Петък, ранна утрин ( телевизия), брой 33 (2606), 01 октомври 2010" /> Култура :: Наблюдатели :: Високомерно милосърдие, самодоволна милостиня
Български  |  English

Високомерно милосърдие, самодоволна милостиня

 

Ние сме консуматорите на този винаги много приятен спектакъл на мизерията и катастрофата, а и на вълнуващия спектакъл на нашите усилия да ги ограничим [...]
Жан Бодрияр „Илюзията за края”
 
Милан Кундера дава най-доброто определение за кича: „Кичът извиква непосредствено една след друга две сълзи на вълнение. Първата сълза казва: колко хубаво, дечица тичат по тревата. Втората сълза казва: колко е хубаво заедно с цялото човечество да се умиляваш от тичащите по тревата дечица! Едва тази втора сълза прави от кича кич.” Следвайки чешкия писател, няма как да не заключим: „Великолепната шесторка 2” е образец за кич, негово най-чисто проявление. Защото целият екип на шоуто, както и участниците, са обединени не от мисълта: колко е хубаво да помогнем на изоставените деца в българските домове, а от същата мисъл, повдигната на квадрат: колко е хубаво ние, заедно с цялото общество, да помогнем на изоставените деца в българските домове. Сякаш всички в bTV са се наговорили да изпълнят едно друго прозрение на Кундера: „Братството на всички хора по света може да се изгради само върху кича.” Оттук патетичните, да не кажа истерични призиви на Ани Салич при старта на шоуто: „Помогнете ми! Ние водим война, разбирате ли!”, оттук „огорчените” слова на продуцента на шоуто Магърдич Халваджиян за „страхотния отпор от предишното правителство”, оттук леко „песимистичните” думи на Виктория Бехар, изпълнителен продуцент на bTV новините, че „Великолепната шесторка” надали ще реши проблема, но пък силно и ясно ще го постави. Базата, на която се стъпва, е точно тази: колко е хубаво, че ние се борим и ще мобилизираме всички за каузата българските деца да не бъдат изоставяни. Кой с каквото може: телевизията с шоу, участниците с глас, зрителите с sms-и. Всички заедно в кюпа на кича да се къпем в (звездна) доброта...
Кундера казва какво е кич, но не обяснява откъде идва неговата привлекателност, прелъстяваща такова огромно количество хора, а медиите особено. В „Илюзията за края” го прави Жан Бодрияр, макар и да ограничава своя анализ върху западното общество. Но пък ние, българите, след влизането ни в ЕС, нямаме основания да се разграничаваме от Запада: „Цялата ни култура живее от този катастрофичен канибализъм, представящ се в циничния си вид като информация, а в моралния си вид - като наша хуманитарна помощ [...]” Този „катастрофичен канибализъм” е, така да се каже, в основата на медията: ако го нямаше, тя би трябвало да го измисли. Защото т.нар. „средства за масова информация” не работят с реална информация, те работят с клиширана информация. Има матрица на новините и тази матрица определя цялото им съдържание, подреждане и поднасяне. Катастрофите са задължителни, следователно колкото по-катастрофичен е светът, толкова по-новинарски са новините.
От тази медийна аксиома обаче произтичат две следствия. Първото: катастрофичният свят е неуютен свят, следователно, необходимо е да се полагат усилия той да се направи по-уютен, тоест по-малко катастрофичен. Второто: тези усилия не могат, няма как да бъдат успешни, ако не се положат от всички – гражданско общество, отделни индивиди, власт, медии и всичко, каквото още ви хрумне, като съставка на социума. Само че има едно важно обстоятелство: тези „социумни съставки” трябва да са активни, деятелни, с възможности за задвижване на лостове, които ще решат проблема. Докато самият проблем е пасивен, стои с прекършен устрем в собственото си страдание и с надежда чака милосърдието и милостинята на можещите и знаещите. Едно имплицитно разделяне на общество, на хората в него, породено не от друго, а от високомерие, самодоволство и себелюбие: ние сме тези, които можем да ви оправим, вие сами не можете да се справите. Парвенюшко самомнение, само на една крачка от пошлостта, струяща с пълна сила два пъти седмично от „Великолепната шесторка 2”.
Прочее, може да го кажем и така: Пътят към пошлостта е постлан с добри намерения...
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”