Български  |  English

Владислав Еразъм или (не)Възхвала на глупостта

 

Владислав Тодоров, „Цинкограф”, издателство „Фама”, София 2010
 
Всяко време си има своята глупост. Всяко място също. И за тази глупост на времето и мястото винаги се намира летописец. Или летописци. На границата между ХV-ХVІ век те са особено много – разбунената от Реформацията Западна Европа сякаш има нужда да се присмее на себе си, за да не се смрази от ужас: Еразъм Ротердамски, Себастиан Бранд, поколение по-късно Франсоа Рабле... Преди тях са Джовани Бокачо и Джефри Чосър, а още по-преди – вагантите, фаблиата и фарсовете. Да не опирам до Ювенал и Плавт, Аристофан и комоса. През ХVІІ век идва ред на Гримелсхаузен и неговия Симплицисимус, призван да осмее малоумията на Тридесетгодишната война, докато на Франция не й стига един летописец на глупостта и тя си открива двама – Ларошфуко, следван по дните от Лабрюйер. Държавата на „кралете-слънца” се „отличава” и през ХVІІІ век с Шамфор, но през ХІХ пък като че ли друга глупост, на друго абсолютистко място, грабва палмата на първенството – идва ред на Русия с Гогол, Грибоедов, Гончаров, Сухово-Кобилин... А отвъд океана е Марк Твен. Първата световна война разчита на Ярослав Хашек, погиналата Австро-Унгария – на „Човекът без качества” и Музил, а Съветска Русия е необятна, както винаги – Илф и Петров, Булгаков, Замятин, Зошченко... В по-късни времена Юз Алешковски, Владимир Висоцки, Владимир Войнович, Венедикт Ерофеев... Изглежда, че през ХХ век глупостта придобива странния навик да се отбива все пò на изток. На Балканите си имаме Йон Караджале и Бранислав Нушич, в България летописци също не й липсват – Алеко Константинов, Ст. Л. Костов, Чудомир ни отчитат с достойнство.
 
Ако и социализмът да посчупи ръцете на някои непредпазливи присмехулници, все пак не беше възможно да остане без летописец на собствената си преизобилна глупост: имаше го в. „Стършел” в цялост, но най-вече ги имаше Радой Ралин, Георги Мишев и Станислав Стратиев. Постсоциализмът също не може да се оплаче, че му липсват глупости, напротив – сътвори купища и май ще сътворява още доста; следователно си има и летописци – Виктор Ерофеев, Владимир Сорокин и Виктор Пелевин в Русия, Владимир Каминер – за Русия и Германия, Юрий Андрухович – за Украйна, Михал Вивег – за Чехия, Петер Естерхази – за Унгария, Дубравка Угрешич – за бивша Югославия и Хърватия. Като че ли само Полша и България ги няма на тази карта (поляците винаги са били най-сериозните сред славяните), българите обаче, слава Богу, от тази 2010-а вече присветнахме – Владислав Тодоров написа „Цинкограф” и българската следсоциалистическа, но и предсоциалистическа глупост се сдобиха (за тяхно успокоение) със собствен хронист.
Който при нейното описание употребява всички похвати, които е редно да бъдат употребени от един съвестен и прецизен хронист на глупостта. Има хумор, има ирония, има сарказъм, но има и нещо друго, което се среща твърде рядко при някоя от другите chronica stupiditatis – една истинска сардоничност, от която на места чак те побиват тръпки, толкова е невъздържана и неприкрита. Знаем какво е туй сардоничност, сардоничен смях – това е, когато смехът е преди края, преди смъртта; смях от болка, не от радост. „Човекът, който се смее”, но всъщност не се смее, а е пропит от мъка, от страх, покрит е с рани, със струпеи, язви и прокази; една предсмъртна гримаса на веселост, която само привидно е такава, а всъщност е ужас. Risus sardonicus. И заедно с нея – един хомерически кикот, един хомерически смях; Risus Homericus, който залива цялото ни битие и го запраща там, където май най му е мястото – в безсмислието. „Цинкограф” – да умреш от смях всред океан от безсмислие, сред вселена от глупост...
Впрочем, ако решим жанрово да определяме, „Цинкограф” е сатиричен роман. А сатирата е жанр, който бичува и изобразява със сарказъм, тоест, с хапане най-различни неща. Нали оттам иде и името й – satura, трансформирало се в satira = блюдо с плодове = смес = стихотворение с разнообразно съдържание. Разбира се, някой може да ми възрази, че все пак това е роман, тоест проза, поради което не бива да се впускам в такива директни, направо преки връзки с вехти стихотворни жанрове; къси съединения, както дълго време обичаха да изричат едни от подиграните в книгата на Владислав Тодоров късносоциалистически герои, прототипи на членовете на групата „Спекула” (част от която е и самият той, което значи: Владислав Тодоров не се присмива само на нас, Владислав Тодоров се присмива и на себе си). Това, обаче, никак не пречи на един роман да бъде сатиричен, а ако някой много държи на римите, такива също са в наличност. Ето:
 
Пенсионери качамак набиваха, мляскаха и с ченета скърцаха, с отекли нозе потропваха, запасени със суха храна и дърва за огрев. Новобрачни посиняла сланина дъвчеха, ментета пиеха, гумени дюшеци надуваха и от дъжд на вятър се шибаха. Дебеловрати мутри разпищолено кючек играеха, с изобразително изкуство търгуваха, космати шкембета тръскаха в шушляци на огнени дракони. Политици срамотиите си на показ носеха и съвестта си на грам продаваха, понеже на килограм не я докарваха. Попфолк гърли с халка на клитор маникюра си правеха, срамните си устни бръснеха и в бюста си златен кръст набиваха. Циганета въшките си пощеха сред кюнци и кюмбета, релси, ръждива тел и месингови барелефи на борци за свобода. Интелектуалци гневливи петиции подписваха, а после се задраскваха и с чуждици се плюеха. Тодор Живков под домашен арест на мекия си задник седеше, зад дебели очила на парцали мигаше, мръсните си чорапи кърпеше, лукче смучеше и криво-ляво душата си пускаше. До него в кимоно телохранител с тъгуващ поглед седеше и ушите му месеше.
 
В стила на панаирните песнопойки (ако човек извади от нейде латерна, спокойно може да изпее горното с музикален съпровод) се описва онова българско битие от 90-те, което изпрати в „пустата чужбина” над половин милион млади и интелигентни сънародници. Нищо не ги е задържало тук и „Цинкограф” разказва именно това – какво, защо, как и кога се е случило така, че мнозина умни българи са предпочели да скъсат със своята родина. А причината е само една и тя е единствена: Нощта падна, а с нея и софийската кисело-сладка мъгла. Навремето един политик от тези с грамовете съвест говореше за „синьо-червената мъгла”, мъглата като метафора се среща често в текста на романа на Владислав Тодоров, така че разбираме заради какво е написан той – след като не сме в състояние да се освободим от мъглата физически и метафизически, дайте да плуваме в нея иронически: тоест, в мъгла живеем, мъгла ни обгръща, но да не страдаме заради това, а да се смеем. Пък дори този наш смях да е през сълзи...
Точно на такова ироническо обглеждане са подложени много теми и проблеми, занимаващи българското общество дори днес, кажи го вече 21 години след промяната. Като на първи прицел е темата за досиетата. Книгата започва със шокиращо признание: Стоп! Произведохме шок и новина! – радва се водещата на телевизионното предаване „Ешафод” Ралица Пламенова (медиите също не са пожалени в този роман) – бивша примадона на Народния театър, трудоустроена в телевизията поради тежък дюстабан, на изповедта на Чавдар Чамов-Чача, член-основател и главен секретар на БДДБ – Български духовно-демократичен блок „Тръба”, депутат от Великото Народно събрание и няколко обикновени такива, че е бил агент на тайните служби: отдел ПОЛ, водещ офицер Крум Ножаров. Оказва се обаче, че този отдел ПОЛ е дупката в системата на тайните служби, защото те са толкова тайни, че всеки, решил да употреби тази тайна, без проблеми може да се възползва:
 
Тайната гарантира неограничена власт, но тя е и ахилесова пета. По парадокс това, което дава силата, съставлява слабостта. Обществото масово сътрудничи на базата на автоматично доверие, болно въображение и сподавен страх. Това създава възможност на ловки мистификатори и самозвани вербовчици да клонират дейността на ДС в невидими за властта паралелни структури.
 
И когато Министърът – смутен от тази прецакваща цялата тайна власт на тайните служби пукнатина – заповядва на Кокалов, неговия сътрудник, да затворят тая вратичка, той с обреченост отговаря: Няма как. Тя е предвидена в системата... Точно за тази вратичка, впрочем, се разказва и в един роман-диверсия (имаме игра на роман в романа, както и на не един текст в текста) – дисидентско четиво, назоваващо се със същото име, както и романът на Владислав Тодоров, с автор някой си Фьодоров (дали пък тук нашият български автор не си играе с името на прочутия и доста странен руски философ Николай Фьодоров, настояващ синовете да възкресят бащите в плът), описващ същото прозрение, залегнало и в неговия сюжет. Та този роман е стартът на шпионската кариера на Батко Стаменов – също съвсем не случайно избрано име, най-малкото, за да бъдат възможни реплики от сорта: Евала, батко!; Ох, на батко наследството! и т.н. Той приема псевдонима „Марципан” и се впуска в борбата на тихия фронт. Изрично му е препоръчано:
 
-                     Да е тих!
-                     Кой?
-                     Фронтът, Стаменов.
 
Това също е характерен похват на писането на Владислав Тодоров – той пуска лафове, играе си с думи, фрази и реалии: В моменти като днешния, когато държавата кръжи в геополитическото пространство безпилотно, паникьосването на опозицията служи единствено на отсъстващия в кабината пилот; Без много шум, в режим на тактическо снишаване, там се мътеха разнообразни неща, от оркестриране на закрити заседания, адаптиране на Партията по места към работа в условия на улична демокрация и непрестанно обновяващи се форми на гражданско неподчинение, до прехвърлянето на централния партиен архив на електронни носители, които да бъдат изнесени на тайно място извън страната, а хартиените унищожени; Орлов ми направи силно впечатление – опасен лисугер, винаги нащрек и готов да се сношава с когото и да било, ако интересите на контрареволюцията налагаха това. Няма да продължавам с примерите, защото ще трябва да препиша цялата книга, важното в случая е, че всяка реч – и публична, и непублична, е пародирана, поставена е на стъргалото на смешното, за да се покаже нейната несъстоятелност, а с това и несъстоятелността на онова, което обговаря, както и на ония, за които е предназначена. Да не говорим за говорителите й: тук, в България, мнозина от тях се приемат твърде насериозно, на живот и смърт насериозно, докато Владислав Тодоров олекотява, отнема тяхната сериозност, превръща ги в лека кавалерия, в някакви съвсем изветрели субекти, занимаващи се с прокиснали теми и проблеми, към които, според него, може и трябва да се подхожда единствено хумористично, иронично, сатирично, саркастично, сардонично и хомерично, ако щете, но в никой случай с тъй енергичен патос и сякаш отговорен разум... Целият този корпус от уж изключително сериозни, а всъщност маловажни, незначителни и дори измислени мъчнотии, усложнения, трудности и зорове, дебати и дискусии, казва ни „Цинкограф”, трябва да се разпадне, да се разбие, да се разпердушини, за да спре да тежи като камък на шията на едно общество, обсебено от тях, фасцинирано от тях. И никой, и нищо не е пожалено в този лудитски, агонен поход: присмехът е и срещу Държавна сигурност; и срещу скандалите и „разкритията”, взривяващи перманентно българското общество; и срещу конспиративните теории, толкова на мода преди време, че дори и сега; и срещу хилавата съпротива на интелектуалците срещу всичко това; и срещу самодоволната безпардонност на хранителите на всичко това; и срещу синия разказ за времето преди и след промяната; и срещу червения разказ; и срещу всеки един разказ, който е реч, а както знаем от Ролан Барт, митът също е реч. Разбира се, това поставя въпроса дали пък всяка реч не е мит, но мисля, че такава инверсия не е възможна теоретически, романно обаче е и в романа „Цинкограф” тя си е напълно състоятелна (вижте дневника на Гешев, пък и не само).
Не случайно в края си текстът ни предлага всякакви версии за всяко едно политически и идеологически обременено съзнание: за червените е Жива мощ, за сините – Пръстът на Стамболов, за националистите, любители на величавото българско минало – Операция „Просяк”, отново за тях, пък и не само, а и за всички останали – За полицейското щастие на народите. Тук проличават и теоретичните занимания на Владислав Тодоров, интересът му и към теорията на полицейската държава, и към теорията на терористичните организации – към края, обаче, на книгата точно това увлечение малко понатежава и доскучава, тъй като – ясно е, схемата е една и съща и тя се повтаря, за да се покаже, че всички вярват в една и съща схема, но тъкмо поради това, чисто читателски повторението поомръзва. Но кой знае – може да е съзнателно търсен от автора ефект – да ни омръзне четенето за това, което живеем, че да ни омръзне най-накрая да го живеем и радикално и без милост да го гръмнем.
„Цинкограф” завършва с „Епилог” от Втора книга на Енох, 21:3: И останах сам на седмото небе и се уплаших, паднах по очи и си казах: горко ти, човече, какво те постигна? Владислав Тодоров отговаря с книгата си на това – постигна ни глупостта. И тази глупост държи нашия живот в ръцете си, защото, казва ни той, ние позволяваме да го държи. А не бива, макар че май сме обречени: Човешкият живот изобщо не е нищо друго, освен игра на глупостта (Еразъм Ротердамски „Възхвала на глупостта”, ХХVІІ).
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”