Български  |  English

Зимната градина на Ролан Барт

 

Ролан Барт. “Дневник на скръбта”. 26 октомври 1977 – 15 септември 1979. Съставителство и анотации Натали Леже. Превод от френски Валентина Бояджиева. Колекция Credo. Издателска група “Агата-А” с помощта на НДФ „13 века България”. С., 2010, цена 14 лева
 
“Никога не успяваме да говорим за онова, което обичаме...” Това е заглавието на последната страница на Ролан Барт, отпечатана от пишещата му машина преди фаталната автомобилна катастрофа през 1980 г. Да разкажеш за тези, които обичаш, безспорно е лайтмотивът на последните месеци от живота на писателя. Съобразно прочитите му на различни автори - от Сад през Пруст до Стендал – от края на 70-те години съчетанието между обич и писане въздава справедливост на всички, които авторът е обичал; то свидетелства за тях пред другите - и им дарява безсмъртие.
Първа между обичните несъмнено е Анриет Бенже, майката на Барт, починала през октомври 1977 г. пред очите на своя колкото прочут, толкова и самотен син. На нея Ролан Барт посвещава публикувания едва през 2009 г. във Франция “Дневник на скръбта” - саморъчно направени фишове от бяла А4 хартия, върху които с мастило или молив той е отбелязвал най-важното. Думи, изречения, телеграфски абзаци, писани в Париж или Юрт, между къси пътувания най-вече до Мароко, където обича да преподава.
Такива книги не са изключение в съвременната европейска култура. Изрично свързани със смъртта на писателските майки, да речем, са “Кратко писмо за дълга раздяла” на Петер Хандке, “Спомагателни глаголи на сърцето” от Петер Естерхази, та дори финалната част от “Игра с очи” на Елиас Канети. Всички тези жалеещи мъже се опитват с писане да управляват и в крайна сметка да уталожат скръбта си. И все пак, с какво “Дневник на скръбта” е особено, поне за мен, събитие?
Публикуваните неотдавна записки са, преди всичко, двигателят за “Camera lucida. Записка за фотографията” (писана април – юни 1979); за лекциите върху Неутралното в Колеж дьо Франс (февруари – юни 1978, както и за бъдещи лекции от декември 1978 – февруари 1980); за доклада на конференция, посветена на “Дълго време си лягах рано” - първото изречение от романовия монумент на Марсел Пруст; за разнообразни публикации в печата… Съхранявани в IMEC, записките са издадени в хронологичен порядък с възможните им разночетения; и вече са на разположение на изследователите и почитателите на Барт.
Разбира се, бихме могли да намерим етичен проблем с отпечатването на “Дневник на скръбта”, принципно непредназначен за публикация. То е дело на същата Натали Леже, която наглася и непубликувания приживе лекционен цикъл “Подготовката на романа” за среща с публиката. Леже твърди в увода си към Дневника: “Това не е книга, завършена от своя автор, а хипотезата за една желана от него книга, допринесла за създаването на произведенията му, и в този смисъл ги осветлява.” И е така грижовна към творчеството на Ролан Барт, че си струва да й се доверим – да, “Дневник на скръбта” е не само професионално откровение, той може да стане упование и за несведущия в изящната теория - упование след безвъзвратна загуба. Дневникът може – без опростяване на мъката и без назидателност - да преодолее заедно с читателя си необратимия ход на времето.
“Аз се оставям на баналността в себе си”, проницателно споделя Барт в Дневника, но в писаната успоредно “Camera lucida” търси противовес на своята действително тривиална скръб именно в любимия Пруст - “Държах не просто да страдам, а да зачета оригиналността на своето страдание”. Защото именно тази оригиналност отразява онова абсолютно несводимо у майката, онова веднъж завинаги загубено, да добавим тук заедно със скърбящия Барт. Ученият обладава една действително начетена скръб, която обаче търси личното, единичното; скръбта, разтърсила Барт, иска да се отърси от наученото: “У мен иска да говори интимното, именно то иска да изкрещи срещу Обобщаването, срещу науката”, гласи легендарния вопъл от “Подготовката на романа”. Дали със смъртта на майка си Барт не намира най-после съгласие със себе си?
Очевидно е, от “Дневник на скръбта” потеглят много нишки. В него почват изречения, които намират своята точка в други, писани междувременно и вече споменати тук, творби. Затова дневниковите записки са често загадъчни, със съкращения и липси, с крехка смелост... Няма по-точен начин да ги определя, без да заимствам изрази от “Записка за фотографията”: “Някои предизвикват у мен миниатюрно ликуване, сякаш засягат безмълвен център, свързват се със стаено в мен еротично или прочувствено благо”; те са “вътрешна възбуда, празник, а също и работа, напор на неизразимото, което се опитва да намери изказ”...
Понякога записките на Барт са архипелази от слабо свързани думи, понякога - блокове от десетина изречения, но винаги те са израз на осмислена сдържаност и, в крайна сметка, смирение. Винаги ексцес в идеализацията на майката; идеализация, която води до стилистична префиненост. Защото сакрализацията на майката води до отърсването от онзи метаезик, търсен доскоро от учения. До отърсване от преднамерения образ. И от позата.
В този план “Дневник на скръбта” е свитък от просветления, от модните по това време в Европа сатори, може би от “хайку” – този образцов пример за отбелязване на настоящето, когато един писател се подготвя за своя Роман (за своя Ролан, ако споменем грешката, която Барт с удоволствие допуска). Дневникът предпоставя и избистря въведеното от Барт в “Записка за фотография” понятие punctum – според мен, фишовете отбелязват именно punctum-и. Да поясня: те отбелязват онези житейски убождания, дупчици, петънца, прорези, непредсказуемости, ненадейности, които причиняват болка и нараняват автора, а по-късно и читателя. “Дневник на скръбта” самоограничително е сведен именно до детайли – те са смисловите светкавици, около които се е разраствала плътта на писаните по това време лекции, статии, цели книги... А те на свой ред, в противовес на punctum-ите, се явяват тъкмо studium-и според изработвания в това време речник на Ролан Барт, studium-ът е предизвикващото среден афект, предполагащото не особена настойчивост у възприемателя, безпроблемно прилягащото към него...
Ето как във времето, чрез филологически едва ли не punctum-и, Ролан Барт се придвижва към едно ново писане:
“Не искам да говоря за това от страх да не съчинявам литература – или без да съм сигурен, че няма да е, - макар всъщност литературата да се заражда в тези истини”;
“(...) внезапни и мимолетни залитания, краткотрайни замирания, пронизващи сграбчвания, при все това като празни, чийто смисъл е неоспоримостта на Безвъзвратното”;
“литературата, това е, когато не бих могъл да чета без болка, без задушаване от истината всичко онова, което Пруст пише в писмата си за болестта, смелостта, смъртта на майка си, за своята мъка и прочее”;
“литература = единствена територия на Благородното (каквато беше мам.)”;
“тържественото отекване на скръбта върху възможността да създам произведение”...
Всъщност, като че ли ставаме свидетели как благодарение на висока емоционална интелигентност Ролан Барт разхлабва много от досегашните си – и в началото на ХХI век все по-труднопроходими - теоретични позиции. Може би един ден ще е ясно, че смъртта на майката на автора Ролан Барт е дала ход на по-жизнено теоретично събитие от шумно известената от него смърт на Автора. Прочее, в своите разговори с Катрин Портвен, Цветан Тодоров вече е заявил: “Всяко от съчиненията му, взето отделно, можеше да мине за някакъв интелектуален тероризъм, да набива догми, докато самият Барт бе възможно най-дистанцираният, най-ироничният човек. (...) Обичаше красивите формулировки – които, прочетени на трезво днес, могат да изглеждат прекомерни, дори смешни.”
Всъщност, скръбта по починалата майка поставя пред пишещия съществено предизвикателство: Ролан Барт се нуждае от нова самоличност, от преопределение на досегашните представи за себе си, в значителната си част регулирани от иначе ненатрапчивия образ на майката. Резултатът е декларираното и в Дневника, и пред студентите от Колеж дьо Франс писане на Vita Nova – Бартовото ново начало по подобие на Данте Алигиери след смъртта на Беатриче.
Пред нас, разгръщайки едновременно няколко Бартови книги, се развива следният поврат от смъртта на майката към своя собствен нов живот - от “Мисълта да продължавам както досега: от книга на книга, от лекция на лекция моментално ми се струва убийствена” до “За пишещия полето на Новия живот може да бъде само писането. Очакваната новост се състои единствено в следното: писането да скъса с предшестващите интелектуални практики; да се откъсне от управлението на отминалия ритъм: пишещият субект понася социален натиск, който го кара (ограничава) да се самоуправлява, да управлява творчеството си, като се повтаря: именно това монотонно мъркане трябва да бъде спряно”. Всъщност, този поврат потегля от озарението на Ролан Барт на 15 април 1978 в Казабланка: “Да встъпя в литературата, в писането; да пиша, да правя само това – отначало внезапно искам да напусна Колежа, за да се отдам изцяло на писане (защото лекциите понякога влизат в конфликт с него). После вземам решение да инвестирам Курса и Работата в едно общо литературно начинание, да прекратя разделението на субекта заради един-единствен проект: представям си какво удоволствие ще изпитам, ако се отдам на една-единствена задача, така че повече да не се задъхвам от неща, които трябва да правя (лекции, молби, поръчки, принуди)...”
Сякаш следвайки Кундера от публикуваната му в Париж през 1986 г. книга “Изкуството на романа”, Барт ще пише това, което може да изрази само романът като жанр - да открива непозната дотогава част от живота, да споделя с читателя мъдростта на несигурността. Неслучайно още в “Ролан Барт за Ролан Барт” той ще иска въпросните фрагменти, предтечи на минимализма в “Дневник на скръбта”, да бъдат четени като изречени от герой на роман.
И все пак, как скърби Барт, преди да достигне чрез другите си текстове, но не и тук, до светлината?
Неговата мъка преди всичко е процес; неритмичен, непостоянен, хаотичен, но процес, макар Барт да смята скръбта си за непомръдваща. Той споделя, че пътува “някак през скръбта”, споменава попътната й скорост. Това обаче е процес, който не трябва да се изчерпи и веднъж завинаги да приключи.
Барт отлага финала на скръбта. Той отказва да й се отдаде публично (и) всецяло. Отказва съзнателно нейната театрализация, ползите от нейната зрелищност. Отказва да се впусне и в други, т.нар. от психолозите маладаптивни, поведения: да ползва опиати, вкл. да ползва опиата на прилагателните имена. Отказва здравословно да се вдетини. Скръбта му буксува: нерядко възпирана за израз пред околните, тя се изплаква насаме при често незначителен повод за страдание – случаен филм, попаднала пред погледа му оризова пудриера. Скръбта, знае Барт, е приключила, ако можеш отново да се влюбиш в друг. Затова отсега нататък той ще обича преди всичко писането...
(И ако вътрешно Барт, както твърди по-горе, пътува в скръбта си, външно той остро изразява нежелание да пътува, защото никой вече не го чака; няма кому да се обади, че ще закъснее.)
А ако плаче, ще е насаме. Сълзите му, поради своята скритост от другите, не търсят техните съчувствие и подкрепа. Барт наблюдава привидната си липса на чувства, без да осъзнава, че именно вцепенението го защитава от множеството му неконтролируеми емоции. “Дневник на скръбта” отбелязва непоносимостта на Барт към съболезнованията на околните. Близките усложняват преминаването му през болката чрез банализирани утешителни послания, които възпрепятстват прямата – и лечебна - среща с неотвратимото. Той се отвращава не само от светския живот, но и от желанието за живот на другите, изтънчвайки житейския си изолационизъм. (Дневникът отбелязва и нетърпимостта му към светскостта на медиите – най-антипатичен на мъката му, примерно, е заядливият и информиран стил на вестник “Монд”... Той му пречи да се вглъби.)
Барт плаче насаме, но за него скръбта се превръща и в неочаквано облекчение: тя е онова “страховито място, в което аз вече не се страхувам”. Години наред Барт самоубийствено се е боял, че ще изгуби майка си – днес майката отнася в смъртта страховата му невроза като последен дар към своя син. И въпреки това, насладата от свободата е противоречива: “Да обичаш, значи да се страхуваш за някого”. Фалшива свобода. И нарастващо обезценяване, тъй като високата си оценка писателят е дължал именно на безрезервната оценка, давана от майка му с нейната налагаща се мекота. А днес във всекидневието, в болезнения досег с паметни вещи и действия, той ще открива какво е изгубил фиш след фиш...
Всъщност, великолепният плод от “Дневник на скръбта” са 20-тина страници от “Записка върху фотографията”, заради които пред развълнувания Тодоров Барт ще сподели: “Трябва да ви кажа, драги Цветане, че книгата съществува само заради тях. Останалото....” Става дума за редове, посветени на една детска снимка на майка му от зимната градина в Шенвиер, в която той открива най-пълно нейната налагаща се от само себе си мекота. Тази снимка не е предложена на читателя на “Camera lucida” именно заради смисъла си на откровение: “Тя се бе превърнала в моя малка дъщеря, беше за мен онова изначално дете от първата си снимка.”
Ето същинската причина за скръбта на Ролан Барт.
 
 
Послепис. Заслужават внимание усилията на Издателска група “Агата-А” да представя Ролан Барт на българската публика: през 2001 г. “Сamera lucida” (прев. Тереза Михайлова), през 2005 г. “Ролан Барт за Ролан Барт” (прев. Красимир Петров) и “Системата на модата” (прев. Мая Горчева). И “Дневник на скръбта”, дело на Валентина Бояджиева, оставя впечатление за словесен обред високо над хартията.
още от автора


1 - 10.04.2012 11:14

Тъмната страна на светлата стая
От: Юлия Йорданова-Панчева
Без да искам да обидя автора на статията, ще призная, че това е най-хубавият критически текст, който съм чела от него.
Като искрен почитател на Барт виждам в него истински познавач на Барт.
Това е истината. Camera lucida има своята голяма тайна тъмна ниша - тихата, непонятна, бледа и безутешна скръб на фотографското изкуство.
Може би тъкмо тя - Скръбта - е ключът, който отваря забранената врата пред Ролан и той оставя своя Роман пред бляна си по Снимката, пред неподдаващото се на произволно теоретизиране съзерцание на снимките, пред метафизичните изкушения на фотографията.
Ето ключов цитат от Бартовия "Дневник на скръбта", който наистина може и трябва да се чете като послепис или по-скоро като бележка под линия на изследването му върху фотографията:
"Странно: страдах много и при все това - чрез случката със Снимките - имам усещането, че [едва сега] започва ИСТИНСКАТА СКРЪБ" (с. 157).
Поздравления към екипа на изд. "АГАТ-А" и специално - към техния рецензент тук.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”