Косъмче от четка (изкуство), брой 34 (2607), 08 октомври 2010" /> Култура :: Наблюдатели :: Първи частен музей
Български  |  English

Първи частен музей

 

Създаването на музей за съвременно изкуство в България, проект на Иван Мудов, Регионален Исторически музей – Пловдив, 24 септември – 20 октомври 2010
 
Струва ми се, че никой не разбра за какво точно става дума в проекта на Иван Мудов, представен в Пловдив по време на Нощта на музеите и галериите тази година. Даже почти съм сигурна, че за припряната публика на ежегодното събитие, публицистичният формат на интервю с адвокат е бил дори досаден. Безумният административен скеч, който той разказва, запали вниманието само на нас – пет-десет човека в навалицата, които са горе-долу в течение на историята на тази митична абревиатура МУСИЗ. Може би и на някой, пряко потърпевш от министерската наредба за идентификация на художествените произведения.
Изземайки част от територията на официално институционализираната история, Мудов беше разположил нещо като субмузей или по-точно, кът на собствения си проект за музей на съвременното изкуство в София в Регионалния исторически музей – Пловдив. Няма да навлизам в прекрасния семантичен смисъл на този топос или на неговата постоянна експозиция, посветена не на друго, а точно на Съединението. При всички случаи, изборът на пространство е доста сполучлив.
По-интересното е, че специално заради Нощта на музеите и галериите в Пловдив, по покана на Веселина Сариева, Иван Мудов е решил да доразвие проекта си МУСИЗ, с който преди пет години прилъга стотици ентусиасти и поддръжници в Подуянската гара, и да го реализира като първия частен музей. За целта наема адвоката Радослав Парушев, който се впуска в процедура по регистрация на фондация в обществена полза с основен приоритет в дейността си – задействането на музея. Разбира се, сам по себе си процесът на регистрация е наистина достоен за един артистичен проект. А в духа на фикцията, освен първият частен, МУСИЗ е първият изобщо, който е официално открит, преди да бъде създаден.
За същите тези посетители, обаче, наострили сетивата си за среднощни зрелища, музеите по принцип са просто даденост, често скучна и анахронична. А на местно ниво това значително усложнява задачата на художника, който от няколко години разнася по света мълвата за несъществуващия български музей. Нещо повече, дори и за значителна част от нас – същите пет-десет човека – този проблем се е изчерпал откъм актуалност. Най-малкото, че потънем ли пак в него, рано или късно се озоваваме в задънената улица на непримирими лични взаимоотношения, ревности, частни интереси, егоцентрични монополизаторски претенции... Как може тогава да бъде убедена и без това замаяната от ежедневни абсурди публика в необходимостта от поредния музей или в престъпното безхаберие на официалните институции, или в това, че “музейна галерия” не е музей? Кой би се нагърбил с такава образователна отговорност? Изобщо необходимо ли е това? И как, като поначало “Здравеопазването на трудещите се е дело на самите трудещи се”, което важи с пълна сила за всичките ни обществени сфери. Затова именно Мудов не пише петиции, а регистрира собствен музей. Но този акт някак променя проблема, прави го негов личен. Освен това, приватизирайки инициативата за създаването на една мащабна и публична по характера си институция, той значително променя нейния смисъл и цел. Общественият ангажимент и интерес в този художествен проект вече не касае музея, нито дори съвременното изкуство, а по-скоро непреодолимия и вечен параграф 22, в който пропада комуникацията между държавата и нейните граждани. Проектът е забележително критичен. Но парадоксът е, че е реализиран като такъв с цената на безцеремонно присвояване на една обществена кауза. От друга страна, българският музей за съвременно изкуство никога не е бил нещо повече от частна инициатива на няколко пряко заинтересувани от съществуването му човека. Доста е закономерно, при това положение, да се сдобием с няколко музея.
В тази връзка и като следствие от бездната между реална художествена практика и институционални разпоредби, например, ако, защитавайки своя личен интерес, Иван Мудов успее все пак да идентифицира произведенията на съвременни български художници като културна ценност, за да може да отвори музея си по всички правила, реално той ще лиши техните автори от възможността да ги изнасят и продават в чужбина. А там е сега техният единствен шанс за професионална реализация. И това за пореден път сменя знаците на частната и обществената полза.
Чудесно е, че официалните ни институции са толкова безпомощни в своята некомпетентност. Защото именно за това става дума, а не за умишлена вреда. Така, на практика, те подпомагат и благоприятстват развитието и процъфтяването на съвременното ни изкуство, дарителските пориви и частните инициативи, широката му международна популярност по начин, за който дори не подозират. Да не говорим за сговорната колегиална съпричастност, която ни обединява в такива вълнуващи моменти, при все дълбокото разминаване във формулирането на общия ни интерес.
 
P.S. Този текст не е юридически проверен, но борави с юридически понятия в подкрепа на своите собствени абстрактно-литературни и философско-социални цели.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”