Български  |  English

Време за християндемокрация?

 

Напоследък отношението Църква – Държава периодично се подлага на дебат в европейското пространство – и то не само в Източна Европа, където промените от преди 20 години дадоха основание за преосмисляне ролята на църквите в обществения живот. Спорове се водят и в страни, където това отношение доскоро изглеждаше трайно изградено и балансирано (във Франция: трябва ли държавата да участва в строежа на мюсюлмански храмове; в Италия – има ли място кръстът в класната стая). Предлагаме един поглед от Румъния на д-р Раду Карп, преподавател в университета в Клуж, публикуван в сп. „22”, в превод от румънски на Ванина Божикова.
К
 
В Европа съществуват три модела на отношения Църква – Държава. Първият модел eпредставен от държави, които признават силната връзка между упражняването на политическата власт, светска в най-висша степен, и преобладаващата или официалната религия (Великобритания, Дания, Гърция, Малта). Вторият модел включва държави с ясно разграничение спрямо Църквата (Франция, Холандия). Към третия модел се включват държави, които регламентират разделение между Държава и Църква, но същевременно признават автономията на Църквата спрямо държавата и съществуването на някои области, в които двете страни имат общи правомощия (Белгия, Полша, Испания, Италия, Португалия, прибалтийските страни), поради което съществуват споразумения между Държавата и Църквата по отношение на тези области.
Важно е да се подчертае, обаче, че всяка класификация трябва да взема под внимание не само съществуващите юридически разпоредби, а и начина, по който те се прилагат. Пример в това отношение е Ирландия, където държавата дава на Католическата църква повече привилегии, отколкото произлизат при прочит на законодателството й.
Това, което отличава тези модели, не е непременно начинът, по който отношенията между двете страни се дешифрират на различните нива на обществените политики, но и степента на автономия, която Държавата гарантира на вероизповеданията. Признаването на автономията от страна на държавата е по средата на пътя между стриктното раздалечение и безусловното партньорство. Затова говорим за различни автономии, които са в постоянен процес на редефиниране. Признаването на автономията на дадена Църква спрямо Държавата не означава намеса на Църквата в компетенциите на Държавата така, както дават да се разбере онези, които оспорват този модел от позицията на светското управление. Румъния влиза в категорията на държавите, които практикуват модел на сътрудничество, вдъхновен от германския, който същевременно признава конституционно автономията на вероизповеданията. Автономия, която се опитва да отрази специфичния исторически опит и съществуващата религиозна действителност и която предлага решения на съществуващите и често конфликтни взаимоотношения между каноничното и гражданското право.
Привържениците на светското управление като идеология предпочитат ясното разграничение между Църква и Държава и отхвърлят всеки алтернативен модел. Подемано многократно в крайната си форма, утвърдено от Френската революция, светското управление е израз на желанието общественото пространство да се идентифицира с едно профанно пространство, в което религиозни ценности нямат място. Аргументите в полза на светското управление се основават върху една форма на преувеличение на достойнствата на икуменизма и плурализма на мненията. Тъй като са преувеличени, те в крайна сметка престават да действат. Светското управление използва речника на толерантността, за да утвърди една форма на отношения между Църква и Държава, основана на нетолерантност. Чрез критика на всяка публична проява на преобладаващото вероизповедание в дадено общество и чрез подкрепа на инициативи на малцинствата от какъвто и да било вид, светското управление показва погрешно разбиране на демокрацията и нейните ограничения по отношение на моделирането на колективното поведение в общественото пространство. В рамките на модела на стриктно разделение между Църква и Държава, основан на светското управление, малцинството изземва гласа на мнозинството. Докато Църквите оспорват постоянно и дискретно диктатурата на общественото мнение, като противопоставят различно послание от това, което държавата агресивно налага.
Често са правени опити за налагане на светско управление в климат, характеризиращ се с липса на секуларизация. Навсякъде, където това се е случило, последиците са били противоположни на очакваните. Пренебрегването на тези реалности води до създаването на неприложими модели на взаимоотношения между Църква и Държава.
Отношенията Църква - Държава, установени в даден момент в едно общество, изобщо не са неутрални от гледна точка на ценностите; както вече посочихме, те изразяват определена идеология и определен начин на съотнасяне към демокрацията. Неслучайно правовите системи, които регламентират разделение на Държавата от Църквата и същевременно признават някои области, в които двете страни имат общи компетенции, са преживели исторически периоди, в които Църквата е играла и продължава да играе важна роля не само по отношение на Държавата, но и по отношение на политическите партии. Германската християндемокрация е изиграла решаваща роля в обособяването на отношенията между двете преобладаващи вероизповедания – католицизма и протестантството, и съответно техните отношения с държавата. Италия е друг пример в това отношение. В този контекст ситуацията в Румъния е донякъде парадоксална. Един модел на взаимоотношения между Църква и Държава отпреди комунистическия период беше адаптиран към преимуществата на модела, основан на сътрудничество и взаимно признаване на автономията, но това адаптиране беше само частично поради липсата на специфична християндемократична ориентация. Ето защо достойнствата, но и недостатъците на настоящата система от норми, която регламентира взаимоотношенията Църква - Държава, се споделят в еднаква степен от целия политически спектър. За да може този модел да прояви всичките си възможности не само за регламентиране, но и за структуриране на общественото пространство, е нужна една християндемократична концепция, която се приема и практикува като такава. При липсата на такава концепция, моделът на взаимоотношения Църква - Държава, избран на местна почва, ще продължи да бъде оспорван от неговите противници и прилаган неадекватно от онези, които са призвани да разкрият ролята му за създаването и запазването на обществения мир, която нито една демокрация не може да пренебрегне.


Време за реформация
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”