Български  |  English

Трите града на посткапитализма

Разговор с Петър

 

Петър Пан (самоиронията в псевдонима е умишлена) е роден през 1985 г. в София. Завършва две бакалавърски степени в УНСС, а в момента приключва магистърската си степен по икономика в същия университет и както сам казва - вече над десет години учи икономика. Решава да избере икономиката, когато е ученик в седми клас и е впечатлен от интересен герой в телевизионен сериал, който е младо юпи, изкачващо се в корпоративната йерархия, мачкайки безкомпромисно всичко около себе си. Днес си дава сметка как личният му избор тогава е пример за силното влияние на телевизията върху младото поколение. Започвайки да изучава икономика, постепенно разбира, че нещата, които му се преподават в училище, по-късно в университета, а и които се пишат в медиите, не са точно такива, каквито са в реалния свят. Той започва да търси и други източници на информация и така постепенно достига до т. нар. “антикапиталистически идеи”. Продължава висшето си икономическо образование с основната идея да изучи в детайли икономическата система и да разбере защо тя не работи така, както уж би трябвало. Смята, че критиката срещу системата е необходима, но пък трябва да се намери отговор на фундаменталния въпрос – какво да се постави на нейно място. Именно поради тази причина Петър, заедно с още няколко души, започва проекта “Живот след капитализма”, чиито основни идеи могат да се прочетат на сайта .
 
- Какви читатели очаквате да посетят вашия сайт „Живот след капитализма”?
- Този сайт е за хора, които искат да разберат какво не е наред в сегашната икономическа система, какво и как трябва да се промени. Тъй като текстовете, публикувани на сайта, са по-дълги и по-аналитични, отколкото традиционният интернет потребител е свикнал да чете, той може би е насочен по-скоро към хора, които вече имат интерес към тази материя.
- Каква е каузата, за която се борите? В едно интервю казвате: “изграждане на паралелни структури, в които на практика да показваме как виждаме нещата да се реализират по по-добър начин”.
- Първоначално целим да започнем дискусия за настоящето и бъдещето ни, за нашето оцеляване и развитие. Да покажем, че неолибералната мантра „Няма никаква алтернатива” е лъжа. На следващо място целим създаването на едно посткапиталистическо общество. На сайта са предложени различни алтернативи. От икономическа гледа точка това са ПарЕкон (Participating Economy – Икономика на участието[1]) и икономика на даровете[2], от политическа - пряката демокрация, идеята на Такис Фотопулос за Всеобща демокрация.
- При икономиката на участието говорите, че вместо корпоративно разделение на труда, в което едни хора са само мениджъри и извършват само овластяващи и приятни дейности, а други се занимават само с глупавите и рутинни неща, ще има балансирани работни комплекси - смедица от овластяващи и овластени задължения, с цел да не се получава йерархично разделение. Това обаче не би ли омаловажило сериозността на задълженията на един хирург, от когото ще се очаква да помага при административната дейност?
- Това е един доста дълъг спор в ПарЕкон (концепция на двама американски икономисти -Майкъл Албърт и Робин Ханел, а не моя лична). Аз съм привърженик на тази концепция за балансираните работни комплекси, въпреки че тя наистина има известни недостатъци. По-скоро бих застанал зад тезата, че, в крайна сметка, всички имаме нещо, в което сме наистина добри и което е съвсем логично да вършим. Тоест, не съм изцяло против разделението на труда, но това не означава 40 или 50 години от живота си да се занимаваме само и единствено с едно нещо; в крайна сметка, на нас ни трябва разнообразие. За самите хора е напълно нормално да не искат да изпълняват само и единствено една тясно специализирана задача през целия си живот. Абсолютно естествен и нормален е стремежът у всеки човек да иска да се учи и да иска да се развива и в други области - и аз бих искал, освен с моята тясна специалност, в която имам някакви познания, да се занимавам и с нещо друго. Бих искал, например, да помагам в други дейности, които биха били чисто административни и на които принципно се гледа като на рутинни и малко по-неприятни.
- Това звучи добре при положение, че администраторът не реши да оперира...
- Смятам, че няма такава опасност, защото в крайна сметка всички сме мислещи същества. Този въпрос обаче ми подсказва, че не сте разбрали същността на балансираните работни комплекси. Те не означават, че администраторът ще е и хирург, а по-скоро, че хирургът ще извършва и част от по-рутинните и неовластвяващи дейности в сферата си – помощ при определяне на графиците, снабдяване с консумативи, записване на часове за прегледи. Това, освен премахване на йерархията, ще внесе и разнообразие, което е друга основна ценност в ПарЕкон.
- Сериозно ли смятате, че всички сме мислещи същества - в смисъл, че всички си даваме сметка за случващото се и имаме капацитета и поглед върху него?
- По-скоро не. Но това е отговор, отнасящ се за сегашната епоха, в която хората се отказват от мисленето и го заменят с риалитита, шопинг и чалга. Смятате ли, че без ПР, манипулиране на общественото мнение и целенасочено оглупяване нямаше да сме мислещи същества?
- Все пак, как си представяте тази икономика на участието?
- Темата е доста дълга, по нея са издавани вече множество книги, има натрупан практически опит, едва ли бих могъл да представя всичко в рамките на едно интервю. Тъй като тук маркирах вече един от аспектите на ПарЕкон, ще се опитам да маркирам следващия – вземането на решенията. Хората, които са конструирали тази концепция, казват, че решенията трябва да се взимат с консенсус и всеки трябва да има право на глас в зависимост от това, доколко решението влияе върху неговия живот. Ако даден човек, чийто живот ще бъде повлиян от бъдещо решение, не е мислещо същество в смисъла, който вие имате предвид, то е нормално да се разговаря с него, да му се обясни каква е ситуацията и защо решението е важно.
- Същият този Майкъл Албърт, на когото се позовахте, казва също: “Не са нужни платени роби, които са пасивни и са готови да се подчиняват”. Какво да кажем за онези хора, за които работата е просто начин да си изкарват прехраната?
- Според мен, ако всеки работи и се занимава с това, за което наистина има капацитет, и с онова, което наистина го влече, тогава той няма да гледа на работата си просто като на средство, с което да изкарва пари. Според мен икономическата система, в която живеем, малко или много ни кара да гледаме на работата като на средство, с което трябва да изкараме пари, с които после да си купим храна, дрехи, да си платим сметките. Т.е. парите се превръщат от средство за задоволяване на потребностите ни в някаква цел. В този смисъл, ако икономиката е конструирана по един некапиталистически начин, тогава много малко хора биха гледали на нея като на средство, с което да изкарват пари.
- Как виждате мястото на ромите в концепцията Живот след капитализма и по-специално в икономиката на участието?
- Според мен цялото разбиране за "интеграция" у нас е доста изкривено. Първият въпрос, който трябва да зададем на хората, е: "Искате ли ромите да бъдат интегрирани?". Аз съм напълно сигурен, че огромната част от хората ще отговорят или с "Не", или с "Да, но само ако те станат ...". Тогава за каква интеграция говорим, когато интеграция означава двустранно приемане на другия? Как можеш да се интегрираш в общество, което не те желае и е пропито от расизъм, който варира от чисто битово до абсолютно осъзнато ниво. В тази ситуация никакви европейски програми не биха могли да помогнат. А както стана ясно в последните месеци, през тези програми са окрадени огромни суми, т.е. за интеграцията на ромите реално не се прави кой знае колко, а основно се източват пари на техен гръб. Всичко това определено не решава проблема, а само го задълбочава. В този ред на мисли аз не виждам никаква причина ромите да не могат да се интегрират в едно пост-капиталистическо общество, в което те не са мразени и нежелани, в което няма расизъм, ксенофобия и хомофобия.
- Ако пък никой не иска да мете, то тогава как ще се почистват улиците?
- Тук отново се връщам на балансираните работни комплекси, благодарение на които няма да има хора, които само и единствено да метат улиците. Аз нямам нищо против да работя в една част от работното си време нещо, което ме кара да се чувствам добре, което ме вдъхновява и ми доставя удоволствие, а след това, заедно с моите приятели и роднини от квартала, да слезем и да си изметем улиците (практика, използвана и преди и дала доста добри резултати).
- Тук се намесват две неща. От една страна, вие работите нещо приятно, а след това отивате да метете улицата - което означава, че то е неприятно. А по отношение на тези комплекси не трябва ли всеки да е пропит от съзнанието, че работата трябва да се свърши и няма неприятна работа? Или пък се стремите към едно общество от хора, които извличат радост от всяка работа?
- Няма нищо по-неудовлетворяващо за един човек от рутината и еднообразието в задълженията и контактите. От тази гледна точка – да, по-скоро се стремим към общество от хора, които успяват да извлекат положителното от всеки тип работа. Разделям работата на „приятна” и „неприятна” по-скоро от гледна точка на сегашното разделение на труда. Но аз всъщност съм тук по-скоро, за да представя един проект, предлагащ различни концепции, а не за да защитавам една единствена в детайли. И това води до друг въпрос, доста по-фундаментален, по който често споря с мои приятели, когато говорим за проекта “Живот след капитализма”. И той е свързан с това, че, в крайна сметка, не можем да имаме абсолютно 100% ясна представа как ще живеем в едно посткапиталистическо общество. Тъй като нашият начин на мислене, говорене и действие в голяма степен вече е формиран в капиталистически рамки. Ние можем да имаме някаква представа какво искаме, как да стигнем до него, но не можем да имаме стопроцентова сигурност как точно и в най-дребни детайли ще изглежда това посткапиталистическо общество. Тук се сещам за концепцията на сапатистите от щата Чиапас в Мексико. Една от техните основни концепции е Asking we walk – най-близкият превод на български, който съм намерил, е „Докато питаме, вървим” (това е и заглавието на първата книга под шапката на този проект, която ще излезе от печат в края на септември). Основата идея е, че докато вървим към това посткапиталистическо общество, ние дебатираме помежду си, говорим си, питаме се как би изглеждало то и така заедно го откриваме в процеса на достигане до него. Т.е. ние нямаме централизирано спусната отгоре доктрина - така, както е било по времето на болшевизма, например. Тогава партията е казвала: “Така ще стават нещата” и всички трябва да бъдат уведомени за това, без да бъдат изобщо попитани дали искат нещата да се случват по този начин или не. При концепцията на сапатистите е точно обратното. Имаме обща рамка какво искаме, разполагаме с един минимален базов набор от общи ценности и желания; и именно докато изграждаме това общество, си изясняваме и достигаме чрез консенсус до детайлите кое точно как ще изглежда. Затова и проектът „Живот след капитализма” е насочен към дискусия и аз не възприемам себе си като умната глава, която стои и обяснява надълго и нашироко и в най-големи подробности кое как точно ще се случва, кой колко часа ще работи - какво и защо. По-скоро искам да започна дискусия, в която да представя някакви идеи – различни икономически, политически, социални и екологични концепции, да попитам хората, които имат интерес в тези области, какво мислят за тях. И заедно да достигнем до някакви по-добри решения.
- От сайта ви извадихме цитат на Джон Холоуей: “Смятам, че може би не трябва да мислим за стратегия, а за посока, която постоянно се сменя, т.е. пътят към едно по-добро общество не трябва да се схваща като прав път към видима цел, а по-скоро трябва да гледаме като на множество от пътеки, които все още не съществуват, които създаваме, вървейки по тях”.
- Да, в един град хората могат да предпочетат да използват икономиката на участието, в друг град пък могат да изберат икономиката на дара, в трети – да си живеят както сега...
- Явно си ги представяте като градове-държави.
- Не. По-скоро като нейерархична мрежа от различни общности, които да предоставят право на избор. Естествено, обаче, капиталистическият град няма място в тази мрежа на взаимопомощ, тъй като очевидно няма да споделя ценностите и принципите й.
- Според вас тези три града ще живеят помежду си, общо взето, добре. Но ако „традиционният” прояви икономическа агресия – например, започне да произвежда неща, които са по-хубави и по-евтини? Какво става тогава?
- Когато образованието, информацията и ресурсите са свободни, а не привилегия, „икономическата агресия” губи основата си. Тук стигаме до идеята, която е свързана с изграждането на паралелни структури, паралелни градове в черупката на сегашното общество. Мен ако питате, те вече дори съществуват – има ги и в България под някаква форма, където се живее, може би неосъзнато и нецеленасочено, по посткапиталистически принципи.
- Имате предвид младежки групировки...
- Да, различните екоферми, екоселища. Те до голяма степен живеят след капитализма. Не гледам фанатизирано и сектантски на тези паралелни структури и паралелни миниобщества - с идеята, че те трябва да се изолират от останалия свят и да нямат абсолютно никакъв контакт с него. Напротив, гледам прагматично - това, което те могат да произведат, нека да го произведат и да го използват. А това, което нямат възможност - поради едни или други причини, нека да си го набавят. Но, естествено, този контакт с капиталистическото общество трябва да бъде свеждан малко по малко до минимум. И непрекъснато си мисля, че подобни общности биха могли да оцелеят прекрасно, ако утре капиталистическата система рухне и настане пълен хаос. Един шотландец, който от няколко години живее в подобно екоселище в България, ми каза: “Ако утре София изчезне, ние нямаме абсолютно никакви основания да смятаме, че няма да можем да оцелеем”. Да се върна на въпроса за третия град, който продължава да съществува на капиталистически принципи и реши да прояви икономическа агресия. За него по принцип смятам, че няма да оцелее дълго, за да прояви каквато и да е агресия, защото съществуването на днешните икономически сили би било невъзможно без ограничаването на всякакви видове свободи. Защото как точно ще акумулира печалба - основната движеща сила в капитализма? Как ще се разраства, когато другите два града изобщо не мислят по начина, по който той мисли, и дори не желаят (а имат свободата на избора) да имат кой знае какви взаимоотношения с него по неговия начин? Градът рано или късно ще се обезлюди и разпадне абсолютно естествено. Не мога да си представя един работник във фабрика от този капиталистически град да стои там 30 или 40 години, за да бъде експлоатиран, знаейки, че в съседните две селища той няма да бъде експлоатиран и ще живее много по-щастливо. Трябва да си мазохист, за да останеш в капиталистическия град.
- И все пак, няма ли да се окаже страната парцелирана на няколко различни (и големи) града, в които се живее щастливо?
- Не. Защо смятате, че всички ще пренаселят двете успешни посткапиталистически общности, а няма на техния пример да създадат нови, разширявайки мрежата от антикапиталистически алтернативи? Напоследък все повече се замислям доколко сегашната крайно урбанизирана форма на обществено устройство, с всичките тези огромни мегаполиси, е най-удачната. Определено не съм защитник на идеята на Джон Зерзан за примитивизма, но смятам, че по-нормалният и по-ненатоварващ съзнанието начин на функциониране на обществото не е в големия мегаполис с няколко милиона души жители, а в по-малки общности. Огромна част от модерните днес болести, като депресиите, например, са причинени именно от тоталното натоварване, от стреса на модерната капиталистическа неолиберална цивилизация, от мъничките кутийки – работни места, в които хората са набутани, за да правят пари. „Хайде по-бързо, защото акциите на еди-коя си борса скачат, обаче нашите акции са еди-къде си, дайте да ги прехвърлим в друг дериватив, друг финансов инструмент, друга валута, за да спечелим от курсовата разлика...” Неслучайно психоанализата се появява след индустриалната революция. От друга страна, споменавайки болестите и по този начин навлизайки в темата за здравеопазването, има дялове в медицината, които се развиват в последните десетилетия и които си представям, че ще бъдат важна част от посткапиталистическото общество - интегративната медицина, например. Не виждам особен смисъл във всичките тези безумни ваксини, антибиотици и т.н. Знае се, че от различни фармацевтични компании ходят при лекарите да ги уговарят: “Ако за еди-какъв си срок изпишеш еди-колко си бройки от нашия антибиотик, ти заедно с еди-колко си твои колеги ще се състезаваш за екскурзия на Малдивите. И директно ще я получиш”. И естествено лекарите, поставени при тези капиталистически условия, биха искали да отидат на Малдивите. Освен това, имаме много пресен пример за безсмислието на всякакви подобни ваксини - свинският грип, който се оказа поредната измама, с която фармацевтични концерни спечелиха доста добри пари. Така че, в едно посткапиталистическо общество медицината ще е бореща се срещу причините, а не срещу вече съществуващи заболявания. От друга страна пък ми се струва, че голяма част от болестите, които реално са продукт на капиталистическия начин на съществуване на обществото ни, просто биха изчезнали.
- Казвате, че сте за изграждане на ново общество в черупката на старото. Какво ще правите с това старо общество, ако то не желае да се включи в изграждането на новото?
- Първо да обясня какво имам предвид под това “изграждане на едно ново общество в черупката на старото” – ще бъдат изградени паралелни структури, които ще покажат на практика как точно ние си представяме посткапиталистическото общество. Така хората ще имат възможност да сравнят коя форма на организация ги прави по-удовлетворени и ще изберат. А какво ще правим с хората, които не искат да се включат в това ново общество? Не ми се струва правилно да правим с тях каквото и да е - не можеш да накараш никого насила. Ние не мислим като неолибералите, че всички трябва да се подчиняват на пазара и няма никаква възможност за кривване от пътя. Нито пък мислим като болшевиките, че всички трябва да се подчиняват на партията-майка. Напротив, ние смятаме, че хората трябва да имат възможността да изберат, да сравнят... Когато имаме възможност да покажем на практика посткапиталистическото общество, струва ми се, че е абсолютно естествено хората да изберат това, което е по-добро.
- То и на Ботев му се е струвало, че веднага като слезе на брега... и готово...
- Може би наистина в някаква степен можем да бъдем наречени утописти, но, в крайна сметка, най-вероятно и на братята Райт някога са се присмивали, когато са казвали, че ще полетят във въздуха Те, както и много други като тях, са революционери – хора, които трайно и качествено променят начина, по който мислим и живеем в дадена област, била тя технология, култура, изкуство или социално-икономическо и политическо устройство на обществото като цяло. Братя Райт, Прометей, Галилео Галилей, Леонардо Да Винчи, Васил Левски, Христо Ботев, Мартин Лутър Кинг... Едва ли можем да си представим развитието на човечеството без тези хора и без хилядите други, чиито имена не знаем, но които са ни помогнали да преодолеем толкова много несправедливости и проблеми в стремежа си да бъдем по-човечни и да се развиваме. Съвсем друг е въпросът, че може би има хора, които наистина имат нужда да следват някакъв лидер или да бъдат лидери – т.е. да заемат позиция в някаква йерархична структура. В крайна сметка, нямам нищо против тези хора, стига те да не ми пречат да живея по начина, по който искам. Но те го правят. Никога не сме били по-близо до тотален крах и тотален разпад не само на обществото, но и на планетата ни, колкото сега.
- И това не произтича от някакви присъщи на човека особености, а е изкуствено създадено през годините?
- Това е свързано с един доста стар спор - има ли човешка природа или има човешко поведение. Едната концепция казва, че има човешка природа, че хората по принцип са алчни и че в никакъв случай не са алтруистични и не помагат на другия. И тъй като те по природа са такива – алчни и завистливи – капитализмът (пазарната икономика) е най-естествената форма на обществено устройство. Това е единият начин за легитимиране и натурализиране на капитализма. Другата концепция е за човешкото поведение - която лично на мен ми се струва много по-коректна, а и много по-близка до реалността. Тази концепция казва следното: в човека са заложени и взаимопомощта, и конкуренцията, и алтруизма, и желанието да спечелиш повече за себе си. И в крайна сметка, какво ще се прояви, какво ще излезе на повърхността като поведение, зависи от конкретната социо-икономо-политическа рамка. Тоест, ако системата ти казва, че, за да оцелееш, трябва да прецакаш другия, да натрупаш печалба на нечий гръб, ти ще го направиш, защото основният инстинкт у човека е инстинктът за оцеляване. Другият начин за оправдаване на капитализма като най-добрата форма на обществена организация е свързан с определението що е то капитализъм. Обикновено в мейнстрийм икономиката, т.е. онази, която се учи в училище и в университета, капитализмът е свързан само с търговията, от една страна, и с пазарите - от друга. Но той не е само търговия, както и не е само пазари. Винаги е имало някаква форма на размяна. До капитализма пазарите са били просто място или време, в което хората са разменяли излишъците от това, което са произвели, за да си набавят нещо, което не са могли да създадат. Докато в наши дни пазарите са основният фундамент, който канализира и опосредствява абсолютно всички отношения между хората в едно общество.
- Вашите алтернативи на следкапиталистическо устройство изключват ли пазара?
- Пазарът като някаква форма на размяна, която обаче не се е превърнала в основен фундамент на обществото, може да бъде запазен, според някои от концепциите, представени в проекта; според други (като ПарЕкон или икономиката на дара) – със сигурност не поради редица причини.
- iPhone срещу жито.
- Грубо казано и елементаризирано, може би да. По отношение на парите ми се струва логично при икономиката на участието (ако се опитаме изобщо да добавим пазарите в нея) да има нужда от някаква форма на измерване на стойност. Би трябвало да има някакъв универсален еквивалент, към който да бъде приравнявана стойността на произведеното. При икономиката на дара нещата са по-лесни, защото при този модел взаимоотношенията са базирани на реципрочно даряване на стоки, услуги и други. Като цяло, ако от парите премахнем едно от свойствата им - натрупване за акумулиране на капитал, като другите две важни функции - измерителната и разменната стойност, останат да съществуват, нещата може би ще са малко по-лесни и можем да ги запазим в някакъв преходен етап.
- Казвате “да премахнем”. Звучи малко като теоретически модел, разбира се.
- Да. Но вече има множество практически опити, които са използвали, а дори и доразвили тези модели, показали са положителните и са коригирали отрицателните им страни – окупираните фабрики и асамблеите в Аржентина, партиципаторното планиране в областта Керала (Индия), множеството пареконски фирми в САЩ и Канада. Това не е социално инженерство, практиката и теорията вървят ръка за ръка.
- И понеже сме в теорията – как измервате стойността на парите при липса на развит пазар?
- При ПарЕкон, например, под пари се разбира нещо съвсем различно. Парите сами по себе си нямат стойност, тяхната функция е единствено да остойностят усилията и времетраенето на социално полезния труд и материалите, вложени в производството. Тези „пари” са разчетна единица. Те не са база за размяна на стоки, защото в ПарЕкон пазари няма, разпределението на благата става чрез демократичен, партиципаторен процес на планиране, но не от централизирана бюрокрация (като при СССР), а от самите хора, отдолу, в зависимост от техните нужди и желания.
- Само че те (времетраенето и усилията) са различни при всеки индивид.
- Да.
- Зависят и от умения...
- Точно това е може би най-критикуваната част от икономиката на участието. Но аз в голяма степен съм съгласен с казаното от Майкъл Албърт и Робин Ханел, че не е справедливо да възнаграждаваме онези, които са имали късмет при генетичната лотария - онези, които могат да прекопаят повече картофи, тъй като са физически по-силни. В крайна сметка, по-справедливо е да възнаградим тези, които са се трудили по-усърдно, с повече желание и повече време. От друга страна, обаче, в икономиката на даровете всичките тези проблеми с пари, пазари, остойностяване на продукти, остойностяване на услуги, пазарна размяна изобщо не съществуват. Така че, ако някой има проблем с тази част от ПарЕкон, той може да се насочи към идеите на Марсел Мос.
- Как виждате мястото на пазара на изкуството в тези концепции?
- Тук най-вероятно голяма част от читателите ви биха се нахвърлили срещу мен, защото смятам, че един невероятен композитор не е по-велик от един уникален хирург, от един много добър инженер, нито пък от един много добър футболист. И в този смисъл не виждам защо един много добър готвач - използвам примера за професия, която днес не се цени толкова много, да получава убийствено малко, а един много добър футболист или човек на изкуството да получава милиони?
- А справедливо ли е, според вас, картините на Пикасо да струват толкова много?
- Според мен е справедливо произведенията на изкуството, които са отнели повече усилия и повече време, да бъдат по-ценни.
- Слагате ли таланта в калкулирането на цената?
- Не, защото талантът не е нещо, върху което можеш да влияеш, ти или го имаш, или го нямаш. Не виждам причина да се възнаграждава генетичната лотария. Когато знаеш, че влагането на по-големи усилия ще бъде възнаградено повече, ти естествено си мотивиран, а и дори по чисто егоистични причини ще получиш по-голямо вътрешно удовлетворение.
- И така можем да стигнем до много хубавия куриоз, когато един пълен бездарник работи две години върху една картина, в която няма абсолютно нищо, и получава колкото за две години работа, а изключителният талант, който прави само с един замах изключително художествено произведение, ще получи колкото за една минута.
- Да задам тогава контравъпрос – защо смятаме, че абсолютният бездарник, който ще се труди невероятно много, ще жертва тези две години от живота си за нещо, в което той самият в даден момент ще осъзнае, че не е добър? Всеки човек е добър в нещо, към което той в някакъв момент от живота си би трябвало да се е насочил... Разбира се, не смятам една посткапиталистическа форма на обществено устройство за абсолютно имунизирана от всякакви възможни грешки...
- А какво сте готови да пожертвате, за да участвате в реализирането на живота след капитализма?
- В момента жертвам много повече, за да живея в условията на капитализма – с принципи, които не харесвам, не приемам и съм принуден да следвам - отколкото бих жертвал, за да живея в едно посткапиталистическо общество или в една паралелна структура в сегашното общество. Да живея против волята си, против принципите си - това изисква много повече жертви.
- Това ли е според вас причината българите да напускат страната?
- Мои приятели, които заминаха на Запад (една част от тях, между другото, се върнаха), казват, че там всичко им е уредено и е много по-добро, там е пазарна икономика с правила, а тук живеем при пълен хаос. Да, на Запад е пазарна икономика - но там социалните функции на държавата са по-силни, отколкото тук. Всичко, което се е случило там, е резултат от многогодишна борба на различни социални движения, изисквало е стачки, бунтове, окупации...Така че не съм съгласен с тезата, че тук имаме изкривена форма на пазарна икономика, по някакъв си нашенски криворазбран начин – това тук е капитализъм в най-чист вид – стремежът за печалба на първо място, а всичко останало няма абсолютно никакво значение. И, в крайна сметка, хората бягат точно защото усещат на гърба си тази най-чиста форма на пазарна икономика, на капитализъм. Това всъщност ме навежда на мисълта за сегашната политика на правителството на Бойко Борисов. Много хора си мислят, че тя се прави на сляпо и е доста хаотична, но според мен една голяма част от нещата, които се случват, са чиста форма на неолиберализъм. Само няколко примера - реформите в здравеопазването и в образованието. Още Милтън Фридман е казал в една от книгите си, че образованието и здравеопазването трябва да бъдат частна сфера, че ролята на държавата трябва да бъде сведена до минимум и всичко трябва да бъде оставено на пазарни принципи. Увеличението на таксите в университетите е форма на неолиберализъм, защото то води до едно крайно разделение на обществото – знанието вече е привилегия на тези, които могат да си го позволят. Отнет е социалният аспект на образованието – да бъде абсолютно право на всички. И в здравната сфера социалната роля на държавата също изчезва все повече и повече. А конкретният повод, който ме накара да се замисля за неолибералната политика на правителството на Бойко Борисов, беше случаят с chitanka.info. Много се изписа по този случай, но аз лично никъде не видях един малко по-икономически анализ. Става дума за една концепция на Елън Ууд - в нея се използва термин, който на английски е enclosures, а на български се превежда като ограждания (заграждения). Тезата е, че пазарите непрекъснато се опитват да завземат все повече и повече от тези сфери, които не се подчиняват на пазарните императиви. Те все повече и повече се опитват да канализират нови и нови сфери на нашия живот в рамките на капиталистическата пазарна икономика. И това, всъщност, се случи с chitanka.info. Спрямо нещо, което съществува на абсолютно антикапиталистически принципи, бе направен опит да бъде закрито - именно защото представлява алтернатива, именно защото не се подчинява на тези пазарни императиви. Ето едно пряко доказателство за неолибералната политика на Бойко Борисов и неговите министри. Всъщност, ако наистина искаха да се справят в някаква степен с кризисната ситуация, нещото, което, искам да подчертая, в рамките на капитализма може да се направи, е подоходният данък да бъде отново прогресивен.
- Мислите ли да се занимавате с активна политическа дейност?
- Ако под това разбирате участие в партии, в избори – не, в никакъв случай. Нашата цел в крайна сметка не е да се борим за власт. Според мен, дори в политиката да се появи един чудесен човек, движен от абсолютно алтруистични подбуди - в цялата тази рамка, при тези условия, тези императиви и тези ограничения, той няма поле за изява. Той просто ще бъде смачкан от всички около него. Нашата цел не е да реформираме системата, нашата цел е да я сменим.
Разговора водиха Теодора Георгиева и Христо Буцев


[1]Икономика на участиетоПарЕкон. Автор на концепцията е Майкъл Албърт, който пише книгата “ПарЕкон: Живот след капитализма”. ПарЕкон предлага на мястото на йерархичното централно планиране и на движената от конкурентна борба пазарнаикономика механизъм за взимане на решения по въпроса за производството и потреблението. При този механизъм участниците в производството и потреблението, след като бъдат информирани, имат право на глас според степента на заинтересоваността. Разпределението на икономическите задачи - от най-високото до най-ниското ниво се отличава със структура, базираща се на обществени съвети, балансирани работни комплекси, заплащане според участието в производството, безкласово общество и съобразяване с екологичните и социални последици от взетите икономически решения. Всичко това се постига чрез планиране, при което работниците съгласуват своите предложения с нуждите на потребителите, отчитайки при това споразумение действителното обществено съотношение според критерия “разход – полза”. При ПарЕкон заплащането се извършва според участието в труда и според несгодите, които участникът поема в трудовия процес.
Системата ПарЕкон се стреми към солидарна икономика, но още и към икономика на разнообразието, на справедливостта и на самоуправлението, като всички тези стремежи са осъществени заедно с обществото. Солидарната икономика е призната като важен изходен пункт за създаването на системата ПарЕкон. Освен това според принципите на ПарЕкон се дава възможност работниците да получат не само по-добро и балансирано разпределение на трудовите си задължения, но и съвършено нови механизми за алокация (организиране на производството и потреблението) и за начина на определяне на работната заплата.
 
 
[2]Икономика на даровете – неин основоположник е френският социолог Марсел Мос, чиято най-известна творба е “Дарът” (1925). Марсел Мос е роден през 1872 г. в ортодоксално еврейско семейство. Той е племенник и ученик на Емил Дюркем, който е смятан за създателя на модерната социология. Мос не е марксист. Неговият социализъм е по-скоро от традицията на Робърт Оуен и Пиер-Жозеф Прудон: Мос смята, че комунистите и социалдемократите се заблуждават във вярата си, че едно общество може да бъде трансформирано основно чрез управниците. По-скоро, според Мос, ролята на правителството е да създаде правната рамка за социализъм, строен отдолу нагоре, чрез създаване на алтернативни институции.
Есето “Дарът” е преди всичко отговор на Новата икономическа политика на Ленин от 1921 г., за което той използва резултатите от свои исторически и етнографски проучвания. Той се позовава на това, че антрополозите са открили общества, където икономическият живот е базиран на напълно различни принципи и почти всичко, което може да се нарече “икономическо” поведение, е базирано на претенцията за чиста щедрост и отказ от изчисление кой точно колко е дал и на кого. Според Мос това, което наистина има значение в тези “подаръчни икономики”, са връзките между хората - размяната служи преди всичко за създаване на приятелства или за изглаждане на съперничество, а не за задължително движение на ценни стоки. В резултат на тази икономика на даровете се създава общество, чиито най-важни ценности са “радостта от публичното даряване, щастието в щедрото артистично харчене, удоволствието от гостоприемството в публичното или семейно празненство.”

 



  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”