Косъмче от четка (изкуство), брой 33 (2606), 01 октомври 2010" /> Култура :: Наблюдатели :: Живот в движение
Български  |  English

Живот в движение

 
 

Dwelling-in-Travel, 16. Седмица на съвременното изкуство, Център за съвременно изкуство – Пловдив, Баня Старинна, 11 септември - 5 октомври 2010. Куратори: Катя Ангелова и Андрея Виарда. Артисти: Aлтерациони Bидео (IT), Иел Бартана (IL), Урсула Биеман (CH), Хота Кастро (PE), Мекитар Гарабедян (BE), Шиймъс Фарел (FR / IE), Иман Иса (ЕG), Хива К. (IQ), Даниела Костова и Миряна Тодорова (BG), Даниел Кнор (RO), Карлос Мота (CO), Иван Мудов (BG), Ахмет Огут (ТR), Мария Пападимитриу (GR), Енцо Умбака (IT).
 
“Бъдеще е друга страна”… или друга стена, която копира носталгичния груб градеж от спомени и битови фрагменти на миналото в своето утопично пригладено съвършенство. Някои неща се забравят бързо. Затова е добре човек да ползва по-често огледалото за обратно виждане. Шиймъс Фарел е избрал да универсализира българската история чрез предметни метафори – една инсталация с огледала от мотор, която борави най-вече с изненадата от този внезапно проявен интерес към жалоните на националното ни чувство, и две стени, в които е вграден инвентара на спонтанните асоциации от последните 20-30 години в страната ни. Докато Хива К. го прави, като буквално обхожда Пловдив, загледан в земята, с помощта на собственото си съоръжение за обратно виждане.
Ето най-сетне една философски и социално конструирана изложба, която не угажда на очакването, а броди изследователски сред принципите, по които се пише историята на съвременното общество.
Като че ли не пътуването, а точно историята е ключът тук. И то не само история като последователност от събития, факти, статистика, новини, но и като пространен наратив. Личното и споделеното се преплитат на всички нива, за да уплътнят контурите на новопридобитата пътуваща и променяща териториите си идентичност. Точно тук се проектира и опитът на съвременните артисти-номади да ползват собствената си идентичност като обменна монета. Оказва се обаче, че при новите условия той вече се е развил до умела способност за работа с мястото и с “чуждия” наратив. Подборът на кураторите като че ли е насочен именно към това тяхно качество, а националността им, добавена като буквено съкращение след техните имена, е съвършено излишна в този случай.
Вероятно заради това политическият елемент в тази изложба минава някак на заден план за сметка на емоционалното съпреживяване. Няма как да се дефинира конкретна идеологическа теза или мисия. И точно това е едно от големите предимства и една от най-забележителните особености на това пътуване – точката на заминаване е толкова неопределена, колкото и самата дестинация. Въпросът е не къде отиваме, а какво печелим и какво губим, тръгнали по принуда или по волята на собственото си бягство. И то в най-прост житейски план.
Другият възможен код е плаването - не само заради хилядите хартиени лодки на Хота Кастро, носещи имената на трите Колумбови кораба, но и заради вечната алегория на движението и заради неуловимо плаващата природа на гражданската и социалната принадлежност, на самото разбиране за „родина” и „дом”. А то понякога може да се реализира единствено като възстановка в цялата й нетрайна и умишлена бутафорност, както се случва в работите на Йел Бартана и на Даниела Костова и Миряна Тодорова. По същия начин в това „плаване”, във и извън наследената културна принадлежност, се включва и документалната отговорност на временния автономен музей за всичко, построен незаконно в циганското гето на Атина от Мария Пападимитриу; 40-минутното видео есе на Урсула Биеман за палестинците като една от най-големите популации от бежанци в света и за капсулирания модел на съществуване в един бежански лагер; „наративното правосъдие” на Карлос Мота, заснето под формата на серия пърформанси, разиграни на различни площади в Богота по време на президентските избори в Колумбия тази година; антропологичното изследване на групата от италиански художници „Aлтерациони Bидео” в Западен Камерун, които ползват зомбитата и вампирите като допирна точка в културния превод между локалността на африканското село и глобализирания свят.
Подобен е принципът на дешифриране на местната традиция и във видеото „Театърът на паметта” на Енцо Умбака. Изобщо това, което прави особено силно впечатление в целия проект, подреден в Баня Старинна, е ангажиментът, който поемат чуждите артисти към нашите социални и исторически особености. На фона на тази условна опозиция наше - чуждо, която нарочно дълбае в пластовете на пътуващата принадлежност, щем, не щем, отново се връщаме и към съзнателното безразличие, което от години тиражират „нашите”.
А история може да се разказва също и под формата на абстрактен монумент, както е в случая с работите на Иман Иса и на Даниел Кнор. Подобна по своята иносказателна универсалност е и инсталацията на Иван Мудов. Но, разбира се, в цялото това „обитаване на път”, най-откровени като въздействие си остават фолклорът (Мекитар Гарабедян) и личната съдба на индивида (Ахмет Огут).
И така, от съвкупността на тази изложба произлиза всъщност една развита етнография на така определеното “флуидно гражданство”, изпълнена с церемонии, публични ритуали и с всичко, присъщо на колективната идентичност. Всичко в нея е ново и почти непонятно за нас - не толкова заради загубите в превода, а по-скоро заради ограничения ни и статичен опит.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”