Български  |  English

Всяка дума знае нещо за омагьосания кръг

Нобелова лекция на Херта Мюлер, лауреат на Нобеловата награда за литература през 2009

Взе ли си носна кърпа, ме питаше майка ми всяка сутрин на външната врата, преди да изляза на улицата. Нямах. И защото нямах, се връщах до стаята си и си взимах една. Нито една сутрин нямах кърпа, защото всеки път очаквах въпроса. Кърпата беше доказателство за майчината закрила сутрин. В по-късните часове трябваше да се справям сама, включително с нещата, които се случваха през деня. Въпросът взе ли си носна кърпа бе проява на косвена нежност. Защото директната нежност е срамна, при селяните нямаше такива неща. Любовта се беше маскирала под формата на въпрос. Само по този начин тя можеше да бъде изговорена с този сух и заповеден тон, като работа с голи ръце. Това, че гласът беше рязък, дори подчертаваше нежността. Всяка сутрин се оказвах на външната врата веднъж без носна кърпа, след това втори път с носна кърпа. Едва след това излизах на улицата, сякаш чрез кърпата и майката беше до мен.

Двайсет години по-късно вече бях самостоятелна в града, работех като преводачка във фабрика за машиностроене. Ставах в пет сутринта, в шест и половина започваше работата. Сутрин по целия двор от високоговорителите ечеше националният химн. В обедната почивка пък работническите хорове. Ала работниците, които седяха над храната си, имаха празни като поцинкована ламарина очи, изцапани с масло ръце, а храната им беше завита във вестникарска хартия. Преди да изядат парчето сланина, те изчегъртваха с нож печатарското мастило, полепнало по него. Две години преминаха в бавния тръс на ежедневието, дните досущ си приличаха.
През третата година обаче тази еднаквост приключи. В рамките на една седмица три пъти рано сутрин пристигаше един огромен едро кокалест мъж с искрящи сини очи, агент-колос, в моето бюро.
Първия път остана прав, навика ми се и си отиде. Втория път съблече якето си, окачи го на ключа на гардероба и седна. Същата сутрин си бях донесла от вкъщи лалета и ги подреждах във вазата. Той ме наблюдаваше и хвалеше за необичайното ми познание на човешкия характер. Гласът му беше мазен. Въздействаше ми по един зловещ начин. Отклоних похвалата му и се опитах да го убедя, че имам познания по отношение на лалетата, но не и на хората. Тогава той каза ехидно, че ме познавал по-добре, отколкото аз съм познавала лалетата. След това преметна якето си през ръка и си отиде.
Третия път той седна, а аз останах права, тъй като бе оставил дипломатическото си куфарче на стола ми. Не посмях да го преместя на пода. Той ме обиждаше, казвайки ми, че съм глупава, мързелива, че съм лека женичка, покварена като скитаща кучка.
Лалетата премести до самия ръб на масата, а по средата сложи празен бял лист и един молив. И ми кресна: пиши! Все така права, започнах да пиша това, което ми диктуваше – име, дата на раждане и адрес. После обаче каза да не казвам на никого, независимо дали ми е роднина или много близък, че…и тук дойде тази ужасна дума: colaborez, че сътруднича. Не написах думата. Оставих молива. Отидох до прозореца и погледнах към прашната улица навън. Не беше асфалтирана, изпълнена с дупки и схлупени къщи. Тази съсипана уличка носеше на всичкото отгоре името Strada Gloriei, улица на славата. На тази улица на славата една котка седеше в клоните на гола черница. Беше котката на фабриката, с разкъсаното ухо. Над нея утринното слънце блестеше като жълт барабан. Казах: N-am caracterul, нямам такъв характер. Казах го на улицата навън. Думата „характер” доведе човека от тайните служби до истерия. Той разкъса листа хартия и хвърли късчетата на пода. Вероятно обаче се досети, че ще трябва да докладва на шефа си как е протекло вербуването, защото се наведе, събра всички парчета в ръка и ги хвърли в куфарчето си. Въздъхна дълбоко и, осъзнал поражението си, хвърли вазата с лалетата срещу стената. Тя се пръсна и нещо изскърца така, сякаш във въздуха имаше зъби. Хванал куфарчето под мишница, каза тихо: ще съжаляваш за това, ще те удавим в реката. А аз промълвих, сякаш на себе си: ако подпиша това, няма да мога да живея вече със себе си, тогава ще трябва сама да го сторя. Така че по-добре вие да го направите. Вратата на бюрото ми стоеше отворена, беше си отишъл. На Strada Gloriei котката беше скочила от дървото върху покрива на сградата. Един клон пружинираше като трамплин.
На следващия ден започна дърпаницата. Искаха да ме накарат да се махна от фабриката. Всяка сутрин в шест и половина трябваше да се представям на директора. При него всяка сутрин бяха шефът на профсъюза и партийният секретар. Както майката ме питаше по онова време: имаш ли носна кърпа, така и директорът всяка сутрин ме питаше: намери ли си друга работа. Всеки път отговарях едно и също: не търся работа, на мен ми харесва във фабриката и искам да остана тук до пенсия.
Една сутрин идвах на работа и видях дебелите ми речници, сложени на пода в коридора до вратата на бюрото ми. Отворих вратата, на моето място седеше някакъв инженер, който ме посрещна с: тук се чука, преди да се влезе. Тук седя аз, нямаш работа тук. Не можех да се върна у дома, защото щяха да използват неизвиненото ми отсъствие като причина за уволнение. Нямах бюро и сега трябваше на всяка цена да идвам ежедневно на работа, не биваше при никакви обстоятелства да отсъствам.
Приятелката, на която всеки ден на път за вкъщи по тази окаяна Strada Gloriei разказвах всичко, ми освободи на първо време един ъгъл от своята маса. Една сутрин обаче застана пред вратата на бюрото и каза: вече нямам право да те пускам. Всички казват, че си агентка. Тормозът беше предаден надолу по йерархическата стълбица, слухът вече беше разпространен сред колегите. Това беше най-лошото. Човек може да се защити срещу нападенията, но срещу клеветите е безсилен. Вече очаквах всичко, всеки ден. Всичко беше възможно, дори и смъртта. Но с тази подлост не можех да се справя. И никакви сметки не я правеха поносима. Клеветата сякаш натъпква човека с мръсотия и той се задушава, защото не може да се защити. В очите на колегите си бях тъкмо това, което отказах да бъда. Ако ги бях шпионирала, щяха, нищо неподозиращи, да ми се доверят. С други думи - наказваха ме, защото ги бях пощадила.
И тъй като при създалата се ситуация съвсем нямах право да отсъствам, но нямах бюро, а моята приятелка нямаше право да ме пуска при себе си, стоях нерешително на стълбището. Няколко пъти се изкачвах и слизах по стълбите и внезапно отново се превърнах в детето на майка ми, защото имах носна кърпа у себе си. Положих я върху едно стъпало между първия и втория етаж, пригладих я с ръце няколко пъти, след което седнах върху нея. Дебелите си речници поставих върху коленете и започнах да превеждам описанието на хидравлични машини. Самата аз бях някаква лоша, едва на стълбите разбрана шега (Treppenwitz), а за бюро ми служеше една носна кърпа. Приятелката ми сядаше през обедните почивки до мен на стъпалата. Ядяхме заедно, както преди в нейното, а още по-рано в моето бюро. От високоговорителите на двора се носеха, както винаги, работнически хорове за щастието на народа. Тя ядеше и плачеше заради мен. Аз не. Трябваше да остана твърда. Още дълго. Няколкото безкрайни седмици, докато не ме уволниха.
По времето, когато бях нещо като шега, схваната чак на стълбите, разлиствах един лексикон, за да видя какво точно пише за думата стълбище: първото стъпало на стълбището се нарича встъпване (Antritt), а последното - напускане (Austritt). Хоризонталните стъпала, върху които се стъпва, бяха пригодени в краищата си към страничната мозайка на стълбата (Treppenwangen), а свободните пространства между стъпалата се наричаха дори стълбищни очи (Treppenaugen). От строителните части на хидравличните, намаслени машини знаех хубавите думи: лястовича опашка, лебедова шия, а това, което държеше болтовете, се наричаше майка на болтовете. По същия начин ме смаяха и имената на различните стълбищни части, красотата на техническия език. Стълбищни бузи, стълбищни очи – значи стълбището има лице. Дали от дърво или от камък, от бетон или от желязо – защо хората влагат собствения си лик в строежа и на най-големите неща, кръщават бездушния материал с имена от собствената си плът и ги персонифицират като части на тялото. Да не би на специалистите по техника работата да им става поносима само чрез прикрита нежност от този вид. Всяка ли работа при всяка една професия функционира на същия принцип, както въпросът на майка ми относно носната кърпа.
В детството ми у дома имаше чекмедже за носни кърпи. Вътре бяха подредени три купчинки в две редици:
В ляво - мъжките носни кърпи за бащата и дядото.
В дясно - женските носни кърпи за майката и бабата.
В средата - детските носни кърпи за мен.
Чекмеджето беше изображение на семейството ни във формат на носна кърпа. Мъжките носни кърпи бяха най-големите, с тъмни кантове в кафяво, сиво или бордо. Женските носни кърпи бяха по-малки, а кантовете им в светлосиньо, червено или зелено. Детските носни кърпи бяха най-малките, без кант, но изрисувани с бял четириъгълник с цветя и животни. От всичките три вида носни кърпи имаше делнични кърпи, поставени в най-предната редица, и празнични кърпи - в задната. В неделните дни кърпата трябваше да си отива с цвета на облеклото, дори самата тя да не се виждаше.
ът на вкочаняване. Ако някой в града паднеше мъртъв на улицата, винаги се намираше минувач, който да покрие лицето му с носната си кърпа – по този начин кърпата се превръщаше в първия му мъртвешки саван.

 
В горещите летни дни родителите пращаха децата си да полеят късно вечер цветята на гробището. По двама или по трима, отивахме заедно, минавайки от гроб на гроб, и поливахме бързо. След това сядахме близо един до друг на стъпалата на параклиса и наблюдавахме как от някои гробове се надигаха бели облаци пара. Те летяха известно време из черния въдух и после изчезваха. За нас това бяха душите на мъртъвците: образи на животни, очила, шишенца и чаши, ръкавици и чорапи. А между тях тук-там се мяркаше и бяла носна кърпа с черния кант на нощта.

 

 
По-късно, когато разговарях с Оскар Пастиор, за да пиша за депортирането му в съветски трудов лагер, той ми разказа, че стара руска майка му е подарила носна кърпа от бяла батиста. Може пък да имате късмет, ти и синът ми, и скоро да се върнете вкъщи, казала рускинята. Синът й бил на възрастта на Оскар Пастиор и също толкова далече от дома си, както и той, в обратната посока, в един наказателен батальон. Оскар Пастиор почукал на вратата й, когато почти умирал от глад и просел. Предложил й да замени едно парче въглища, каквото носел, за малко храна. Тя го пуснала да влезе, дала му гореща супа. А след това, когато носът му започнал да капе в чинията - и бялата кърпа, неупотребена от никого преди това. С ажурния си кант, с акуратно зашитите си пръчици и розетки от копринени конци, кърпата била толкова красива, че прегърнала просяка и в същото време го наранила. Една смесица от батистена утеха, от една страна, от друга, обаче, един шивашки метър с копринени ивици и бели чертички по скалата на неговата окаяност. Самият Оскар Пастиор бил някаква смесица за тази жена: един откъснат от света и напълно чужд просяк в къщата й, но в същото време - едно изгубено в този свят дете. В тези си две самоличности той бил ощастливен и в същото време изправен пред непосилно изпитание от жеста на една жена, която за него също била смесица от две личности: чужда му рускиня и загрижена майка с въпроса имаш ли носна кърпа на уста.
Откакто знам тази история, и аз имам един въпрос: общовалидно ли е това имаш ли носна кърпа, разпънато над половината свят в своя снежен блясък между замръзването и размразяването. Преминава ли то между планини и степи над всички граници, далеч навътре в една осеяна с наказателни и трудови затворнически лагери империя. Невъзможно ли е да бъде умъртвен този въпрос имаш ли носна кърпа дори със сърп и чук, дори в сталинистките времена на превъзпитание чрез многобройните лагери?
Въпреки че от десетилетия говоря румънски, за първи път си дадох сметка за нещо по време на разговорите ми с Оскар Пастиор: носна кърпа на румънски е batista. Отново този чувствен румънски език, който с принудителна лекота запраща думите си директно в сърцето на нещата. Предметът не прави никакви заобикалки, а се самоопределя като една завършена носна кърпа, като batista. Сякаш всяка носна кърпа навсякъде се изработва от батиста.
Оскар Пастиор запазил в куфара си носната кърпа като някаква реликва от една двойна майка с двоен син. А след петте години, прекарани в лагера, я отнесъл в дома си. Неговата бяла носна кърпа от батиста е била символ на надеждата и страха. Изпуснем ли надеждата и страха, умираме.
След разговора за бялата носна кърпа, прекарах половината нощ да лепя следния колаж за Оскар Пастиор върху една бяла картичка:
 
Тук танцуват точки казва Беа
идваш във висока чаша мляко
бельо в бяло сивозелена цинкова вана
при наложен платеж си съответстват
почти всички материали
виж
аз съм пътуването с влак и
черешата в сапунерката
никога не разговаряй с непознати мъже и не
за централата
 
Когато седмица по-късно го посетих, за да му подаря колажа, той каза: трябва да залепиш отгоре за Оскар. Отговорих: каквото ти давам, то ти принадлежи. Знаеш това. Той каза: трябва да го залепиш, може би картичката не го знае. Взех я отново с мен вкъщи и залепих: За Оскар. Седмица по-късно отново му я подарих, чувствайки се, сякаш за първи път се връщам от външната врата без носна кърпа и сега отново стоя на вратата, но вече имам такава.
Една друга история също завършва с носна кърпа.
Синът на моите баба и дядо се казваше Мац. През 1930-те години бил изпратен в Тимишоара да се изучи за търговец. Трябвало да наследи ръковоството на семейния бизнес със зърно и колониални стоки. В училището преподавали учители от германския райх, истински нацисти. След края на обучението, Мац може би имал познания и по търговия, но като цяло бил превърнат преди всичко в нацист - промиване на мозъци по план. След обучението си Мац бил пламенен нацист, сякаш го били подменили. Ревял антисемитски лозунги и бил недосегаем като дебил. Дядо ми многократно го мъмрел, казвайки, че разполага с цялото си богатство благодарение на кредитите, които му отпускали еврейски бизнесмени. След като всичко това не помогнало, дядо ми многократно го шамаросал. Разумът му обаче бил като заличен. Влизал в ролята на селски идеолог, тормозел връстниците си, които се укривали от военна служба. Работел в армията като писар. Практиката обаче изтласкала теорията и така той се записал доброволец към SS, искал да отиде на фронта. Няколко месеца по-късно си дошъл, за да се ожени. Поучил се от престъпленията на фронта, той използвал една законна магическа формула, за да се спаси за няколко дни от войната. Магическата формула се наричала: отпуска поради женитба.
Баба ми имаше две снимки на сина си Мац, които държеше в дъното на едно чекмедже. Едната снимка беше след встъпването в брак, другата - след настъпването на смъртта. На сватбената фотография се вижда булка в бяло, една длан по-висока от него, слаба и сериозна като гипсова мадона. Върху главата й - восъчен венец като заснежена шума. До нея е застанал Мац в нацистката си униформа. Вместо младоженец, той е войник. Войник за женене и в същото време последният войник на родината си. Едва що се бе върнал на фронта, пристигнала и смъртната снимка. На нея той е последният войник, разкъсан от мина. Снимката е голяма колкото длан, черна нива, в средата бяла кърпа, а върху нея една сива човешка купчинка. В черното бялата кърпа изглежда като детска носна кърпичка, изрисувана в белия четириъгълник в средата с причудлива рисунка. За баба ми тази снимка също представляваше смесица: върху бялата носна кърпа имаше един мъртъв нацист, в паметта й той беше живият й син. През всичките години до смъртта си тя държеше тази двойна картина в молитвеника си. Молеше се всеки ден. Вероятно и молитвите й са били с двойно дъно. Вероятно са следвали накъсаната линия от обичания син до вманиачения нацист и са измолвали от Господ Бог това раздвоение – да обича сина и да прости на нациста.
---
Дядо ми е бил войник по време на Първата световна война. Той знаеше какво говори, когато често с горчивина споменаваше сина си Мац: Е, да, когато се веят знамената, разумът се хлъзва в тромпета. Това предупреждение пасваше и на последвалата диктатура, в която самата аз живеех. Всеки ден виждахме как разумът на онези, които имаха изгода от режима, малки и големи, се хлъзваше в тромпета. Взех решение да не надувам тромпета.
Като дете, обаче, трябваше, противно на волята си, да се науча да свиря на акордеон. Защото у дома беше червеният акордеон на мъртвия войник Мац. Каишките на акордеона бяха прекалено дълги за мен. За да не се изхлъват от раменете ми, учителят ми по акордеон ги връзваше на гърба ми с помощта на носна кърпа.
Може да се каже, че тъкмо най-малките предмети, независимо дали става дума за тромпет, акордеон или носна кърпа, свързват най-големите несъответствия в живота; че предметите циркулират и в своите отклонения притежават нещо, което се подчинява на повторението – на омагьосания кръг. Човек може да вярва в това, но не и да го изрича. Това, обаче, което не може да бъде изречено, може да бъде написано. Защото писането е нямо действие, работа, която започва от главата и се свежда до ръката. Устата бива пренебрегната. По време на диктатурата говорех много, в повечето случаи поради решението ми да не надувам тромпета. В повечето случаи и последиците бяха нетърпими. Но писането започна в мълчание, там, на фабричните стъпала, където трябваше да договоря със себе си повече неща, отколкото можеха да бъдат изречени. Случващото се вече не можеше да бъде артикулирано в речта. Най-много външните добавки, но не и тяхното измерение. Него можех само нямо да сричам буква по буква в главата си, в омагьосания кръг на думите по време на писане. На страха от смъртта реагирах с жажда за живот. А тя беше жажда за думи. Само вихърът на думите можеше да изрази състоянието ми. Той диктуваше буква по буква това, което не можеше да бъде изречено с уста. Бягах подир Живяното в омагьосания кръг на думите, докато не се появеше нещо, което не познавах преди това. Паралелно с действителността, на сцената излезе и пантомимата на думите. Тя не зачита никакви реални измерения, смалява важните неща и раздува маловажните. Омагьосаният кръг на думите презглава научава Живяното на някакъв вид омагьосана логика. Пантомимата е груба и си остава плаха и също толкова зависима, колкото и досадна. Темата за диктатурата присъства от само себе си, защото естествеността на нещата никога повече няма да се върне, когато ти е била почти напълно отнета. Темата присъства имплицитно, но думите са тези, които ме подчиняват. Те примамват темата натам, накъдето желаят. Нищо вече не е вярно и всичко е истина.
---
Като лоша, едва на стълбите схваната шега, бях също толкова самотна, колкото и като дете в речната долина, при пазенето на кравите. Ядях листа и цветчета, за да стана една от тях, защото те добре знаеха как се живее, а аз не. Заговарях ги с имената им. Името магарешки бодил наистина трябваше да бъде онова бодливо растение с млякото в стеблата. Но растението не реагираше на името магарешки бодил. Опитах с измислени имена, в които не се появяваше нито мляко, нито бодил: трънено ребро, иглена шия. В измамата на всички фалшиви имена пред истинското растение отворът се разтвори в празнотата. Срамът да говоря на висок глас със себе си, а не с растението. Но този срам ми действаше благотворно. Пазех кравите, а звукът на думите пазеше мен. Усещах:
 
Всяка дума по лицето
знае нещо за омагьосания кръг
и не го казва
 
Звукът на думите знае, че трябва да мами, защото предметите мамят с материала си, чувствата - с жестовете си. Там, където се пресичат измамите на материалите и жестовете, се вгнездява звукът на думите с неговата измислена истина. При писането и дума не може да става за доверие, по-скоро за почтеността на измамата.
По времето, когато бях като виц, проумян едва на стълбището, а носната кърпа ми служеше за бюро, намерих в лексикона и хубавия израз стъпаловидна лихва. Означава стъпаловидно покачване на лихвата при заем. Растящите лихви за единия са разход, за другия - приход. При писането те се превръщат и в двете, колкото повече се задълбочавам в текста. Колкото повече ме ограбва написаното, толкова повече то показва на Живяното какво липсва на Преживяването. Само думите откриват това, тъй като преди това не са го знаели. Там, където изненадват Живяното, там най-добре го рефлектират. Те стават толкова принудителни, че Живяното трябва да се вкопчи в тях, за да не се разпадне.
---
Струва ми се, че предметите не познават собствения си материал, жестовете – собствените си чувства, а думите не познават устата, която ги изговаря. Но за да се убедим в собственото си съществуване, се нуждаем от предметите, жестовете и думите. Колкото повече думи можем да си позволим, толкова по-свободни сме. Когато насилствено ни затварят устата, опитваме да се наложим чрез жестове, дори чрез предмети. Те се разгадават по-трудно и за известно време остават извън подозрение. По този начин могат да ни помогнат да преобърнем унижението в достойнство, което също остава извън подозрение за известно време.
Малко преди да напусна Румъния, майка ми е отведена от дома си от няколко селски полицаи. Вече била на външната врата, когато се сетила: имаш ли носна кърпа. Нямала. И въпреки нетърпението на полицая, тя се върнала в къщата и си взела носна кърпа. В участъка полицаят беснеел. Румънският на майка ми не бил достатъчен да разбере крясъците му. След това той си отишъл и заключил вратата. Целия ден майка ми седяла затворена. Първите часове седяла на масата и плакала. После започнала да се разхожда и да бърше прахта от мебелите с мократа от сълзите й носна кърпа. Взела кофата за вода от единия ъгъл, откачила пешкирената кърпа от пирона в стената и измила пода. Бях потресена, когато ми го разказа. Как може да му миеш бюрото на този, питах. Без да се смущава, тя ми каза, че си търсела нещо за вършене, за да минава времето. А и бюрото беше толкова мръсно. Добре, че си бях взела една от големите, мъжки носни кърпи.
Едва сега проумях, че чрез допълнителни, но доброволни унижения, тя е намерила достойнството си в този арест. В един колаж потърсих думи, с които да изразя това:
 
Мислех за изпънатата роза в сърцето
за ненужната като сито душа
съдържателят обаче попита:
кой ще се наложи?
Аз казах: спасението на кожата
той кресна: кожата е
само петно обидена батиста
без разум
 
Бих искала да мога да кажа едно изречение за всички онези, чието достойнство се отнема до ден днешен от диктатурите – дори да е едно изречение с думата носна кърпа. Дори да е въпросът: имате ли носна кърпа.
Възможно ли е въпросът за носната кърпа всъщност изобщо да няма предвид кърпата, а неотложната тема за самотата на човека.
 
7 декември 2009, Стокхолм
 
Превод от немски Емануил А. Видински 

В къщата нямаше друг предмет, който по онова време да бе по-важен от носната кърпа, дори самите ние не бяхме толкова важни. Беше универсално средство за употреба при: хрема, кървене на носа, наранена ръка, лакът или коляно, плач или пък служеше за захапване, когато трябваше да се предотврати плачът. Мокра, студена кърпа върху челото се полагаше срещу главоболие. С четири възела в краищата служеше за покритие на главата при опасност от слънчево изгаряне или при дъжд. Ако искахме да запомним нещо, един възел върху носната кърпа ни служеше за опора на паметта. Когато носехме тежки чанти, увивахме кърпата около ръката си. Развята, кърпата се превръщаше в махване за сбогом, когато влакът напускаше гарата. И тъй като влак на румънски е tren, а сълза на банатски диалект е trÄn, свистенето на влаковете по релсите винаги ми напомняше плача. Когато в селото ни някой починеше, около челюстта му веднага завързваха една носна кърпа, за да остане устата му затворена, когато приключеше процес
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”