Български  |  English

В памет на Добрин Спасов

Последният голям философски талант на България

 
Николай Василев:
Ритуалното изпращане на неутешимо напуснал ни човек е важно не за мъртвите, важно е за живите. А то традиционно е запълнено с като че ли неизбежни клишета.
Едно от тях е изброяването на окичилите името на починалия звания, степени, титли, награди, ордени... Не ги знам всички. Пък и не ми трябват. Той бе от хората, чието име изобщо не се нуждаеше от дрънкулките на преходната слава, за да убеждава в превъзходството си. Пред респектиращото име Добрин Спасов всички възможни звания, степени, титли и награди заставаха мирно.
Другото клише – споменаването на достойнствата на човека, с когото се разделяме, на неговите реални постижения – е наистина неизбежно. Добрин бе великолепен учен, блестящ логик, социално мислещ и граждански ангажиран, емоционален публицист, убийствен полемист, почтен и дълбоко морален носител на някакъв първичен аристократизъм, не отстъпил от идеите и принципите си, с невероятно чувство за хумор, безгрешно балансиращ между самочувствието и самоиронията, един от стожерите на свободомислието не само за факултета.
Но и тук, както при ценностната йерархия на името и „кичещите” го атрибути, сред всичките наистина впечатляващи качества и дела, на преден план излиза човешката свръхценност – гигантският интелект. Преди изобщо да се интегрира и оформи своята цялостност, българската интелектуална общност загуби един от естествените си лидери.
Това, разбира се, е разбираемо и важно само за нас; то не прави абсолютно никакво впечатление никому другиму в държавата, в която много отдавна мускулът победи мозъка, силиконът затри словото, чековете смазаха честта; в държавата, която не намери парче земя, за да приюти един от големите си умове, докато мутри и цигански барони цвъкат по нея хотели, крепости, замъци и мавзолеи.
Но няма нужда да се връщаме към анаксогоровия нус, за да знаем добре, че разумът е космически феномен, и да намерим в това знание утеха и упование. Разумът създава хаоса, за да има после какво да подрежда. И в този свят, и в отвъдния. Възможно е този свят, зациклил на етапа на създаването на хаоса, постепенно да е деградирал до неразумен свят. Дано отвъдният, към който се е запътил Добрин, да бъде свят на разума. По-добрият свят, неговият свят.
 
Емил Григоров:
Добрин Спасов не беше суетен, не обичаше да го хвалят, нежели да го честват. Не обичаше и да хвали, защото знаеше, че похвалата може да роди суета и да приспи интелекта. Не обичаше ласкателите и не можеше да ласкае. Не се прекланяше нито пред земни, нито пред небесни авторитети. Не се прекланяше дори пред дълбоката мисъл, защото знаеше, че поклоните я обиждат. За него беше толкова естествено да живее с нея и в нея, че му изглеждаха странни ритуалните самоубийства на собственото мислене при срещата му с големите философи. Изглеждаха му странни, защото – сега вече можем да го кажем - самият той беше голям философ, може би единственият такъв, живял някога в България. Философ от Бога, бих казал, и бих го помолил да ми прости, ако този израз накърнява достойнството му на истински безбожник, на човек, който имаше мъжеството да бъде, без да вярва. Сега вече можем да кажем и друго: неговото творчество се отнася към нашата философска култура така, както това на Киркегор към датската или на Лукач към унгарската. Подобно на тях, той направи така, щото неговата малка страна да я има на световната философска географска карта.
 
Деян Деянов:
След един достоен живот, Добрин Спасов ни напусна – и това, казано за него, нашия учител, не е клише. Преди време го нарекох „връстник от различно поколение”; и сега, когато се сбогуваме с него, той си остава за нас, неговите – понякога мислещи различно от него, но винаги предани на любовта му към мисленето – ученици, именно такъв. И това надали е пресилено: колкото и да се възхищаваме от неговите достойнства и всъщност тъкмо заради тях – като се започне от философската му задълбоченост, премине се през гражданската му доблест и се стигне до човешката му почтеност – той си е още връстник, макар и от различно поколение. Връстник – доколкото критическият диалог с него, дори и след смъртта му, не се влияе от възрастовите бариери; но връстник от различно поколение – доколкото той е емблемата на всички онези, на които дължим далеч повече, отколкото си даваме сметка: на поколението на Кирил Василев, Аристотел Гаврилов, Елена Панова, Бернард Мунтян и Исак Паси. Дължим не само либерализацията на философския климат в тогавашния Философски факултет, в който всеки от нас можеше да каже това, което мисли, но и – а това е далеч по-съществено – някои от нас можеха да мислят онова, което казват. Добрин Спасов беше – и е – емблемата на това поколение: с това, че беше силен философски характер, който никога не се е боял да мисли срещу конюнктурата; с това, че поставяше смущаващи проблеми и им даваше неочаквани решения; с това, че не се задоволяваше да каже кой какво е казал за света, а държеше сам да каже какво светът е и за какво ние живеем в него.
Благодарим ти, учителю!
 
Александър Лилов:
Познавам този човек от половин век. Заедно работехме в една от философските катедри на Софийския университет "Климент Охридски". Седем години бяхме в Научния съвет на Института за съвременни социални теории при Президиума на БАН. Близо 20 години участвахме всеки божи понеделник в седмичния семинар на Дискусионния клуб на Центъра за стратегически изследвания. Заедно създадохме сп. "Понеделник", което навлиза в своята 14-годишнина. Той пръв четеше моите ръкописи, аз написах предговора към последния му труд "Философия и социология за ХХІ век". Мисля, че добре познавам Добрин Спасов.
Това е последният голям, необикновено голям философски талант на България. Добрин беше целунат от Бога. Такива таланти се раждат много рядко. Величината и капацитетът на неговия талант се съизмерват с най-доброто в европейската философска традиция. Винаги съм се учудвал какви са тези гени в Берковския край, които създават толкова уникални таланти. Вижте него, вижте Йордан Радичков, вижте Мито Исусов. Често се шегувах с него и с Данчо Радичков, че техните прабаби вероятно са били много красиви и магнетични и са правели впечатление на шетащите по онова време из северозапада римски аристократи от Рациария и другите римски градове и крепости.
Добрин Спасов е голям учен. Неговите книги влизат в класиката на българската философска литература. Неговите научни доклади на наши и международни конференции предизвикваха силен отзвук. Неговите лекции в Софийския университет се посещаваха не само от студентите по философия, те се превръщаха в истински кошери. Той бе идол на университетската младеж през 70-те и 80-те години.
Всички помним дискусиите на Добрин Спасов с такова светило на световната философия като английския учен Бертран Ръсел. В нея Добрин се изяви като блестящ полемист – професионален, ерудиран, творчески устроен, уважителен към личността и позициите на опонента, но твърдо отстояващ своите позиции с убедителни научни аргументи и аналози.
Спомням си също така неговите дискусии с Тодор Павлов, с Карл Попър и с други знакови фигури в съвременното философско мислене. Добрин има големи заслуги както в борбата с догматизма, така и срещу други тенденции, които той смяташе за погрешни. Неговият полемичен стил се отличаваше не само със солидна професионална аргументация, но и с изящно чувство за хумор и способност за ирония и самоирония.
Най-силно впечатление в личността на Добрин Спасов винаги ми е правила една изключителна вътрешна симетрия между красив ум и нравствена красота. Той бе благороден човек. Верен на името си. Не осребри своите дарби и заслуги по социалистическо време. Не се продаде, нито пренаписа биографията си през годините на прехода. Най-важното за него бе не как изглежда в очите на конюнктурата, а дали е изправен пред истината и пред собствената си съвест. Това бе човек със силно развито чувство за научна чест и достойнство.
Спомням си как в качеството си на главен редактор на сп. "Философска мисъл" реагира преди години на опита да бъде забъркан в една идеологическа интрига. Не тръгна да обикаля кабинети и силни на деня персони, а просто си подаде оставката. Такъв беше Добрин в морално отношение – рицар на честта, враг на безчестието.
Ето какъв изключителен учен и човек си отиде. Съжалявам, че на последното му изпращане отсъстваше официална България. Нямаше поклонение, нямаше на погребението нито един представител на официална институция, нито едно цвете за сбогом. Тя, тази официална България, или не разбира, че Добрин Спасов е един от духовните лидери на съвременните поколения българи, звезда от първа величина на нашия духовен небосклон, или просто големите таланти са станали излишни за нея.
Но културна България, духовна България бе дошла да се прости със своя първенец и да покаже, че отлично знае какво нещастие я сполетя с кончината на проф. Добрин Спасов.
Светла му памет и мир на праха му!
Спи спокойно, скъпи приятелю!
 
Валери Петров:
Аз не мога да кажа, макар да бих искал, че с Добрин ни свързва старо приятелство – вярната дума е „близко познанство”. Сега ми е мъчно, че се запознахме късно – едва в бурните дни след 10 ноември. Дотогава бяхме чували един за друг, но областите, в които се трудехме, бяха различни (при все че той тайно беше писал хумористични стихове, а пък аз, явно, обичам да философствам...). Ето, опитвам се да внеса малко лек тон в тези редове, но, явно, това не се удава – много ми е мъчно, че няма да го видя вече, защото той беше не само учен и общественик с рядък интелект и свободна, самостоятелна мисъл, но и човек с топло лично обаяние, честен и стоически понасящ болестта си, не губещ чувството си за смешното в живота. Качества, към които се прибавяше още едно: това, че не правеше нищо, за да ги изтъква.
С искрена скръб си спомням за разговорите ни по улиците, за изпращанията до вкъщи. Помня и как в Народното събрание седяхме в съседство – той на по-предния ред, аз зад него; и как аз често го докосвах по рамото, за да ми обясни нещо от споровете; и как той на няколко пъти – пак през рамо – ми подаваше листче с написаната в навечерието смешна епиграма. Приятно и полезно беше да общуваш с Добрин, да следиш хода на самостоятелната му мисъл, ерудирана и богато информирана за мислите на другите.
Сега ми горчи съзнанието, че се загубихме през последните години – само си обещавахме при случайните срещи, че ще се търсим, и не го правехме, увлечени от празното всекидневие. А, макар и по-стар от двамата, колко неща щях да науча от него!
И въпросът не е само личен – загубата е голяма и думите, които казвам за себе си, важат за идеите на социализма, които той отстояваше до последния си дъх, но и за обществото ни, това в наше време на дълбока духовна и културна криза, което изважда на повърхността люде невежи, груби, користни и все повече привиква с недостига на хора с ум и добра воля, на ценни личности. От рода на скъпия ни Добрин Спасов.

 

Александър Смочевски:
Всеки си има по някоя главна определеност. Добрин Спасов беше логик. Чуден логик. И ако достойнствата могат да се делят на големи и малки, то голямото достойнство на Добрин Спасов е в майсторството, бидейки стъпил здраво на краката си върху прословутата “действителна действителност”, да създава такава логика, която си дава непосредствена социална реалност (вж. например „От логика към социология”). Това значи, че неговата – нито прагматична, нито лингвистична (каквато е модата), нито пък диалектикоматериалистична, а просто реалистична логика цели да бъде истински органон. У Добрин Спасов имаше не някакъв архаичен аристотелизъм, а разумен логически реализъм. Такъв, който спасява действителността от самоволните изблици на въображението, пък било то и логическо, и има смелостта да се отърси от всякакви предразсъдъци, пък били те и политически. И като стана дума за политика, струва ми се важно да отбележим, че Добрин Спасов защитаваше една особена, бих я нарекъл „апофатична лявост”, твърде различна от печалния държавен социализъм или наивния социалдемократизъм.

Накрая нещо лично: струваше ми се и още ми се струва поразително, дори непосилно, да бъдеш едновременно и така дълго във физическата слабост, която той изпитваше, и в интелектуалната непоклатимост и бодрост, която не го напусна. Това изпъква още повече на фона на едно, общо взето, мрънкащо общество. Това е мъжество, каквото никоя наука, интелектуална подготвеност или инатливост не подсигуряват. То е привилегия на силните характери и автентичните таланти, какъвто беше Добрин Спасов. Всичко останало подлежи на преподаване.



ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”