Български  |  English

Деца в живия музей

 
 

Съществуват две концепции за музеите. Според едната те се явяват нещо като светски храмове, в които посетителят е длъжен да пази тишина, да не пипа нищо и да изпитва преклонение. Разпознават се по големите стъклени витрини и по пазачите, които крачат след вас от зала в зала и ви правят забележка, ако се доближите твърде много до някой експонат. Ако ви втръсне да бъдете следени като потенциално опасен субект, може отмъстително да си кажете, че сигурно идеалният ден за пазвантина е този, в който няма нито един посетител и той може на спокойствие да взема заплата, без да прави нищо. Най-ужасният, естествено, е денят, в който в музея влязат деца - тъй като естественият детски начин на поведение се съчетава по твърде предвидим начин с гореспоменатите стъклени витрини.
Според другата концепция музеят е място, където влизаш, за да научиш нещо - да го научиш истински, сетивно, чрез пряк досег - да минеш отвъд прочетеното в книгите и да видиш какво представлява реално праисторическият живот или виола да гамба, или устройството на птичето гнездо - зависи от темата на музея. За да се усети този ефект на реалното, музеят предлага колкото се може повече възможности за интерактивни занимания - нагледи, експерименти, учене чрез опита. Подобни музеи са пълни с деца - деца, които играят и научават чрез играта, цели класове, които провеждат там занятията си, опитват, изследват, експериментират.
Такова място има вече и в България: новооткритата детска секция към Историческия музей в Благоевград - разработвана близо година от Весела Герчева и нейния екип заедно със специалисти от департамент "Археология" на НБУ и специалисти от музея, с подкрепата на фондация "Америка за България". Видяното надминава очакванията - заниманията "оживяваха" двата главни акцента в музея - ценните археологически находки и биоразнообразието по уникален за България начин.
В археологическата част децата могат да влязат в праисторическа къща, да извадят жито от вкопани в земята гърнета и да го стрият с примитивни средства (вдълбан и объл камък), да се облекат в духа на праисторическия "гардероб", да играят на археолози, като намерят с четки и лопатки скритите в пясъка "вкаменелости" и след това определят коя на кое животно принадлежи (като ги съпоставят с гнездата в разположени наблизо кутии).
В еколожката част могат да правят в лунен пясък отпечатъци от животни (с помощта на нещо като големи печати, които оставят съответните следи) и после с помощта на съответните карти да проверят кое животно е "минало" оттам. Могат да се обадят на различни птици (като наберат "номера" на птицата от специално изработен "указател", който разказва и най-различни клюки и семейни новини за нея) по нарочно поставен телефон или да се опитат да изработят птиче гнездо чрез предоставените материали. За най-малките може да бъде интересно и "дървото", на което могат да се поставят магнитни листа, плодове и цветове, и така да бъде разиграна смяната на сезоните…
Зорница Христова
 
 
Разговор с Весела Герчева[1],
 
- Какво е състоянието на българското музейно дело, видяно през очите не само на професионалния учен, но и на майката?
- В България има над 300 музея, които извършват и представят проучвания в различни научни области. До 90-те години те бяха щедро финансирани от държавата, но никой и нищо не помогна на техните екипи да изградят новите умения, които им бяха крайно необходими през последните две десетилетия. Като истинско чудо разглеждам развитието на редица музеи (Варна, Кюстендил, Благоевград, София – Национален политехнически музей и др.), които, въпреки цялостната си среда и финансови ограничения, развиха истинска връзка със своите посетители от различни възрасти. За огромната част обаче институционалното им оцеляване беше под въпрос. По естествен начин обществената им функция остана на заден план и развитието в тази област беше много забавено. А през очите ми на майка цялата тази сложна обществена и икономическа картина се свежда до едно изречение – с много малко изключения няма музей, в който мога да отида с детето си. Трудно ми е да съвместя тяхната визия с неговия динамичен, активен свят, изпълнен с герои, на които се възхищава, и с цветове, които го заливат отвсякъде.
- Къде тогава минава границата между образование и забавление, съдейки от собствената си работа?
- Сам знаете, че в педагогиката съществуват достатъчно теории за ролята на играта и забавлението в процеса на научаване при децата. Някои образователни школи (напр. методът на Мария Монтесори) са изградени изцяло върху играта. Нямам експертен отговор на въпроса за границата. Лично за мен най-истинското научаване се случва, когато такава граница няма. Децата не я поставят, не виждам защо трябва да го правим и ние. Не очаквам в училище да има вечна веселба и никакви изисквания, но категорично смятам, че информацията трябва да се поднася чрез игра на всички останали места. Музеите влизат в това число – това са места за свободното време на децата и семействата и за това свободно време те се конкурират с изключителни съперници, като телевизията, електронните игри, киното. Независимо от спорните си качества и ефект върху децата, всички те спечелиха такива привърженици отчасти и заради липсата на граница между научаването и забавлението.
- От какво се нуждае детето в един музей?
- Децата са едни и същи независимо от това къде се намират и за мен е трудно да разбера как е възможно да приемаме това на детската площадка, а да го отхвърляме в музея, библиотеката или концертната зала. Съвсем опростено казано, децата ни имат нужда от интересно поднесена информация, обич, разбиране, от пространство, съобразено с техните нужди, материали и език, адаптирани специално за техния малък и интересен свят.
- А кои са най-интригуващите световни примери в приспособяването на музеите за деца?
- Примерите са много, но бих посочила две крайности: една изключително скъпа и сложна инициатива („Светът на науката” в Париж, Франция), която демонстрира как целият музей може да бъде ориентиран и към най-малките чрез технология, игри и човешки ресурс, вложен в демонстрации и специализирани семинари, и един, поне привидно, много прост пример (Британският музей), където децата просто могат да седнат навсякъде (да, и на студените плочки) и всички музейни работници са готови да отговорят (или поне да опитат) и на най-неочакваните въпроси.
- И все пак, нещо изчезва и нещо ново се появява при превода на науката на невръстен език...
- Независимо от възрастта на получателите на информация, при адаптацията на научни данни се губи голяма част от процеса на проучване, както и част от научната аргументация. Според тенденциите в развитието на музейното образование през последните години в САЩ, адаптацията на научни данни задължително трябва да излага различните хипотези или възможности за интерпретация, с които и самите учени се сблъскват. Тоест, съществено е адаптацията да предава разбирането, че няма абсолютна истина и всички научни хипотези могат да бъдат подложени на проверка и съмнение. Това е особено съществено в хуманитарните науки и, още повече, в онези, които имат ключово значение за формиране на чувство за принадлежност и национална идентичност (като археологията). Независимо какво отпада, възможността за участие в интерпретацията и в изграждането на научната хипотеза трябва да бъде винаги налице.
По отношение на новите елементи: струва ми се, че всеки открива нещо ново за себе си. За мен е впечатляващо например как децата интерпретират някои копия на археологически находки, за които самите археолози имат съмнения по отношение на функцията им.
- Какви институционални съпротиви срещате у нас в работата си?
- Всъщност никакви – за цялото време на работа по проекта съм срещала само усмивки (да, да, искрени) и подкрепа. Това, което обаче е необходимо на институционално ниво, е повече от липса на съпротива. Необходимо е ясно и споделено разбиране, че музеите в страната са важни за изграждането на любопитни личности от децата ни, че това не става с настоящата инфраструктура и е нужно методично и стратегическо създаване на среда, че е важно да има реални пазарни стимули за българските музеи, че не може да се очаква от тях да имат съвременен подход към публиката, ако общините и държавата разпределят и приходите им, и разходите им. Нужна е и малко инициатива.
- Следователно, пред т.нар. публична археология[2] в България има достатъчно много предизвикателства. Кога ще изпадне това “т.нар.”?
- Не мисля, че ще изпадне. (Смях.) В основата си всяка наука навсякъде по света защитава на всяка цена своята недостъпност за не-учените. Това дава онази особена свобода на всички ангажирани в нея и чувството им на принадлежност. Така че, не очаквам да настъпи моментът, в който археологията без остатъчни съмнения ще приеме публичността като част от практиката си. Вярвам, обаче, че редица археолози вече виждат ползата от това да въвличат хората в работата си и приемат, че повече публичност ги прави по-малко уязвими за политически влияния и използване от силните на деня.
- Как при тези обстоятелства университетът и училището се срещат на територията на музея?
- Тази среща става най-вече чрез студентите и тяхната реална нужда от практическа подготовка за работата им. Именно студентите са и в позиция да ни дадат предложение за работата с деца, за което ние не сме се сетили.
- Какво е мястото на патриотичното възпитание днес и старомодно ли е да се говори за това? Къде виждате връзката между интерес към историята и родолюбие?
- Мисля си, че тази тема има непреходна важност, независимо дали го признаваме или не. На всички възрасти имаме нужда да знаем откъде идваме и къде принадлежим. Именно защото е толкова лична, темата за родолюбието е толкова използвана през годините (и вековете). Ключът към пълноценното (и здравословно) осмисляне на корените ни е, според мен, интересът към миналото и историята ни и събуждането на този интерес у децата в ранната им възраст. Ангажирането им в реална дискусия за миналото е част от такова пълноценно осмисляне. Това е и само една от причините, които правят посещението в музеите толкова важно за децата ни.
- Един по-практически въпрос: с какви проблеми на дизайна се сблъскахте в Благоевград?
- Адаптацията на музейното пространство за деца включва значителен брой специалисти от най-различни области. По детската експозиция в Благоевград работиха над 30 души, които включваха от психолози и експерти по безопасност на детската среда до художници и графични дизайнери. Вероятно един от ключовите проблеми, които срещнахме по отношение на дизайна, е липсата на натрупан опит и, ако можем да го наречем, браншова памет. Доколкото такива примери в България са рядкост, самите специалисти нямат пред себе си опита на своите колеги и лукса на натрупаните грешки, от които да се учим. Независимо от това смятам, че екипът ни свърши чудесна работа и Виолета Халваджиева (тя работи основно по художественото оформление) максимално доближи визията на детския кът до неговите образователни цели.
- Къде ще бъдат следващите образователни кътове? Освен история и екология, кои са следващите възможности?
- Всеки от детските кътове в музеите взима като основа фокуса на музейната експозиция. В този смисъл възможностите се основават на вече извършените научни проучвания. Така следващите детски кътове ще бъдат насочени към геологията и минералогията (НМ „Земята и хората“ в София), насекомите и биоразнообразието (Природонаучен музей в София), народните обичаи и занаяти и отново малко археология (Архитектурно–етнографски комплекс “Етъра” в Габрово и Регионален исторически музей в Кюстендил).
- Как реагират родителите на направеното от вас?
- Всички предварителни фокус групи и тестове, които направихме, са изключително положителни. Истинският тест, обаче, предстои сега с пускането в режим на действие на експозицията в Благоевград. Така че, очакваме реакции, коментари, идеи наистина с нетърпение.
- Как може да се преходи в експозиция за следваща възрастова група?
- Механизмът на създаване на интересна експозиция за възрастни не е много по-различен – необходими са психолози, музейни специалисти, дизайнери, хора с различна гледна точка и, най-важното: яснота какво и на кого искаме да покажем. За мен темата е изключително интересна и, малко или много, следващата посока, в която гледам.
- В крайна сметка, за това ли мечтаете?
- Напоследък за простички неща - като това хората, които обичам, да бъдат здрави, може би остарявам по малко. А иначе мечтая за това да виждам сина си и приятелите му на повече места като музеите и библиотеките, които сега не са достъпни и приветливи за тях, а ми се струват съществени за изграждането на така необходимата им предпазна стена от духовност.
 
8 септември 2010 г.
Въпросите зададе Марин Бодаков  


[1] Весела Герчева е докторант по публична археология и преподавател в Нов български университет. От 2009 г. ръководи проект, насочен към подобряване на работата на българските музеи с деца и млади хора, изпълняван в сътрудничество с Американската асоциация на детските музеи и финансиран от фондация “Америка за България”. Герчева има над 10-годишен опит в гражданския сектор и е първият директор на Българския дарителски форум – асоциация на дарители и компании, които отделят средства за благотворителност. 
[2] Публичната археология е историческа дисциплина, изследваща представянето на археологическите открития и находки пред най-широка публика.

 



  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”