната женственост – цел и заслуга на вторите. Парадоксът се състои в това, че въпреки всички социални, културни и политически модификации в живота на съвременното руско общество, на читателките на масовата литература е много по-близък идеала на Робски, отколкото проблемите на героините на чиклит. Социологичните изследвания потвърждават джендър привлекателността на гламурните героини за руските читателки. „Автономната жена”, тоест, жената, за която „са характерни стратегиите за баланс между самостоятелността и емоционалното участие в отношенията”, все още няма твърда почва под краката си в съвременна Русия. И ако ви посочат за пример група от успешни руски професионалистки, то техният пример ще е по-скоро изключение от правилото. Както твърдят социолозите, в Русия „женската автономия” си остава „ситуативна и епизодична” реалност.
Угасване на афекта
Завръщането към джендър патриархалността не предизвиква сериозно безпокойство у част от руската критика, докато идеологическата насоченост на гламурната проза, която, според тях, е в разрез с традиционната „духовност” и хуманизма на руската литература, е представена наистина в демонична светлина. В този контекст прозата на Робски не е безобидно развлекателен „манифест на руския гламур”, а олицетворение на пороците, с които са се борили класиците на руската литература: нарцисизъм, материализъм, отдалеченост от народа, отсъствие на любов към своите герои, „принципна нерускост” и антидуховност. Сред многочислените претенции, предявени към Робски, упреците за създаване на „капиталистически реализъм” по странен начин се сливат с обвиненията за разпространение „на опиум сред народа” и нова социална утопия. Между другото, някои критици си позволяват да отбележат чувството й за хумор, иронията, наблюдателността и способността й за точен социален коментар.
Докато критиците продължават да оплакват отсъствието „на голямата сериозна литература” като средство „за културна самоидентификация в борбата с културния „глобализъм”, феноменът на гламурната проза, както и цялата постсъветска жанрова литература, се превърна в емблема на новата култура в руското общество. Да разгледаме този феномен през призмата на неомарксисткия критик Фредерик Джеймисън в „Постмодернизъм или културната логика на късния капитализъм” (1991). Според Джеймисън, в стадия на своето късно развитие капитализмът поражда нов тип социалноикономически отношения, чиито основни черти са потреблението, развитието на средствата за масова информация и електронна комуникация, глобализацията. Както всички жизнени сфери в постмодерното, постиндустриалното общество, културата се подчинява на принципите на всеобщото потребление и неизбежно се “комодифицира”. В рамките на „стоковото общество” културата се освобождава от „дълбочина”, „уникална чувственост” и се превръща в повърхностна, декоративна и лесно достъпна. Културата на постмодернизма също се отдалечава от чувствения уникален субект, характерен за епохата на модернизма. При късния капитализъм типът на предишния модернистичен субект, намиращ се „в състояние на изолация и безпокойство”, е отживелица, а чувствата се превръщат в „парещи”, „безлични” и „еуфорични”.Самият предмет на изкуството вече не предизвиква емоционални реакции. Това явление Джеймисън нарича „угасване на афекта”. Следвайки Джеймисън, петербургският социолог Дмитрий Иванов отбелязва, че в гламура блясъкът и безидейността се разкриват като „културната логика” на капитализма: „Капитализмът, преживял бурния край на ХХ век – сриването на комунизма, информационния взрив и стреса от постмодернизма – сега не се сблъсква със сложни проблеми и заради това не се нуждае от хитри решения. Безпроблемността поражда безсмислие и безсрамие на решенията; и в резултат на натрупванията, културният слой се покрива с розовата глазура на гламура”.
Прозата на Робски предлага на читателя точно такова леко, еуфорично чувство, позволяващо му освобождаване от безпокойството и стреса, предизвикани от реалността на всекидневието. В нея внимателният читател вижда илюстрация на днешния пазарен манталитет, в който доминират развлеченията, блясъкът на опаковките и достъпността на удоволствията.
Идеологическият капитал на гламурната проза
Доколкото постсъветското културно пространство все още носи в себе си голямото идеологизирано наследство на съветското минало, не е изненада, че гламурната проза може да изглежда като жанр на „новите утопии” в духа на съветския роман от 30-те години на миналия век. За да се уловят тези съветски „присъствия” в прозата на Робски, си струва да се обърнем към монографията на Катерина Кларк „Съветският роман: историята като ритуал” (1985). Според Кларк, в сталинската култура съществуват два вида реалност - „обикновена и необикновена”, и съответно, два типа герои - „обикновени и необикновени”. Образът на „реалния” живот обаче е толкова идеализиран, че границата между реалност и нереалност, между факта и измислицата става условна и размита. Самият „реален живот” също загубва „нормалността” и правдоподобността си и заприличва на карнавал: навсякъде има открити съдилища, стотици хиляди „врагове на народа” са обвинени в шпионаж, във вредителство или в заговор против съветската власт; на работническия фронт стахановците поразяват въображението с приказната си продуктивност; човекът воюва с природата. Литературата и животът като че ли са се „слели” в едно цяло и колкото повече съветското общество „отхвърля позитивизма и емпиричната истина”, толкова повече „въображаемото” се появява в литературата. Както убедително показва Кларк, сталинският роман е рожба на този процес и описва фантастичните постижения на съветската държава в строителството на социализма.
В центъра на сталинската митология е символичното „голямо семейство” (държавата), състоящо се от „бащи” (партийни ръководители начело със Сталин) и „синове” (положителни герои). Сталинското „семейство” е построено по вертикалната ос и „бащите” винаги се намират над „синовете”. Само следвайки „бащите”, „синовете” „могат да достигнат високите цели и да се превърнат в приемници” на „бащите”. Тази йерархия на „бащите и децата” узаконява приоритета на държавата и отрежда второстепенно значение на кръвното семейство. Кларк нарича положителния герой на съветския роман homo extraordinarius, „екстраординерен човек”. Воден от „бащата/бащите”, той изминава пътя от „наивността” до „зрялостта”, превъзмогвайки всички трудности; и, в края на краищата, извършва подвиг в името на „голямото семейство”. Митът за щастливия живот при Сталин не допуска драматизма, противоречията и проблемите на реалния живот. Неговите герои живеят динамично и весело, примерът им доказва, че щастието е достъпно за всички.
Ако само заместим съветската героична реалност с реалността на материалното потребление, подобен модел на щастлив живот конструира и гламурната проза. В “Casual” животът на героите е представен като серия от големи и малки удоволствия. Живот като празник. При четенето на “Casual” читателят може да остане с впечатление, че развлечението е главната и неотменна част от живота на руснаците, както свидетелстват разсъжденията на разказвачката:
„Цяла Москва замина на планина. Тези, които още не са заминали, подреждат куфарите си, за да заминат веднага след Нова година. Тези, които имат нужда от познати лица и близост с олигарсите, заминаха за Куршевел. Всички останали – в Сент Мориц. Наистина, някои чешити заминаха за топлите страни, но те бяха малцинство. Макар че това малцинство изкупи билетите за всички полети на „Аерофлот” и ще отлети за някакви си Малдиви, Сейшели или Флорида, е невъзможно да не се погрижиш от по-рано за това”.
Още през ХVІІІ век френският икономист и държавен деец Ан Робер Жак Тюрго е отбелязал, че в комерсиалните общества хората „купуват и продават щастие”; и колкото повече хора са въвлечени в материалното потребление, толкова по-доходна става търговията с щастие. Не е трудно да си представим какъв идеал за щастие продава гламурната проза и колко лъскави „рекламни” моменти могат да се намерят в “Casual”: тук са красавиците с тен в шезлонги, смучещи със сламки модни коктейли, и щастливите деца, правещи сапунени мехурчета в надуваемите басейни, и пързалянето със ски в Куршевел, и гмуркането с акваланги в Египет, и леенето на реки от “Moët & Chandon”, и спагетите с бели трюфели „по трийсет долара грама”... и така без край. Гламурното щастие вече не е просто предмет на народното съзерцание, то се превръща в право и задължение на всеки гражданин. Както пиши Жан Бодрияр, в потребителското общество човек е задължен да бъде „щастлив, влюбен, обожаван/обожаващ, съблазнителен/съблазняващ”, динамичен, увлечен и т.н. А ако по някаква причина се успокоите от постигнатото и не се стремите повече към нови удоволствия (а нали трябва всичко да се опита), „обществото ви записва в графата „асоциални” или маргинални, отхвърлящи идеята за общото щастие”. Колко познати съветски образци могат да се доловят в това осмисляне на щастието! Та нали съветският човек по същия начин трябваше постоянно „да дерзае”, „да се стреми” и „да върви към нови бъднини”, а този, който не „върви”, остава в канавката край „радостния” път и колективното щастие.
Главният герой, изминал пътя от „малкия човек” до „прекрасното” или „гламурното”, в зависимост от контекста, несъмнено е най-забележителното изобретение на соцреалистическия роман и на гламурната проза. Особен интерес представлява сходството на биографиите на тези два типа герои и трансформацията на социалния им статус: произлезли „от народа”, преминали в детството си през унижение и бедност, поставили си високи цели, преодолели много трудности и, в края на краищата, станали „гламурни”. В двата сценария сработва механизмът на вълшебната приказка: героят е „бил никой”, но станал „всичко”, мечтата му се сбъднала, защото неуморно вървял към нея. Биографиите на героите в тези паралелни светове съдържат оптимистична и демократична цел: „прекрасните/гламурните хора не се раждат. Те се създават. И homo extraordinarius, и homo glamorousus са идеологически символи на времето. И не е важно, че първият е рожба на сталинските петилетки, а вторият – продукт на потребителската култура. Между тях съществува неоспоримо родство.
Постсъветската култура наследи и добре възпроизведе съветските културни модели. Ето какво казва за това Борис Дубин:
„Съветското” се конструира наново и в резултат се превърна в огледало, в което се виждат днешните ни отраженията. Двете картинки се поддържат взаимно – миналото в настоящето и настоящето в миналото.
Популярността на homo glamorousus в съвременната масова култура е толкова очевидна, че се натрапва въпросът как този герой/героиня се вписва в занимаващата в момента мнозина дискусия за постсъветския човек. Така, Анна Шор-Чудновска вижда закономерна връзка между формирането на homo postsoveticus и победното шествие на гламура в Русия, а историкът Ирина Глебова пише с горчивина за „въстанието (по-точно, за бунта) на руския еснаф” против „диктатурата на високите идеали, принципи, житейски норми”. Критиците почти единодушно заявяват, че в съвременна „гламурна” Русия у народа се появява носталгия „по спокойствието на брежневското време” и „сталинския ред”; и констатират почти синонимното сходство между политически пасивния постсъветски човек и „совкома”. И изглежда, че за сега homo glamorousus уютно се е настанил в масовото съзнание на постсъветския човек, побутвайки го напред към гламурното щастие. Потребителското общество се превръща във „властови елемент за социален контрол”.
Превод от руски Веселина Гюлева
*Оксана Робски е позната и у нас. На български са преведени романите й „Шампанско и кръв” (“Casual”), „Щастливият ден е утре”, „За любОFFта”.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
