Български  |  English

Време за реформация

 

Кръстът на Краковске пшедмешче[1] не е проблем на Църквата. Нито на президента, премиера, правителството или варшавските власти. Той е част от полския проблем.
Пазителите на кръста не ми пречат. Щом искат да поседят пред двореца, нека седят. Ако пък други искат те да се махнат оттам и смятат, че трябва да дадат израз на това си желание – нека го дадат. Такъв е фолклорът на живата демокрация. В целия демократичен свят пред дворците на управляващите се демонстрира, устройват се пикети и ситинги и те са напълно естествено нещо. Хората ходят, стоят, седят. Понякога по цели седмици, месеци, че и години. Защо да не го правят и във Варшава?
Още повече, че седенето им се оказва полезно. Благодарение на тях у другите нещо се буди. На седящите там най-много са задължени не тези, които им благодарят за това, а тези, дето ги критикуват или осмиват. Защото за първи път в Третата Жечпосполита[2] техният глас се чува, а думите им придобиват значение.
Някой каза, че Църквата е взела в плен Третата полска република. Е, не цяла Полша и не цялата Църква. Частният ни живот си остана лична работа. В плен беше взет общественият ни живот. Плени го консервативната, интегристката част от Полската църква. Не само, защото в края на понтификата на Карол Войтила интегристите и консерваторите превзеха полския епископат. Преди всичко, защото в културен смисъл отлично паснаха на посткомунистическото съзнание на голяма част от поляците и особено на политическите елити. Политическият механизъм беше прост. Когато Полската народна република рухна, единствената действена, практически непокътната и общонародна институция беше Църквата. Нейното могъщество беше привлекателно на фона на слабата държава, едва прохождащите партии, формиращото се гражданско общество. Така че, всеки политик търсеше опора в Църквата.
 
Трите ключа на Църквата
 
1. Ключът за властта. В началото изглеждаше, че подкрепата на Църквата има решаващо значение за спечелването на властта. През 1989 година „Солидарност” би комунягите с подкрепата на Църквата. С нея зад гърба си, през 1990 година Лех Валенса спечели надпреварата с Тимински и Мазовецки. Обаче резултатът от първите истински свободни парламентарни избори през 1991 година вече постави под съмнение тази теза. Формированието Акция Католицка, директно подкрепяно от голяма част от духовенството, получи няма и 9% гласове. Уния Демократична, откровено недолюбвана от епископата, стигна до 12,3%, дори Съюзът на демократичната левица го би със своите 11,9%. Две години по-късно митът, че Църквата държи ключа за властта, бе окончателно развенчан. Формированието на Лех Валенса, фаворит на епископата, получи по-малко от 5,5% гласове и във властта се настани коалицията на СДЛ и Селската народна партия, спечелили заедно 303 депутатски места.
2. Ключът за реформите. Когато стана ясно, че избори могат да се печелят и напук на епископата, се появи следната теза: „Да, без Църквата може да се влезе във властта, но не и да се реформира държавата.” Тази теза се превърна в надпартийна и извънвремева аксиома на полската политика. Изповядваха я почти еднакво Лех Качински, Бронислав Геремек, Александър Квашневски[3], твърдейки (сигурно убедени в това), че само авторитетът на Църквата може да създаде емоционална и политическа „възглавница” за защита от катастрофите на трансформацията. Тази теза звучеше най-убедително, когато лявото правителство на Лешек Милер правеше компромиси с Църквата, за да купи подкрепата на йерарсите и папата за осигуряване на положителен резултат в референдума за влизането в Европейския съюз.
3. Ключът за морала. Тази тема допълваше също толкова широко пропагандирания от политиците възглед, че не бива да се омаловажава ролята на Църквата, защото само тя осигурява на поляците етичната система, необходима за функционирането на обществото. Александър Квашневски говореше така и това лято в организираната от „Тигодник Повшехни”[4] дискусия.
 
Те не са от този свят
Вярата в трите ключа доведе до това, че управляващите в Третата република признаха на Църквата правото да функционира извън общата система. Особено в профанума. Свещениците не плащаха мита за внасяните си коли, преспокойно наемаха на работа „на черно”, доходите на Църквата бяха освободени от данъци, даренията за религиозни цели получиха най-различни привилегии. Така предприемчивите отци сътвориха доста голям сив сектор, изобилстващ с местни аферки (например търговия с коли, дарения), от време на време, обаче, и със сериозни криминални простъпки на бизнесмени в раса от институции, като издателството „Стела Марис” и медийната империя на отец Ридзик[5].
Свещениците и йерарсите смятат привилегиите си за нещо естествено. Те просто им се полагат. За хилядолетното служение. За защитата на полското. За Благата вест. В Полша и до днес няма например закон за реприватизация. И Църквата хич не надига глас за него. Обаче смята за редно правото да си върне не само недвижими имоти, ами и произведения на изкуството. И го спазва най-скрупульозно (отнемайки, например, болнични и университетски сгради), понякога с възмутителни или безправни парични претенции. Подобно беше положението с честотите за църковните радиостанции. Църквата получи право на тях още от правителството на Мечислав Раковски[6]. После СЕМ ги облагодетелства със статут на обществени медии, освободени от концесия. Единственото условие на този статут е да не се излъчват реклами. Свещениците обаче излъчват реклами, но пак не плащат концесионни такси.
Но не само духовниците са виновни за това. Църквата прави толкова, колкото й позволява държавата. А държавата от началото на Третата независима полска република позволява на Църквата практически всичко. И за каквото моли, и за каквото не моли. Винаги се намира по някой „архикатолически” политик, който иска да бъде по-добър от другите и добавя към дългия списък привилегии още. Например, в началото Църквата помоли да се изучава религия в училищата, пък държавата се нагърби да плаща на преподавателите, които дотогава получаваха парите си от енориите. После се появиха полевите свещеници. И духовник на всяко публично тържество. Католически, естествено.
 
Водосветът като почетен залп
За двайсетте години независимост в Полша всеки публичен акт е практически невалиден без католическата молитва и свещеника с китката. Като документ без печат е. Детски ясли, път, арест или оръдие – всичко трябва да бъде осветено. Спорната паметна плоча на Президентския дворец[7], също. Тя бе монтирана там от трима администратори – шефът на президентската канцелария, зам.-кметът на Варшава и свещеник с китка. Това показва как Църквата е вградена в една светска по конституция държава. Защото свещеникът с китката не се е натискал. Бил е помолен, може би дори повикан на помощ.
От светената вода няма причини да се боим. Доколкото е известно, от нея никой не е умрял и никоя къща не се е съборила. Но има поводи да се боим от политици, които се крият зад расото. Защото обикновено не им трябва толкова светената вода, колкото китката, с която да цапардосат някого.
В частния си живот, освен великденските яйца, едва ли освещаваме друго. Мигар ще ви хрумне да осветите миялната машина или кабинета вкъщи, преправен от спалнята? Но томографът, радиоколата, кабинетът на министъра не минават без освещаване. И не защото всеки директор на болница, полицейски комисар или министър са фанатици. Повечето от тези, които викат китката на помощ, са хора, най-малкото равнодушни към религията. Но светската предпазливост изисква чиновникът да се опре на китката, още по-добре на жезъла.
Ето това ни отличава от повечето демокрации. Обаче то изобщо не е полска традиция, а пресен-пресен конформизъм на хомо советикус. Във Втората Жечпосполита няма такива религиозни крайности. Те идват с комунягите. На Пилсудски не би му хрумнало да освещава Кащанка[8]. Достойнството не би му позволило по такъв начин да търси легитимиране на патриотизма си или полското си самосъзнание. Именно Берут[9] (макар атеист и съветски агент) решава, че трябва да подкрепя за лакътя примаса[10], докато носи дарохранителницата. Защото си знае, че не е приет като патриот и член на нацията. А примасът му е позволил, прекрасно знаейки с кого си има работа. След него Гомулка също е отърчал при примаса за легитимиране. Именно оттогава е играта на Църквата с държавата, която трае до днес и в която и двете страни жонглират с различни тояги и моркови. Ако дадете, ще получите морков. Ако не дадете – тояга. Пуснете религията в училищата и ще тушираме критиката. Дайте честоти без пари и ще подкрепим реформите. Подпишете конкордата и имате подкрепата ни за Европейския съюз.
Е, така директно никой нищо не казва. Но който трябва да разбере, разбира.
 
Гнозисът над всичко
Както често става, най-много спечелиха от сливането на Църквата с държавата не двете страни, а всички, които все искат още повече и не признават компромиса – такива като отец Ридзик, а напоследък Ярослав Качински. Официалната Църква в края на краищата подкрепи влизането на Полша в ЕС, но Радио „Мария” – не. Епископите приеха компромиса относно абортите, депутатът Марек Юрек – не. Църквата се съгласи, че с кръста пред президентския дворец все пак се е прекалило – Качински никога няма да каже същото. Всичко това не им пречи да се крият зад щита на католицизма.
Силата на тази секта идва от непризнаването сложността на света и – както забеляза проф. Збигнев Миколейко – от привлекателността на култивираната в Полша (и Америка) гностическа ерес, според която светът е поле на непрестанна битка между сатаната и Бог, Христос и антихриста, Светлината и Мрака. Църквата отрече гностицизма и манихейството много отдавна, но полският народен католицизъм никога не се е борил с тях. Защото никога не е придавал значение на теологичните миазми. В страната, която всъщност не е имало реформация, католицизмът произлиза от племенната принадлежност, така че не е имало нужда особено да се замисляме какво всъщност означава той за нашата идентичност. Дефакто, лишени от протестанти, не е имало нужда да се питаме какво произлиза от нашия католицизъм.
Срастването на полското с католицизма и после на държавата с Църквата насърчава манихейските и гностическите визии. Ние сме добрите, разбира се, а окупаторът – лошият. Не само политически, а и сакрално. Полша като Иисус Христос на Народите – на бой с Антихриста: царството, империите, Райха, комунизма, Съветите, Полската народна република. Сакрализирайки тази борба, полският католицизъм неминуемо изпада в ерес.
Манихейската политическа теология влезе и в Третата Жечпосполита и колонизира нашия обществен живот. В мнозинството полски политически наративи няма по-добри и по-лоши – има само добри и лоши. Подобно е положението в интелектуалния дебат. За едни Балцерович е Бог, за други - Антихрист. Едни се кланят на Михник, други - на отец Ридзик. Едни обожават Милош (Херберт, Гомбрович), други ги презират. Куклински[11] може да бъде или само герой, или само предател. Ярузелски - и той като него. Валенса е агент или спасител. Това порази като гръм Четвъртата република, която раздели поляците на агенти и други. И краят му не се вижда. Който хвали Туск, трябва да смята Качински за идиот. Който уважава Качински, значи плюе Туск. Няма начин да се каже, че и единият е прав по своему, и другият. Който дръзва, го отлюспват.
 
Към реформация
Преди векове Църквата е трябвало да отхвърли манихейството и гностицизма, произлезли от предхристиянската традиция, защото те не могат да се комбинират с любовта към ближния. Пратениците на Антихриста не заслужават нито любов, нито състрадание. Гнозисът трябва да носи жестокост и авторитарност, защото Светлината не може да признае, че Мракът е донякъде прав. Доброто трябва да унищожи Злото.
С това наследство и католицизмът, и демокрацията имат подобни проблеми. Сакрализацията вреди на демократичната държава също като абсолютизирането на обществените ценности, на институциите и хората, защото нейната най-голяма сила е да подлага всичко на критика, компромис и промени. Църквата неминуемо губи от сакрализацията, защото, като сакрализира едно, отблъсква друго, излага се на поделби, обрича се на еквилибристика и губи авторитет и вярващи. След 20 години такава политика Църквата и държавата са станали еднакво слаби. На хоризонта се появи нещо като реформация.
Първа започна да се пропуква Църквата. Радио „Мария”, после различни светски групи дефакто отказаха да я слушат. За късо време спонтанни движения, свързани с интегристите и традиционалистите, които винаги са се отнасяли с подозрение към компромисите с държавата и света, принудиха двама архиепископи (на Варшава и Познан) да се оттеглят, а после приклещиха йерарсите с лустрацията, която удари болезнено по авторитета на закостенялата институция. Когато пък след трагедията край Смоленск Църквата санкционира култа към Лех Качински, подарявайки му място за вечен покой на Вавел, изведнъж с неочаквана сила се проявиха онези, които отдавна обвиняват държавата в прекалени компромиси с Църквата.
Изпод маските на коректността изскочиха дълго скривани напрежения и различия. Оказа се, че не само не всички сме католици и католицизмът има все повече значения, но и че за неочаквано голяма и досега мълчала част от обществото е станала неприемлива деморализиращата и двете институции рутина на съюза между олтара и трона. Вече не само свободомислещите, професионалните атеисти и антиклерикалите, феминистките и радикалната левица, а и хората, идентифициращи се с центъра, започнаха открито да критикуват този съюз.
Можем да се тревожим от това, предвиждайки нова, повече или по-малко студена религиозна война. Но си мисля, че е по-добре в това развързване на езиците да видим шанса, който реформацията е дала на западната демокрация, тоест, път към изграждане на съвременна държава и Църква, на който тленното не засланя вечното. Преди двайсет години Църквата може да беше за малко ключ към властта в Полша. Днес не е, в което наскоро се убеди Ярослав Качински. Преди петнайсет години Църквата може наистина да беше ключът към болезнените реформи на трансформацията. Днес не е - не само защото те вече са минало, но и защото самата тя е в немилост. Преди десет години можехме, може би – заради социалистическото ни минало – сантиментално да вярваме, че Църквата ще ни осигури онази етична хармония, без която няма да се оправим. Днес мъглата на времето се вдигна и се вижда, че тази хармония е кодирана в културата, в християнската цивилизация, в европейската традиция и идентичност, но положително не в Църквата като институция, създавана от хора слаби, грешни и объркани като другите.
Това ни отваря пътя към модернизация – цивилизационна, икономическа, обществена, политическа, условие за която е съзнателна, законова и демократична автономия на религията и държавата, Църквата и обществото, sacrum и profanum.
 
Сп. Политика, бр. 34/21 август 2010
Превод от полски Силвия Борисова 


[1] След трагичната самолетна катастрофа през април т.г., отнела живота на президента Лех Качински, от съпругата му и голям брой най-видните политици, военни и духовници, на този централен булевард пред сградата на Президентството спонтанно бе поставен кръст, превърнал се в предмет на много спорове. – Бел.пр.
[2] Република (пол.) – Бел.пр.
[3] И тримата са представители на идейно различни партии. – Бел.пр.
[4] Квашневски бе левият президент на Полша, а „Тигодник Повшехни” е влиятелен обществено-политически католически седмичник.
[5] Тадеуш Ридзик, печално известен лидер на Националкатолическото движение и собственик на Радио „Мария”.
[6] Т.е., през 1988-1989 г. Впрочем, Раковски след това стана първи секретар на ПОРП и допринесе за разпускането й през януари 1990 г. – Бел.пр.
[7] Текстът информира, че на това място хиляди поляци са се молили за загиналите в катастрофата край Смоленск. – Бел.пр.
[8] Любимият кон на Юзеф Пилсудски.
[9] Болеслав Берут е първият президент на народна Полша от 1947 г. – Бел.пр.
[10] Главата на Полската католическа църква.
[11] Полк. Ришард Куклински е предмет на много спорове, след като става ясно, че по времето на социализма е агент на американските тайни служби. – Бел. пр.
още от автора
Яцек Жаковски е виден полски журналист, майстор на т.нар. интервюта-река с важни политически и културни дейци и духовници.


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”