Български  |  English

Исак Паси - творецът и времето

 
 

„Исак! Айзък!” Приближих се. „Виктор Юго 14а” поздравява „Йосиф Шинтер 4”... Градинката пред НДК. Последната ни – случайна, среща. И неслучаен разговор... Първата беше преди шест десетилетия, в началото на 50-те, когато Исак беше скромен ръководител на идеологически кръжок в пловдивския квартал „Гюл бахча”, а аз – ученик в гимназията. Бяхме почти съседи. Майка ми, общественичка в квартала, стана поръчител на Исак. По-късно той върна жеста и стана мой поръчител... Стори ми се, че за първи път го виждам, освободен от натиска на времето и едновременно притиснат от Времето...
Беше необикновен, нестандартен още в ранната си младост... Една вечер майка ми се върна силно разтревожена: върху Исак беше паднало политическо подозрение – говори с тембър на диктора на Радио Лондон. Звучи абсурдно, но тогава беше достатъчно да се прибави „неслучайно”... Нищо в съдържанието на беседите му не излизаше от идеологическите рамки. И все пак беше различен. Интелектът му предизвикваше съмнение. Красноречието му дразнеше.
Не беше self made man. Помня не само баща му Соломон, но и уважението, с което се ползваше в града. Известен адвокат, доайен на еврейската общност в Пловдив, получил и международно признание – през 30-те е заместник-вицеконсул на републиканска Испания. Със сигурност, когато записва право, Исак продължава семейната традиция. И... открива, че има друго поприще.
Съчетаваше качествата на изключителен ерудит, критичното мислене на изследовател, блясъка на оратор и самоорганизацията на работохолик.
Беше максималист. Един след друг овладяваше европейските езици – английски, френски, немски, испански. Ако някой махне с ръка – „на евреите езиците им се отдават”, просто ще сбърка. Само по отношение на испанския беше улеснен от домашния „ладинос”. Особено го затрудни немският. По принцип не се оплакваше, но на два или три пъти сподели: „Измъчих се. Нямам езиков талант”. И все пак, напредна дотолкова, че четеше трудни класически текстове в оригинал.
Максимализма в усвояването съчетаваше с максимализъм на създаването. В „Биография на духа” направи следното самопризнание:
Не написвам нито една дума, ако нямам някаква надежда, че ще мога да я доведа до изречение.
Не написвам нито едно изречение, ако нямам някаква надежда, че ще мога да го доведа до параграф, абзац или фрагмент.
Не написвам нито един параграф, ако нямам някаква надежда, че ще мога да го доведа до статия, есе или студия.
А и тях избягвам да пиша, ако на литературния хоризонт не ми се привижда нова моя самостоятелна книга.
И все така – през годините и десетилетията...
Тази уникална творческа конституция позволява да се разбере мащаба на постигнатото от Исак Паси не само като количество, но и като качество. Всяка дума, съответно – изречение, параграф, получава особена отговорност, става стъпало към по-високото равнище, като губи свободата на произвола, на импровизацията.
На върха на пирамидата, causa finalis, е книгата.
Резултатът е известен: библиотека от книги, собствени (над 40) и съставени (над 80), повечето преиздавани и с перспективата да се четат в бъдеще.
Беше самореализирал се човек.
Знаеше точно какво иска и как да постигне целите си. Беше определил приоритетите си. Знаеше от какво трябва да се откаже, каква цена трябва да плати.
Не обичаше системите. Платон („най-великият елин”) му беше по-близък от Аристотел, Киркегор – от Хегел. Като свои пътеводни звезди беше определил Томас Ман, Шопенхауер и Ницше. Вдъхновяваше се от Ортега и Унамуно. „Философията на живота” му беше особено близка. Но философията на неговия собствен живот беше изумително системна.
Всяка дума, съответно изречение, параграф, статия, книга имат еквивалент във времето. За него нощта започваше в осем и половина („не по-късно”). Нощта не е време за купони, за бридж или спортни зрелища, за развлекателни филми, обществени ангажименти и частни срещи. Нощта е пълноценна, когато осигурява пълноценен работен ден. Денят започва между три и четири сутринта. В седем Паси беше неизменно в университетския си кабинет. Към регламента на времето се прибавяше и регламентът на храната – знаеше точно кога и с какво ще се храни за цялата седмица. Спазването на подобен режим в продължение на десетилетия изглежда непосилно и малко вероятно. Но още по-невероятно е подобен начин на живот да не те изсуши, да не те промени, изолира и догматизира в житейския смисъл. Исак Паси постигна и двете. Умееше да се самоограничава, без да бъде едностранчив. Беше дистанциран, без да бъде отчужден. Дисциплиниран, без да бъде скован. Избягваше ангажименти, без да забравя, че живеем в обществото. Имаше ясно съзнание за постиженията си, без да бъде високомерен.
Признавам: пестенето на минутите понякога ме притесняваше, усещах го като своеобразно скъперничество. Но онтологичният баланс показа, че Исак е бил прав. Ако използваме същото сравнение, времето на твореца е като голяма банкнота – ако я ”развали” на дребно, лесно и неусетно се харчи.
На бюрото му се намираше най-важният символ в неговия живот – пясъчен часовник, който нагледно и безпощадно измерва времето, като предизвиква да преценим дали е оползотворено или загубено. Исак имаше остро усещане за човешката преходност, за това, че сме „оттук – дотук”. Това не го правеше припрян. Публично беше отговорил на въпроса защо е толкова продуктивен със „защото никога не съм бързал”. Ненавиждаше сроковете, не ги приемаше (в общество, което се задъхва от „насрещни планове” и роди максимата „срокът е вчера”). Грижливо охраняваше вътрешното време на „износване” на един идеен замисъл и в съответствие с този ритъм влизаше във „външното време” на сроковете. Липсата на форсиране, на самонасилие, мисля, че беше и твърде здравословна. Не само позволи на човека с особено крехко здраве да бъде особено продуктивен, но и да надживее мнозинството от връстниците си. Разбира се, имаше едно задължително условие: семейният микроклимат. Всеотдайна, грижовна и компетентна съпруга. Беше роден под щастлива звезда. До себе си имаше Лиляна...
За Исак Паси повече, отколкото за всеки друг от хората, които познавам, мога да кажа: овладя времето на своя живот. И заедно с това остави трайна следа в социалното време. Влезе в три роли. Просветител. Хуманист. Гражданин.
За всеки преподавател може да се каже, че просвещава. Но само за единици – Просветител. За Исак Паси това е призвание, което осъзнава още в младежка възраст: ... Аз започнах просветителска дейност в гимназията, където се учех, и в града, в който живеех, и виждах попрището си в това да ощастливявам със знанията си всички, по-малко знаещи, без дори да се замислям дали те изпитват такава потребност и доколко това наистина ги прави щастливи. Това откровение ни позволява да разберем по-добре популярността на професора.
„Откритите лекции” на Исак Паси през 80-те бяха събитие в културния живот. За да го чуят, идваха най-напред десетки, след това стотици хора. Напълни (и препълни!) най-големите аудитории на Университета – 65-а (600 места) и 272-ра (около 1000 места). След проф. Асен Златаров и академик Димитър Михалчев, Исак Паси е третият преподавател, който превърна университетската катедра в толкова значима публична трибуна. Но дори изключителният по мащаби академичен успех остава на втори план в сравнение с аудиторията на читателите.
Исак Паси подари на българската общественост прецизно подбрани, добре преведени, редактирани и коментирани издания на антични и съвременни автори, показа от нови и често неизвестни страни лицето на европейската култура – гръцка и римска, френска и немска, английска и испанска, холандска и датска, руска. Мотивацията заслужава специално внимание:
... По-достоен интелектуален труд и по-полезно за културата и за хората е да направя достъпно онова, което вече е преживяло пет, петнадесет или двадесет и пет века и дори само с това е доказало своята значимост и непреходност, отколкото да занимавам обществото със себе си, със собствените си умотворения...
Успехът на неговите лекции и неговите книги има, мисля, едно основно обяснение. Реториката придаваше блясък на изявите му, но публиката идваше в аудиторията не за да чуе нещо красиво. Дълбокият хуманизъм (а не партийността!) беше „червената нишка”, която преминава през творчеството му.
Още през 50-те в една публична лекция в Пловдив разви идеята за същността на изкуството като особен вид човекознание. Неговите литературни анализи илюстрират това разбиране. Подборката на „Философски литературни етюди” следва ясен критерий: От цялата необятна сфера на западноевропейската литературна класика са подбрани произведения, отличаващи се с дълбоко философско проникновение в човешката съдба, в земните пътища на човека и в най-дълбоката човешка потребност от свобода (писано през 1979). Дори самите заглавия са показателни: „Енциклопедия на ренесансовата човечност” (Бокачо. „Декамерон”), „Човекът в историята” (Шилер. „Валенщайн”), „Мисли за човека” (Паскал. „Мисли”), „Човек и време” (Томас Ман. „Вълшебната планина”)... Човекознанието обединява разбирането на Паси за изкуството и приоритетите му във философията, нещо повече – насочва го към своеобразен синтез: Всяка истинска философия трябва в някаква степен да е литературна, както и всяка литература – в някаква степен да е философска”. Човекознанието обяснява и неговата наклонност към есеистично разкриване на характери и ситуации.
Сблъсъкът му със Системата беше неизбежен.
Специалност „Философия” в Софийския университет през 60-те остро противопостави „догматици” и „ревизионисти”. В настъпление бяха догматиците. Първият атакуван беше Исак Паси. Една учебна година продължи обследването след резолюция на тогавашния идеолог номер едно Митко Григоров, поставена върху донос: „Да се провери! За преподаватели, които отричат теорията на отражението, няма място в университета”. А в естетиката на Паси прекрасното не е обективно свойство, което се „отразява”, съществуването му предполага наличие на оценяващ субект. Обследването прерасна в теоретична дискусия, която завърши логично с фиаско на догматизма. Доносникът напусна факултета. По-късно взе думата самият автор на „Теория на отражението”, самият Тодор Павлов. На страниците на в. „Народна култура” се появи разгромна статия „И естетиката е партийна!”. (Паси разказа комичната ситуация: отива да си купи новия брой на вестника, очаква нещо свежо, интересно и... открива, че той е в центъра на внимание – главният отрицателен герой.)
Въпреки пораженията, които претърпяха ревизионистите в следващите два рунда, две поредни остри баталии – изключването на Желю Желев, а след това и на Асен Игнатов, догматиците не успяха да овладеят факултета. Времето не работеше в тяхна полза. Позициите им бяха компрометирани, когато някои от тях се ангажираха с прокитайска конспирация. Паси стана заместник-декан... През следващото десетилетие излезе с „открити лекции”...
И ето, 1989. Догматизмът изглеждаше окончателно политически опроверган, принципът на партийността – радикално отхвърлен. Не би!
Партийността, вече в друга, синя дреха, взе реванш. Преподавателят, който привлече най-голямата аудитория (и не малко бъдещи демократи) в историята на Алма матер, беше принуден да я напусне. Законът „Панев” не предвиждаше изключения (както Законът за защита на нацията не делеше евреите). 35 години по-рано Исак Паси е бил асистент по диалектически материализъм и този грях нямаше давност. (В Русия под ударите на подобен закон би попаднал акад. Сахаров: какво като е дисидент номер едно, бил е директор на академичен институт – значи номенклатура на политбюро). С тъжна ирония в своето последно изказване пред общото събрание на Философския факултет Исак Паси заяви, че се чувства щастлив съгласно дефиницията на Гьоте („Щастлив е оня, който е успял да съедини края на своя живот с началото”) – в ранната си младост попада под ударите на антиеврейското законодателство и завършва професионалното си поприще с един съвсем аналогичен по дух и буква закон.
Нещата се обърнаха. Исак Паси стигматизира Закона „Панев”.
Не мисля, че по-късните награди премахнаха горчивината на това преживяване. През 2005 той публикува есето „Един лозунг”. Смисълът му беше дълбокото несъответствие между великия лозунг „Свобода, равенство, братство!” и световните реалности. Заключението – повече от песимистично: останал е само лозунгът. Трудно е да се допусне, че юристът Паси не си дава сметка за кардиналните промени от 1789 досега. Истината е друга. Хуманистът Паси болезнено преживяваше пътя, който не е извървян...
Не беше барикаден боец, но не беше и само „homo scribens”, пишещ човек, подобно на толкова харесвания от него Киркегор. Беше Гражданин, чието съзнателно гражданско участие беше съсредоточено в създаването на територии, освободени от идеологически догматизъм, пространства на свободния дух. Не беше догматик и по отношение на самия себе си. Знаеше, че негови тези не са безспорни, че негови оценки ще бъдат преоценявани. Харесваше есето като жанр, защото е „опит”, навлизане в една тема, движение на мисълта, а не крайна точка.
Признаваше само един меродавен критерий за постигнатото от твореца – историческото време. Не може да се оспори, но може да се допълни – само значимите творци помнят това. И още. Новите поколения, които ще се родят и израснат в европейска България, ще имат възможност да оценят творческото дело на човек, който направи толкова много, за да се европеизира нашата култура.
Исак Паси беше един от най-умните, най-целенасочените и най-порядъчни хора на българския ХХ век.
Мястото му ще остане незаето – и в сърцата на приятелите, и в българската култура, и в българското общество.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”