Реплика от ложата (театър), брой 37 (2610), 29 октомври 2010" /> Култура :: Наблюдатели :: Ако...
Български  |  English

Ако...

 

„Канкун” от Жорди Галсеран. Превод Нева Мичева. Режисура Бина Харалампиева. Сценография и костюми Петя Стойкова. Музика Асен Аврамов. Участват Ирини Жамбонас, Христо Мутафчиев, Искра Донова, Ивайло Христов. Малък градски театър „Зад канала”. Премиера 23 октомври 2010.
 
Мястото на действието е Канкун. Но дали ще е Канкун, тоест, така наречените Мексикански Кариби, дали ще са самите Кариби или ще е друго луксозно кътче за летуване, няма значение. За известния вече в България каталунски драматург Жорди Галсеран Канкун е знак на просперитет за средния каталунец, испанец, европеец или изобщо за глобалния среден жител. Той е идеалният топос на действието, пресичащо реалността с личните утопии. Почивка в луксозен хотел в луксозен курорт със скъпи на дома и сърцето приятели е голямата „американска” мечта на множеството малки семейни двойки по света и още в началото на действието централната героиня Рей, опиянена от шампанското, споделя какви щастливци са те, защото могат да си почиват в Канкун и са вече толкова дълги години заедно с приятелите си.
Жорди Галсеран започва действието именно от тази точка на пълното щастие на две семейни двойки и съвсем по препоръчваната още от Аристотел драматургична техника на преход от щастие към нещастие ги повежда към другата, невидимата страна на живота им, тоест, към разкриването на дълбоките вътрешните крахове на всеки от героите. Пиянското откровение на Рей (Ирини Жамбонас) за скритите от колата ключове отключва новите ситуации, в която се разменят не само двойките, но и очакванията, и илюзиите, и признанията на всеки от участващите.
С мащаба на човешкото в постиндустриалния свят, с неговите нови проявления и измерения, с това какво се случва с човека, докато реализира успешно идеала си за просперитет и докато го консумира с наслада, с разпадите и самотата му се занимава Жорди Галсеран в пиесата си „Канкун” (2008). Това е сериозният проблем, с който той изобщо се занимава в драматургията си. (Особено ясно поставен е той в много известния „Методът Грьонхолм”, който отново Бина Харалампиева постави в МГТ „Зад канала”, но под името „Шведска защита”.) А името му е сред най-добрите съвременни драматурзи заради начина, по който поставя този съществен въпрос – игрови, интелигентен, умен, ироничен, забавен и фантасмагоричен. И тук, в „Канкун”, се вижда отново любовта му към киното, използването на киножанрове, както и миксирането им с познати драматургични мотиви. Галсеран очевидно обича, напук на експериментиращата с формата съвременна драма, да използва инак класическата драматургична структура на единство на време, място и действие, но с киноподход. Фентъзи и комедия на ситуациите се преплитат при умелото разместване на времето, а оттук - и на действието.
Представлението на Бина Харалампиева, обаче, се върти около въпроса за личните избори. То представя забавно възможните последствия от тях, когато човек на средна възраст се запита „какво би било, ако...”. Актьорите се втурват в играта, следвайки с увлечение фабулните обрати на Галсерановата фантазия. Иначе казано, спектакълът отклонява едрата философска перспектива, която съдържа пиесата на Галсеран, към единичното, просто проследява историята и я разиграва. Предлага интелигентно забавление на сериозна тема, в което актьорите с приятно чувство за хумор разиграват ситуациите.
Те се движат в банален декор, изобразяващ редовата хотелска естетика на средно скъп апартамент и следват с хъс „играта” при размяната на партньорите. Ирини Жамбонас, Христо Мутафчиев, Искра Донова, Ивайло Христов й се отдават с удоволствие - наистина в твърде малко пиеси имат подобна възможност да изпробват максималната си гъвкавост на реакциите при обрата на ситуациите и при преобръщането на посоката на развитие на образа. Бързият рефлекс, ярката и спонтанна реакция, особено при Ирини Жамбонас, са водещи в постигането на трагикомичния ефект.
Но не само за актьорите Галсеран е автор-мечта. Мнозина киносценаристи биха му завидели за скоростта, гъвкавостта, остроумието, елегантността и въображението, които отличават диалозите му. Тази киноспецифика на диалога му не просто помага на актьорите, тя пластически и ритмически води при възникването на героя и пак тя поражда трагикомичния ефект. В този смисъл, преводът на Нева Мичева максимално открива възможностите му. На неговата лекота и точност, на сетивността на образа, на точно намерената на български игра на думи, фигура, идиом или жаргон, се дължи много от удоволствието, с което актьорите създават героите си.
А дали ще е Канкун, Карибите или Царево, все пак има значение – в случай, че мястото на действие е Царево, играта „какво би било, ако” едва ли би интересувала глобалния среден гражданин.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”