Български  |  English

Православната църква и комунистическият режим в България

 

Момчил Методиев. Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава (1944-1989 г.). София, Институт за изследване на близкото минало/Сиела, 2010
 
 
Без колебание може да се каже, че книгата на Момчил Методиев е първото в нашата литература цялостно панорамно обхващане на темата. То, благодарно на своите предшественици, се надстройва на вече съществуващото, но, в духа на конструктивен дебат, отива по далече. Дори беглият поглед върху съдържанието дава ясна представа за обема и качеството на извършената изследователска работа. Заслугата му не се дължи само на факта, че се опира на богати архивни източници, някои от тях станали достъпни едва в последните години, но също така на гледната точка на автора и на построените върху нея интерпретативни стратегии. Какво различава предложената гледна точка от тази в повечето публикации, посветени на отношенията между Българската православна църква и комунистическия режим? Преди всичко духът на МаксВеберовата незаинтересованост, плодотворната научна дистанция от обекта. Това не е разобличителен текст в традициите на антикомунистическата реторика от първите години на прехода, не е и защитна пледоария. Момчил Методиев не принадлежи към нито един от ангажираните в споровете вътрешно църковни лагери, не плаща дан на политическата конюнктура. Налице е изключително почтено отношение към обекта на изследване, което от самото начало, в увода на труда, е заявено - един «среден път» между възприемането на църквата като квазиполитическа институция и настояването на извънвремевия й характер, оспорващ възможността нейните архиереи да бъдат обект на оценка. «Средният път – пише Момчил Методиев, се основава на уважителното отношение към църковната институция и нейното ръководство, но не изключва възможността за изследване на църковния живот, поставен в съответния исторически контекст.» Извън заявената проблематика, трудът съдържа и една друга, имплицитно присъстваща проблематика или по-скоро нещо като открит въпрос, питане, от което не може да избяга внимателният и ангажиран читател. С тази си имплицитна проблематика трудът е адресиран към днешния ден, към съвременните хора. В този смисъл това е и неафишираното му предизвикателство. Текстът изисква и трябва да бъде обогатен в едно интерпретативно четене. Открито заявената тема е историята на църковната институция в определен отрязък от време. Имплицитно съдържащата се проблематика е свързана с въпросите – «На каква основа можем да градим вярата си днес?» или «Как може да бъдем вярващи днес?»
 
Нека на първо време проследим основната тема – историческата реконструкция на битието на църквата институция в периода 1944-1989 г. Тази история е изтъкана от два паралелни, неразчленимо преплетени, но носещи своята специфика разкази. Единият разказ е за политиката на комунистическата партия и комунистическата държава по отношение на българската православна църква, другият – за поведението на българската православна църква пред лицето на страховития натиск, на който е подложена. Първият е официален, заявен в решенията на комунистическата партия и материализиран в нормативните документи и досиета на Държавна сигурност. Вторият е неофициален, няма изграден собствен архив, чете се между редовете на изворите, подхранващи първия, официалния разказ. Този втори разказ трябва да бъде реконструиран и е реконструиран по косвени пътища. И тук искам да вметна, че историята на църквата между 1944-1989 г. се нуждае от допълването с още два други разказа, които излизат от заявената от автора тема, но е необходимо да ги проследим, за да имаме по-ясна картина и за самия изследван период. Първият от тези разкази би трябвало да ни насочи към предисторията на разказваното тук – статут, практики, поведение на църквата поне през 30-те и 40-те години. Истината се открива в сравнението – даваме си сметка какво представлява тоталитаризмът, сравнявайки го с демокрацията. За да разберем какво точно се случва с църквата след 9 септември 1944, необходимо е поне накратко да познаваме и оценим историята й от преди това, да познаваме наследството, което носи. Това е особено необходимо за младата публика. Що се отнася до другия, останал извън задачата на изследването разказ, за него ще стане дума по-късно. Сега ще кажа само, че той разчита на други източници на информация, това не са архивите на институциите, а, както се беше изразил по повод на концлагера «Белене» Стефан Бочев, от «архива на душата».
Историята на политиката на комунистическата партия и държава към православната църква заема централното място в труда на Момчил Методиев, доколкото работата му в различните архиви се явява основна опора на изследването. Отчетливо е изведена логиката на тази политика и нейната вътрешна динамика през годините. След разгрома на политическата опозиция, в лицето на църквата новата власт вижда един възможен център на влияние и опозиционност, един независим авторитет. Обсебилата постепенно всички лостове на властта, светската политическа религия не може да търпи друга вяра, каквато и да е конкуренция в завоюване «душите» на хората. В конкретния контекст тя си поставя една не лесна, но напълно постижима цел. Не лесна, тъй като православието и религиозното съзнание имат дълбоки исторически корени, християнската ритуална система е маркирала времевия ритъм в битовия пласт на живота. Постижима, тъй като комунистическата партия е съсредоточила в ръцете си огромна власт, несъобразяваща се нито с традиции, нито със закони, нито с морал. И така, целта е максимално намаляване на влиянието на църквата, социалното й маргинализиране и идеологическо дискредитиране. В книгата е проследен и анализиран пълният набор от методи и средства за постигането на тази цел: 1) репресиите през 40-те и 50-те години срещу свещениците – мнозина избити без съд и присъда, други изпратени в затвори и лагери; 2) създаване на атмосфера на страх, подозрителност и затваряне в себе се; 3) разработване на «активни» мероприятия – пускане на слухове, фабрикуване на компромати, дискредитиращи кампании; 4) политика на разкол и изграждане на своя «пета колона» сред низшето духовенство – създаването от компартията на «Свещеническия съюз» като противотежест; 5) агентурно проникване в средите на духовенството – държавна сигурност вербува сътрудници сред висшето духовенство и внедрява свои хора в ръководството на Светия синод; 6) изолиране от останалия свят и провинциализиране на църквата – снижаване на престижа и обезличаване на духовенството, подменяне на кадрите и катастрофално снижаване на интелектуалното ниво на свещенослужителите и на религиозната мисъл – превес взима феноменът «бездуховния духовник»; 7) кадруване – открито и прикрито при заемането на ръководните постове; 8) активна масова антирелигиозна пропаганда, изградила организационна структура, обхващаща цялата страна – т.нар. «Домове на атеиста»; 9) ограничителни режими – забрана за строеж на нови църкви; 10) изработване и силово налагане на алтернативни граждански ритуали; 11) различни политики на вътрешно дестабилизиране и корумпиране на клира – в един по-късен период предоставяне на почести, привилегии, възможност за феодализиране на поверените митрополии или епархии.
Резултатът е изолирането на църквата, затварянето й в собствения й битов живот, унищожаването или формализирането на енорийския живот и поставянето му под строго наблюдение. Комунистическата власт сякаш не е далеч от целта си – превръщането на църквата в исторически съществувал културен феномен, част от националната традиция, изпразнен от автентично съдържание и придобиващ фолклорно-декоративен облик, огрян от митологията на манастирското лозе (едно от популярните по онова време вино дори носеше името «Манастирско шушукане). Моделът е начертан от речта на Георги Димитров от 26 май 1946 г., на честването на 1000 годишнината на Св. Иван Рилски в Рилския манастир. Там е очертана не само възможната рамка, в която църквата може да продължи да съществува, но и примера, който трябва да следва – «великата руска православна църква». С други думи, и църквата не избягва процеса на сталинизация, който постепенно и целенасочено обгръща българското общество. Може би авторът по-отчетливо трябваше да подчертае лукаво прокарваната от комунистическата държава политика на известно разграничаване между църковна институция и религия – властта е по-търпима към институцията и далеч по-непримирима към религията.
За някои коментатори с това се изчерпва историята на църквата в периода 1944-1989 г., но не и за Момчил Методиев. Той избягва съблазните да се превърне в нещо като кадровик на клира и без да отминава актуалната тема за свещениците с агентурно минало, не поставя този проблем в центъра на своето изследване. За него по-важна е да се разбере това, което реално се случва с институцията, проследяването на нейната история и отвътре, осветлявайки възможната логика на собственото й поведение. Трасираният в книгата разказ от името на църквата може да бъде проследен по три основни линии: институционална; персонализиране на дейността й; адаптацията на църквата към новите условия и различните стратегии за предотвратяване на пълното обезличаване или отстояването на минимална автономия.
В институционалната линия подробно са разгледани и интерпретирани основните документи и нормативни актове, регламентиращи отношенията на църквата с държавата и въртешноцърковния живот, между тях на първо място – възстановяването на патриаршията, манастирския живот, духовното образование, църковната преса, международните църковни връзки, връзките с българската православна диаспора и т.н. В линията на персонализиране на дейността й силен акцент е поставен върху ключовите фигури, които през годините са оформяли публичния й образ и са оставили траен отпечатък върху характера на църковния живот. Тук, наред с Екзарх Стефан и патриарсите Кирил и Максим, са проследени позициите и дейността на двама председателите на Комитета по църковните въпроси, поставили отпечатък върху тази история - Димитър Тодоров и Михаил Кючуков. Отношението към водещите фигури и оценката на дейността им са деликатно балансирани, отчитащи както спецификата на контекстите, така и реалните им човешки и богословски качества. Третата линия е най-интересна, тъй като е в по-малка степен дескриптивна и е пряко свързана с оценъчна позиция.
Православната ни църква постепенно влиза в препоръчания от Георги Димитров модел на национална, патриотична и републиканска църква (една интересна модификация на цезаропаписткия модел). След отминаването на периода на открити масови репресии, църквата загърбва пътя на конфронтацията с режима и тръгва по пътя на компромисите. Това води и до известно отслабване на директния натиск върху нея, постига се някаква минимална степен на нормализиране. Момчил Методиев е много предпазлив в отговора на въпроса «Била ли е българската православна църква активен сътрудник на властта?». Макар според него да се приближава до характеристиката на казионна организация, тя успява да запази черти, които са дълбоко присъщи на традициите й на вековна институция. Има някакъв предел на обезличаването й, който не би могъл да бъде преминат, без да се стигне до разрушаването й. И църквата, в изграждане на отношенията си с комунистическата власт, успява да удържи тази граница. Дори си позволява известни моменти на «непослушание»: издигане, без предварително одобрение от властта, на неудобни висши духовници в църковното управление, нерегламентирано материално подпомагане на отстранени от служба по политически причини свещеници и дори пасивно заявени опозиционни настроения… Внимателно са проследени и документирани всички «отклонения» на църквата от очакваното от нея поведение. Може би тези «отклонения» не са много и остават в рамката на добре пресметнатия минимален риск, но те са наблюдавани зорко и са будели тревога във властта, за което свидетелства и доминиращото недоверието към нея. Убедително доказателство е приведената в книгата справка на органите от 1949 г., обхващаща почти всички свещенослужители в страната (2235 на брой) и категоризираща ги в 8 типа въз основа на отношението им към новата власт и степента на активно сътрудничество. Четири пети от духовенството са характеризирани като опозиционно настроени и една пета са преценени като проявяващи положително отношение към ОФ и активно включени в мероприятията на правителството. Но оценката е, че едва на 26 души от тях може да се има пълно доверие, доколкото и преди 9 септември са били свързани с комунистическото движение. Изводът е, че църквата е точно толкова казионна, колкото и всички останали организации и институции в страната, но очевидно проблемът в случая е в това, че от нея се очаква повече от оцеляване и повече от поведението на другите. Доколкото е възприемана като носител на морален императив, тя търпи и сериозни упреци. Авторът обаче не е сметнал за необходимо по-отчетливо да конкретизира някои от тези упреци.
Каква е равносметката, произтичаща от разгърнатите от Момчил Методиев два вплетени разказа от историята на Българската православна църква през комунизма? Първо, нито методите на насилие и корумпиране, използвани от властта, нито стратегиите за оцеляване и приспособяване на църквата са присъщи само за нейния случай. Църквата споделя съдбата на българското общество и на българската държава. Така че, въпреки че в книгата не е очертан изрично големият контекст, в който се развива частната драма на църквата, тя е и документ за тоталитарната система като такава. Историята на църквата е история и на българското общество. Второ, без тази част от историята, не може правилно да се разбере ситуацията в църквата след промените от 10 ноември 1989 г. Тук е скрит коренът на всички деформации, които наблюдаваме днес – причините и целите на разцепването на църквата и провъзгласяването на алтернативен Синод (основните фигури в този процес са бивши сътрудници на комунистическите тайни служби), комерсиализирането, социалната нечувствителност, формализиране на църковната обредност… Миналото ще бележи църковния живот години напред, както е белязало и всички нас. Трето, Българската православна църква, въпреки строгите ограничения, съхранява определени добродетели: наличие на елементи на вътрешен демократизъм в едно антидемократично общество; избягва клопката на национализма, в която попадат някои съседни православни църкви; и накрая – все пак съхранява ритуалното пространство, където вярващите могат да потърсят допир с трансцедентното.
Големият въпрос тук обаче е как да знаем дали съхраняването на ритуалното пространство е в същото време и съхраняване на вярата, дали църквата не е отстъпила от функцията си на посредник между вярващите и трансцедентната сила. Това може да бъде разбрано само, ако се изследва един друг разказ, за който споменах в началото, произтичащ от презумпцията, че църквата не се състои само от клира, йерархично разположен в системите на Синода и на Държавата, а включва и енориашите (разпръснати или организирани), паството, най-общо казано - вярващите. Този разказ липсва в книгата. Давам си ясна сметка, че един труд, колкото и панорамен да е, трудно може да обхване всички аспекти от историята на толкова сложен феномен. Този липсващ разказ е обект за една друга книга и ако го споменавам, то е като повод за по-общо съждение, свързано с методологията на съвременната ни историография. Този липсващ разказ от историята на църквата не може да бъде разгърнат без свързването на събитийната история със социалните науки – социологията, социалната психология, интерпретативната антропология, устната история…
Личните ми наблюдения върху отношението църква – общество от времето на комунизма, например, ми позволяват да се позова на две доста разпространени ситуации. Първата: хората масово се включват в църковния календар по време на големите религиозни празници – Великден, Коледа, Задушница… - здраво закрепени в традициите, в битовия навик. Втората: мнозина виждаха в досега с църквата (кръщене, бракосъчетаване, опело, поклонение и т. н.) акт на опозиционност, на отклонение от идеологическите предписания. Църквата предлагаше повод за ниско, на битово ниво, избягване на дребнавите партийни предписания. В хората интуитивно присъства убеждението, че религията предлага някаква морална опора, принципи на поведение с висок авторитет от друг характер, вкоренени в обикновения живот… Това хвърля светлина върху днешната ситуация: с падането на ограниченията на комунистическата държава, силно намалява и броят на хората, тълпящи се по време на Коледа или Великден в църквите…
Тези примери ни насочват към голямата тема за секуларизацията и нейните различни форми – проблем, засегнат и от Момчил Методиев. И, както отбелязах в началото, текстът имплицитно насочва към един много важен проблем в ситуацията на дискредитиране или на намаляване на доверието в църковната институция: проблемът за възможните форми на религиозност днес, за ценностите, произтичащи от вярата, в модерното секуларизирано общество. В това е вътрешният патос на заключението на книгата, изцяло обърнато към ситуацията след 10 ноември 1989 г. Очакванията за по-голяма роля на църквата в процесите на демократична трансформация не се оправдаха. Неуспехът в обновлението на самата църква - не толкова кадрово, колкото доктринално, като поведение и присъствие в обществото, като послания - съвпада с повишения афинитет на хората към религиозните морални принципи. На лице е симетрично на отношението на комунистическата власт към църквата и религията отношение, но с противоположна насоченост: ако комунистическата власт заиграваше с църковната институция и преследваше религията, то днес мнозина в някаква степен загърбват църковната институция и се обръщат към религиозните послания. На фона на всеобщата констатация, че комунизмът е разрушил традиционните основи на морала, все по-високо се чуват призиви за връщане към началата на морала, условно казано - към духа на Десетте божи заповеди. Кризата на посткомунизма съвпадна с духовна криза и в развития демократичен свят, макар тя да има други корени – кризата на инструменталния разум и бързопреходността на съвременните форми на живот. Така или иначе, в този пункт се срещат два различни по характера си, но сходни по същността си проблема от западната и източната част на континента. Източноевропейското интуитивно обръщане към традиционните форми на морала на Запад е концептуализирано в теоретичен дискурс. Развива се аргументацията, че религиозното съдържание може и трябва да бъде преведено на езика на морала на съвременността. Така възниква чисто теоретичният въпрос как проявеният във всекидневието интерес към религиозните основи на морала може да бъде примирен с универсалната перспектива на, по израза на Чарлз Тейлър, «етапите на човешкия вид». С други думи, как могат да се съчетаят религиозните основи на морала с модерното секуларизирано общество. Това доведе и до появата в литературата на едно програмно понятие – «постсекуларизирано общество». За съжаление, у нас дебатът за църквата и дебатът в църквата остават далече от тази проблематика.
Последните ми разсъждения са по-скоро провокирани от богатството на книгата, отколкото представляват някаква претенция за пропуснати възможности. Пред нас е едно не само мащабно като задача, но и изключително успешно като реализация изследване. Книгата вече се явява реален, неподлежащ на подминаване фактор в споровете около Българската православна църква - както относно близкото й минало, така и за настоящото й състояние.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”