Когато формата говори..." /> Култура :: Изборът на "Култура" :: Алваро Сиза Виейра: <i>Когато формата говори...</i>
Български  |  English

Алваро Сиза Виейра: Когато формата говори...

 

Трудно е да се определи източника на очарованието в архитектурата на Алваро Сиза Виейра. Има някаква загадка в това една проста правоъгълна кутия, ако ще и с чудесно пропорциониран прозорец, да предизвика такъв трепет. Има нещо археологическо в мълчанието на лаконичните обеми на сградите му, подчинени сякаш на извънвременна супрематична логика. Има усещане за произрастване на архитектурните му обекти от самото място, но не като нещо живо, а по силата на една неорганична природност на геоложките формации. Има нещо несигурно и фино във внезапните меки криви контури на стените, в зигзагообразните му траектории на движение, в хореографията, която тялото открива при усвояването на неговите пространства. Има особена интимност и еротика в разголването на сградата от кората на каменния зид и дискретното показване на вътрешното й устройство. Има една прецизна лекота на кардиограма в неговите рисунки, чиято рефлективна сила е по силна от словото. Има неизразимо напрежение в детайлите му, когато няколко различни материала са в спор, опитомяван от логиката на поведението на цялото. Има нещо по детстки мъдро и наивно в идеите му за създаване на спонтанни кооперативи за проектиране и строителство или СААЛ бригади след победата на Революцията на червените карамфили. Има необяснима меланхолия в големите бели стени на сградите му, напомнящи екрани на затворено завинаги кино. Има нещо достъпно и подкупващо в начина, по който архитектурата на Сиза се вслушва в реалността на живота, опитвайки се да му пасне като добре ушита ръкавица...
Днес, на 77, Алваро Сиза Виейра е световно известен архитект, лауреат на наградите Прицкер, RIBA, Мис ван дер Рое, с проекти не само в Португалия, но и в Германия, Испания, Франция, Холандия, Великобритания, Бразилия, Корея и др. В творчеството му са кръстосани два потока на европейската архитектра: универсалната модерна традиция на XX столетие в нейния контекстуален «мек» вариант и локалната култура на Средиземноморска Европа.
За България неговата работа е блестящ пример с два урока, които следва да се научат:
- една малка и, в определен смисъл, периферна страна може да създава архитектурна култура със световна значимост;
- прости и лаконични изразни средства и традиционни технологии могат да създадат една автентична архитектура с висока поетическа стойност.
Устойчивостта на определени модели в творчеството на Алваро Сиза, които представих пред него за коментар, разкрива един персонален художествен език, един изразен свят. В този свят архитектурната поетика, така упорно отричана от Сиза по отношение към собственото му творчество, разрушава мълчанието на формата и я кара да говори.
Публикуваният текст е основан на разговори с Алваро Сиза Виейра, проведени през май 2010 в студиото на архитекта в Порто.
 
 
Център и периферия. Да, има основания да сравняваме България и Португалия. С България имаме много общи неща, въпреки че процесът на модернизация в двете страни протече по различен начин... До известна степен споделяме стария начин на мислене. Понякога само ни се струва, че нещата се променят, докато всъщност те си остават верни на традицията. Държавите по периферията трудно се променят. Те винаги са били здраво свързани с някои културни центрове, като Париж, Рим и др. Но хубавото за периферията в момента е, че модерният свят предлага възможността страните от периферията да си влияят взаимно, а не просто да получават сигнали от някои центрове... Например, в средата на 50-те години на XX в. от Финландия нахлуваше много силно влияние главно чрез проектите на Алвар Аалто. Финландия беше по-напред от нас... Алвар Аалто беше архитект с международна известност, но той също така беше свързан и с действителността в страната си. Ролята, която играеше, беше да превежда универсалната модерност към местните условия и обратно. Когато след войната Финландия стана независима, на нея й беше много трудно да си набавя цимент и много други основни строителни материали. Те нямаха индустриално развитие и затова Алвар Аалто възприе традиционните начини на градеж с дърво, тухли и т.н., но им придаде един скромен и модерен вид. Той показа, че можеш да си модерен по местен начин. И това оказа огромно влияние на страни, като Португалия и Испания, които бяха в едно и също положение – намираха се далече от центъра. В момента онова, което се случва около периферията, е познато и на центъра; и между двете страни се води диалог. Но центърът и периферията често си сменят местата, сменят си ролите... Така например, в момента ние сме периферията на Европейския съюз, докато в миналото сме били доминираща сила. Когато през XVI в. стигаме до Китай, Индия и Япония, тези страни започват да усещат въздействието ни. Но в същото време и Португалия изпита реципрочното влияние на Изтока. Така че, всяко въздействие е двустранно, то се превръща в диалог. Искам да кажа, че тези две сили – консервативната, която съхранява историческата идентичност, и модерната с всичките си нови технологии и идеи за това как трябва да се живее в обществото – трябва да се балансират и все още смятам, че това е начинът... Глобализмът не означава господство над някоя култура, а по-скоро диалог и обмен между глобалното и локалното.
 
Добра/лоша глобализация. Съгласен съм, че днес нахлуването на влияние от центровете към периферията може да се разглежда като своего рода културна агресия... Но не можем да твърдим, че тези влияния са винаги отрицателни... Глобализацията има и добри, и лоши страни; и съм на мнение, че не винаги се разбира кое точно е доброто и кое е лошото при такова влияние. Например, когато Франк Гери проектира музея в Билбао, по медиите из целия свят се заговори, че това е пример за една изключително егоцентрична архитектура. Никой не забеляза, обаче, колко добре се вписва музеят в цялостното обкръжение, какво майсторство е показал Гери, съотнасяйки сградата си с даденостите на града, т.е. като контекстуален архитект. Говореше се за формалните детайли, без да се обръща внимание как се вписва музеят в своята среда. Така онова, което Гери направи в Билбао, не беше внасянето на чужд архитектурен език, а начинът, по който сградата общува с града. Получило се е удивително добре. Той преобрази града, но запази духа му. И това е ясен пример как добрият урок на един чуждестранен архитект се пренебрегва. Но, естествено, има и примери за това колко лош може да бъде ефектът от глобализацията. Споменавам това, тъй като в момента проектирам университетска сграда за Билбао, разположена доста наблизо до Гугенхайм, непосредствено до библиотеката на Рафаел Монео... Но градските власти са планирали точно зад нея да бъде издигната огромна извънмащабна кула на Цезар Пели. Да се съчетаят кулата на Пели и моята сграда е нелепо – липсва контекст, липсва баланс... Започнатата вече кула направи дори Гугенхайм да изглежда малък...
 
Национална традиция и модерност. Фашисткият режим в Португалия беше по своята същност националистически и за да изрази себе си, търсеше някакви национални характеристики в отминалите исторически традиции на архитектурата. Но какви точно? Страната ни изобилства с такива. Португалия е малка, но има различни региони и различно историческо минало: гърци, римляни, финикийци, араби, гали... В края на Втората световна война, когато пада фашисткият режим след Революцията на Червените карамфили, няма условия да се поддържа националистическото настроение и така страната се отвори към универсалната архитектурна традиция на модерността.
В наши дни навсякъде в Европейския съюз се говори за модернизация, но не можем да кажем докъде искаме да стигнем, тъй като още не сме определили крайната си цел. Но преди петдесет години ние водехме борба за модерното с идеята, че в глобалния исторически мащаб се наблюдава един вид идентичност и приемственост в рамките на самата концепция за модерност, един вид непрекъсната модерност... Бихме могли да кажем, че ние вярвахме в традицията да бъдеш модерен. Тази доктрина не противоречи на националната традиция. Тя сочи наличието на една традиция от по-голям мащаб. Процесът на модернизация се състои в идеята, че архитектурата почива върху една непрестанна иновация и смятам, че нещото, което наричаме „модерен”, е еквивалентно с позицията да си отворен за развитие. Така можем да говорим за традиции от различни мащаби: на едно ниво – национални, локални, на друго – универсалната традиция на модерността. Последната си има също своята идентичност и може да се проследи в историята на архитектурата, защото всяко настояще носи отпечатъка на собствената си история. Действителността не е друго, освен компресирана история...
 
Иновация и приемственост. Хората често си мислят, че правят нещо за първи път: изобретяват нов уред, говорят нов език... На хората често им трябва да вярват в необходимостта да се създава нов Човек, нова Архитектура, нов Обществен ред, мислят си, че тези неща могат да бъдат абсолютно нови...
Талантът на Льо Корбюзие да създава нови концепции е бил огромен... Но как ги е създавал? Най-важните му сгради са били замислени като проявления на модерната архитектура, като абсолютно нови неща, но са били съставени от вече съществуващи мотиви. Например, при Вила Савоа в Поаси, която според Льо Корбюзие е пример за радикално нов тип архитектура, ще забележите, че всички елементи, които той е използвал, са били добре известни: терасата на покрива, белведерето, колонадата, хоризонталните прозорци и т.н., нито един от тези детайли не е бил ни най-малко нов. Така че, тази сграда не е точно ново нещо. Това, което е направил Корбюзие, е било да построи една нова структура от познати материали и компоненти и да я превърне в манифест на модерната архитектура. Но това, което този манифест ни показва, е, че еволюцията на архитектурата включва приемственост и повторна употреба на съществуващи идеи, та дори и резултатът да изглежда напълно новаторски. Смятам, че няма напълно нови неща и ако имате известна представа от изобретения, ще видите, че нищо не се изобретява напълно отначало. При приемствеността преобразяваме едно нещо в друго, старите неща се преправят по нов начин под въздействието на новите условия на живот.
Не, не смятам, че съществуват общовалидни методи за създаване на новото... Може да започнеш нови неща на базата на стари, както в гореспоменатия случай, или пък да ги изградиш от историята на конкретното място, но всеки път методът се видоизменя и се нагажда според случая... Например, вие споменахте факултета по архитектура в Порто, който се състои от поредица самостоятелни кули. В рамките първоначалната концепция се опитвах да моделирам една голяма сграда на брега на реката. Но след като взех под внимание конкретни проблеми, свързани с функционалността, бюджета, обкръжаващата среда, забелязах, че в близост се намират кулообразни сгради от 60-те години, а и че в далечината се вижда стара къща, която придава характерна мащабност, а също и че наоколо има тераси и т.н. Така, всички тези елементи от историята на мястото ме накараха да променя структурата на проекта: вместо да монтирам само един обем, създадох цяла серия идентични тела. Това стана в резултат на развитието на диалога ми с контекста. Както виждате, не използвам предварително определени методи или обща стратегия, а търся правила, скрити в самото място, модели на поведение, които могат да покажат как да вмъкна една нова композиция в пейзажа на града.
 
Утопията и архитектурата. Не, досега не съм срещал архитекти, които да генерират утопии, способни да повлияят на социалната реалност... Участвах в едно движение, което се бе утвърдило в Португалия след Революцията на карамфилите от 1974 г. Тогава идеята за социална промяна силно ме бе завладяла. Това, обаче, не означава, че имам пред вид някоя утопична архитектурна програма или теоретична платформа. Аз вярвам силно в практиката и нямам кой знае каква близост с идеята за самотния гений, който измисля света сам. Имаш нужда и от други хора, на всяко ниво. Утопичната вяра ще е силна, ако се споделя, дори и временно, от колектив, от всички. Разбирате ли, архитектурната култура се формира от две истории – тази на идеите и тази на сградите, като често тези две истории не съвпадат. Без този стерео ефект между двете в една и съща култура, нямаше да сме същите архитекти днес. Вземете например руските конструктивисти от 20-те години на XX в., които до днес са изключително влиятелни в някои световни архитектурни школи... Но и архитектите от тези школи, следващи конструктивистката традиция, много добре правят разлика между утопичните визии на социалното устройство и архитектурният език, на който са изразени. Днес те използват езиковата система като експресивна черупка, която няма нищо общо с оригиналния й смисъл. Така че, ако става дума за авторите на утопични визии, да се твърди, че тези хора са предрекли бъдещето, си е чиста илюзия... Те са си представяли едно вероятно бъдеще, което по-често не отговаря на това, което се случва в момента. В природата на бъдещето е да ни изненадва.
 
Езикът на архитектурата. Моето поколение беше повлияно от идеята за архитектурен език и изразни средства в архитектурата, но, по мое мнение, тези идеи не са най-подходящите, когато описваме онова, което прави архитектът... Макар че, вероятно, едва ли съществуват по-добри идеи... Смятам, че когато работиш на различни места, винаги проектираш архитектурата си в определен контекст, макар и думата „контекст” също да не ми се нрави. Трябва да създаваш такива архитектурни жестове, които да отговарят на атмосферата на мястото, на визуалния му фон, на местните културни модели. Това, което мога да направя, е да доловя, да схвана нещо, вече витаещо из въздуха, и да положа усилия то да се превърне в тема, от която може да излезе нещо. Може да осъзнаете тази тема, но това съвсем не е краят на работата ви. Непрекъснато, във всеки един момент, ще трябва да съпоставяте основните си предположения с нея. Тази тема е като музикален акорд, който може да се чуе, и не е необходимо да има формален езиков израз.
 
Диалог с проекта. Да, проектите понякога имат такова поведение... Редица условия формират проекта от самото начало и го правят зависим, но често е налице и собственото му желание, апетит за определена посока на развитие. Процесът на развитие и трансформация на проекта в определен момент излиза извън контрола на архитекта. Положението е сходно с това на писателите, които наблюдават как героите им придобиват самостоятелност, започват да водят своя собствена линия на поведение. Това е една сложна връзка между автора и творбата; и авторът трябва като цяло да контролира положението, иначе проектът може да се отнесе в произволна и ирационална посока. Рационалността винаги трябва да е в равновесие с интуицията. Така, в определен момент от развитието на проектната идея аз контролирам пространството по един кинематографичен начин: опитвам се да впрегна цялото си въображение и да премина през елементите на пространствения организъм на проекта. Когато се прибера вкъщи и размишлявам за сградата, виждам как се разхождам в нея: има галерия, следва голямо пространство, сетне минаваш през малка врата и т.н. Когато видя, че мога да се разходя из сградата във въображението си и съм доволен от резултата, тогава вече смятам проекта за готов. Когато стигна до този етап, вече мога да експериментирам с алтернативни варианти и да избирам по-добрите или пък въобще да не мисля за тях. Когато тези алтернативни варианти започнат сами да си се появяват по начин, който не мога да предвидя, усещам, че губя контрол върху поведението на проекта. Това обаче не означава, че искам да го потисна и напълно да го подчиня... Искам да кажа, че една сграда с много богати пространства трябва не само да е много четлива и ясна, когато ходиш из нея, тя трябва да ти дава и възможността, и свободата да избираш алтернативни начини на обитаването й. Не искам да контролирам проекта тотално. Опитвам се да водя диалог с него, да предугаждам и уважавам собствените му наклонности и желания.
Добрият резултат не винаги е недвусмислен. Това никога не е една единствена песен, а е по-скоро многозвучие, хор... Може и да изглежда просто, но простотата никога не е проста... Простотата е много сложна.
 
Лична стратегия. Не използвам някаква конкретна теория за работата си, нито пък ще ви подскажа как трябва да разбирате проектите ми. Онова, което ме интересува, са проектите... Те развиват моята мисъл, карат я да бъде гъвкава, да се съотнася с естествения и културния потенциал на дадено място, както и с напреженията, които се създават между проекта и средата му. Търся решения, които преодоляват схемата за даване материален облик на идеите, и се опитвам да схвана всичките аспекти на задачата едновременно, като отказвам да налагам мои ограничения върху реалността. Стратегията ми е да изготвя проекта стъпка по стъпка, водейки диалог с условията на конкретното място. Архитектите са като детективи, които следва да разбират следите на времето, на природата и на културата. Трябва да разбират и разграничават истинските от фалшивите сигнали и знаци на реалността. В противен случай проектираното нещо самó започва да става фалшиво.
 
Инварианти. Сигурно имате право да използвате някои от тези понятия... Но аз никога не го правя. Навярно съществуват определени устойчиви формули, макар че нямам намерение да си служа с тях като с готов речник на един архитектурен език. Ще се опитам да коментирам всяко от вашите наблюдения...
 
Хоризонт. За мен едно от основните неща при една сграда е начинът, по който тя прави контакт със земята. На повечето места земята не е хоризонтална повърхност, като изключим Холандия или Аржентина, например. Това означава, че обикновено релефът е случаен, произволен... Връзката на сградата със земята е от изключителна важност... Аз съм много загрижен за визуалната стабилност на това, което правя, и хоризонталните линии (или “шевовете”, както ги нарекохте), които пресичат различни елементи, създават връзката на сградата със земята, с хоризонта и с природата. Това разкрива нуждата да подреждаме пространствата и обектите в един уравновесен свят, като за целта в повечето случаи (но не във всички) прибягваме до изкуственото – до архитектурата. И вероятно тази загриженост, която се отнася до равновесието на всяка една сграда, правеща контакт с повърхността на земята, се проявява и в моите проекти. Често, но, вероятно, невинаги...
 
Дълбок слой. Наистина сградата се свързва с външния свят чрез различни слоеве на близост, различни степени на интимност. В някои случаи «кожата» й може да бъдат груба каменна повърхност, в други пък тя се демонстрира като нещо по-вътрешно - като бяла гипсова мазилка, например... Външният слой на сградата има различна дълбочина. Понякога сградата изглежда неглиже... Пластовете на сградната повърхност са израз на различната дълбочина на взаимовръзката й с околната среда.
 
Големи прозорци. Да, съществуват големи прозорци, както ги наричате. За тях говорим, когато фасадата трябва да «работи» на различни разстояния... Голямата ниша в повърхността на фасадата, както е например в университета на Сантяго де Компостела, може да се види отдалече и създава нещо като колосален рамкиран отвор във фасадата... Често малки прозорци се отварят към нишата на такъв «голям прозорец», който отваря сградата към външния свят. Така се получава една поредица от елементи с различен мащаб. Но сходни примери могат да се видят и на много места в историческите градове на Португалия.
 
Векторни линии. Архитектурата има известна способност да трансформира видимо аморфното пространство във векторно пространство, в пространство, което има посока, пространство, което има различни плътности, което може да изпитва сгъстяване или разреждане... Така например, няколко линии, които сочат към едно и също място, напрягат пространството в убежната точка, изтъкват значимостта му. В архитектурния комплекс в Порто, както и в Центъра за изкуство в Сантяго, линиите на корнизите и наклонените повърхности сочат, концентрират вниманието върху важни пространствени компоненти, като например пространствата на входовете в сградите... В архитектурното пространство компресиите и декомпресиите създават определен ритъм и така го управляват...
 
Зигзаг. Правата линия не винаги е подходящото решение. Винаги съществуват определени линии в пространството, които са неправилни, като зигзагите. Например, в Арт центъра в Сантяго се спускаш в градината, а след това се изкачваш в сградата. Това, подобно на ехо, се повтаря и вътре в самата сграда. Понякога си мисля, че мисълта ми също се движи на зигзаг в търсене на истината. По-често човешкият ум не работи линейно, а по-скоро по един доста по-сложен начин – прави завои, криволичи.
Но моля, имайте предвид, че даже и да признавам съществуването на определени повтарящи се особености, присъствието им в моите сгради противоречи на моите идеали. Освен приликите, има и разлики. Това са именно чертите, които придават идентичност на сградата. Както във всяка изразна система, и тук едни неща се срещат често, други са по-редки, а трети пък са уникални. В действителност, всичките ми сгради са замислени да бъдат изключения, да не попадат в рамките на конкретен език, да тълкуват наново и преоткриват множеството съществуващи модели. Моят истински синтез се състои в равновесието между основните принципи и взаимноизключващите се влияния. По този начин от разнообразието създавам единство, а от равенството - различия.
 
Поезията в архитектурата. Никога не възприемам архитектурата като начин да творя поезия, никога. Но иначе обожавам да чета поезия. Най обичам да чета за живота и творчеството на различни поети. Дори си мисля, че имам преводна книга с българска поезия. Половината ми книги в къщи са поезия: гръцка (антична и съвременна), френска, разбира се, китайска, японска. Така че, много обичам да чета поезия, но никога не гледам на работата си като на нещо поетично. Може да я наречете поезия на формата, но аз не я наричам така. Ако все пак по някакъв начин се намери връзка между резултата и представата ни за поезия, а това се случва, това може би означава, че любовта, която изпитвам към поезията, по някакъв начин се предава на архитектурните ми творения.
Да, може и да е свързана с теорията за сублимацията... Възможно е. От поезията научавам много неща. Емоциите, чувствата и т.н. са някои от по-доловимите. Но много по-важно е да се научим от поезията на точност и дисциплина. Четеш стихотворението... и осъзнаваш, че всяка една дума, която е написана, е единствено възможната... и не може да има друга. Има един велик португалски поет от Порто - Еужениу де Андраде. Той издаде стихосбирка, която озаглави „Ostinato rigore” („Обсебваща точност”)*[1]. Всяко стихотворение, написано от този човек, поразява с яснотата и чистотата си, сякаш е обляно в светлина. Това се дължи на начина, по който той използва думите – такава прецизност, че просто не можеш да смениш думата или да я преместиш. Тъкмо това най-много обожавам при поезията. Тя не може да е друга. Не можеш да изтриеш нищо от поредицата думи, музика и ритъм, защото иначе всичко пропада. Тук може да видите паралела, който правя с намеренията си, касаещи архитектурните ми проекти. Старая се да бъда също толкова точен в работата си...
Но като говорим за паралели, можем да направим такива между архитектурата и редица други неща, като киното например. Неслучайно велики режисьори, като Микеланджело Антониони, Джоузеф Лоузи, са учили или имали отношение към архитектурата... А пък Рем Кулхас е учил кинематография. Могат да се направят паралели с музиката: абстрактни математически отношения, ритъм; с балета: фигурите на тялото, което използва пространството, и т. н. В известен смисъл всички тези области на човешките занимания се причисляват към едно и също художествено семейство.
 
Скоростта в архитектурата. Трябва да ви кажа, че архитектурата се нуждае от време, което настоящите условия не позволяват. Но скоростта има две страни... Физическата скорост на процеса на проектиране и въображаемата динамика, изразена от съвременната жестикулираща архитектура...
Само ни се струва, че скоростта на компютърните изчисления може да ускори или подобри разрешаването на проблемите на един архитектурен проект. Каквито и машини да се изобретяват, те не могат да намерят преки и бързи пътища към решенията на архитектурните проблеми. Скоростта не помага. В наши дни е по-важно от всякога да настояваме за времето, от което се нуждаем, когато проектираме. Архитектът се нуждае от това време не толкова заради измислянето на проекта, колкото заради анализа и внимателното балансиране на всичките му аспекти: обществени, функционални, екологични, икономически и контекстуални. На всяка поръчка й трябват идеи, за да бъде изпълнена, а на идеите им трябва време, за да узреят. Това е простата истина. Богатството и взаимодействието на всички аспекти от проекта, прецизното артикулиране на пространствата, всички тези неща не се случват от само себе си. Когато парите и скоростта играят твърде доминираща роля, това, което се постига, е нищета в сложността на тези аспекти, връзки и взаимодействия. Добрият проект се прави бавно. Добрият архитект работи бавно.
Що се отнася до архитектурния израз, за мен една добре балансирана пропорция е алтернативата на съвременната мания за тоталното образно новаторство, образна жестикулация, зад която се чете страх от простотата. Тези свръх динамични образи на съвременността... Знаете ли, аз смятам, че колкото по-бърз е процесът на модернизация, толкова по-статична и неподвижна би трябвало да е архитектурата. Когато размишлявам за архитектурата, главно я мисля в термините на стабилност, спокойствие и присъствие. Колкото повече информация мога да усвоя за проекта, толкова по-спокойна става архитектурата ми. На мнение съм, че в повечето архитектурни проекти няма достатъчно неподвижност, тъй като не сме в състояние да усвоим необходимото количество информация. Съществува интересна взаимовръзка между информацията и универсалността.
 
Универсалността на пространството. Съгласен съм, че със своето пространство една сграда трябва да създава условия за определена свобода, да стимулира хората да използват пространството по непредсказуеми и алтернативни начини. Съществува конкретна взаимовръзка между функционалността на определени типове сгради и свободата, която те дават. Нека вземем за пример манастира. Манастирът се е проектирал с абсолютна прецизност за точно определен, строго кодифициран начин на живот, свързан с желязна дисциплина. Този тип сграда е бил перфектно моделиран за само един, и то точно определен жизнен процес. Но днес много от тези сгради се превръщат в музеи, градски съвети, хотели и т.н. За мен те са най-добър пример за приспособимо пространство. Парадоксът е в това, че колкото по-функционална е формата, толкова тя е по-универсална и приспособима, сякаш в нея е инжектирано по-голямо количество свобода. Така че, когато се захвана с проект, едно от нещата, на които обръщам огромно внимание, е функционалността. Това е моят план за действие в началото, но постепенно, в течение на работата, проектът все повече и повече се освобождава от функционалността, става универсално свободен, тоест, може да се използва по различни начини...
Архитектурата е поливалентна. Всяка сграда, която изпълнява само една функция, всъщност е чудовище...
 
Нуждата от нов екзистенциализъм. Да, наистина, понятието екзистенциализъм е измислено в Европа, но в Европа вече почти не се говори за него... Въпреки това, за мен важното в архитектурата, и което в същината си е чисто екзистенциална задача, е как живеят хората и как биха искали да живеят. Съотношението между тези две неща е променливо и неясно, но винаги съществуват едни сили, които трябва да се опитаме да разберем, така че, една от задачите на архитектурата е да разбере какво се случва в действителност, а случващото се в живота винаги е нещо съществено и ново. На екзистенциалния проблем се обръщаше внимание по времето, когато архитектите усърдно се занимаваха да формулират наново подадената от обществото програма. През 60-те и 70-те те се опитаха да разширят полето на дейността си. През последните години архитектите все по-малко се интересуват от живота вътре в техните сгради, така че, все по-малко и по-малко внимание се обръща на пренаписването на програмното задание. Тези важни неща се пренебрегват за сметка на формалните жестове. Също така, все по-маловажни се оказват строителните материали и конструкциите. Често сякаш и методът на построяване се избира напълно наслуки. Смятам, че разбирането формата да се третира напълно изолирано е едно от най-лошите неща при проектирането в момента. Също толкова лошо е и ликуващото одобрение на това да се отделят различните области на архитектурно знание.
 
Раздробяване на професията. Така е... Тази абсолютна специализация във всички области на работата създава онова усещане за празнина, забелязващо се при съвременната архитектура. Нещата се влошават. Не знам как е при вас, но в Португалия, Испания и други европейски страни създаването на проект все повече се свежда до простата задача да се сформира екип от различни специалисти, всеки от които отговаря за своята област. Архитектите отговарят за облика на сградата. Вътрешните дизайнери – за интериора. Екстериорните дизайнери – за екстериора и т.н., и т.н. Тази вредна и повърхностна илюзия е главното нещо, с което трябва да се борят архитектите днес. Те трябва да се противопоставят на разпространяващата се идея, че архитектът е специалист като много други и неговата роля е ограничена в една област от проекта. Всъщност, това изобщо не е така. Напротив, архитектът е естественият отговорен обединител на всички инженери, геодезисти и т.н., той синтезира всичко, свързано с проектирането, и дори да има противоречия, той е отговорен за сглобяването, за създаването на цялото. Представете си какво би станало, ако някой декоратор има за задача да проектира интериора за сграда на Адолф Лоос... Специализацията е онова, което европейската практика наложи чрез новото бюрократично общество... Преди това архитектът е бил демиург на пространствената вселена на сградата, координатор на целия екип. Архитектът трябва да се съпротивлява, когато му отнемат тази централна роля, той не трябва да е един от специалистите, той е специалист по това да не е специалист...
 
Действителността в Европейския съюз. Нововъведението в Европа и Португалия е, че всичко се движи от конкуренцията. Това са изискванията на европейската общност. Това е справедливо. Но за каква конкуренция става въпрос? През последните десетилетия се наблюдава обща тенденция за приватизиране на пространството, за превръщането на общественото пространство в частно. С това се променя и начинът, по който се избира изпълнителят на поръчката... Ясно се наблюдава тенденцията, вместо да има истинска архитектурна конкуренция, надпреварата да се води между строителите, предприемачите и архитектите им. Ако в първия случай основният критерий е проектът и качествата му, то във втория главното са парите за построяването и проектирането. А и вече няма правила за плащането на архитектите. Преди имаше строги регламентации за минималните хонорари за архитектурния труд. Днес онзи, който се предлага по-евтино, получава работата. Резултатът е катастрофален. Архитектурата вече не може да бъде изкуство на цялостното заобикалящо ни пространство.
 
Необходимостта от действие. Не знам как е във вашата страна, но, според мен, архитектурата я чака мрачно бъдеще, ако продължава раздробяването на професията и комерсиализацията на пространството, както и ако се наложи тенденцията на разширяване на бездната между онези, които проектират, и онези, които използват архитектурното пространство. Тези тенденции се отразяват на околната среда и нейната устойчивост, на функционирането на обществените пространства и въобще на качеството на живот на всички; и всеки трябва да се противопоставя на тези тенденции в собствената си област. В това отношение архитектите трябва да развиват критично съзнание. Да, всички, в качеството си на архитекти, трябва да поемат отговорност и да формират позиция, да вземат страна. Можете да търсите някаква определена работа, която намирате за достойна, или да отказвате поръчки, ако ги считате за обществено вредни. Може да преустановите съвместната си дейност с определени архитекти. Мисля, че такова поведение би дало надежда.
Разговора води арх. Георгий Станишев
 
 
Превод от английски Росен Асенов
 

Съвместна публикация със списание ABITARE

 

 

[1]*Еужениу де Андраде написа стихотворение, вдъхновен от ресторанта на Алваро Сиза в Боа Нова, чието изграждане е направено по поръчка на Градския съвет на Матосинхос през 1958 г., а по-късно, през 1992 г., е направена реставрация: „Музикалният ред на пространството,/отявлената истина на камъка,/бетонната прелест/ на земята по последните няколко стъпала се изкачва,/притихналото/ и непрекъснато и кротко очертание/улавящо ритъма на въздуха,/бялата архитектура/оголена/съблечена по кости,/където проникна морето.”


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”