Български  |  English

Лос Ромерос: пришелци в София

 

Los Romeros означавало пилигрими, хаджии един вид. Romero обаче било розмарин, което значело нещо като незабравка. Трудно човек може да си представи по-уместно име за китарен квартет, състоящ се от музиканти от едно семейство, сред които е самият Пепе Ромеро, може би най-известният китарист днес, ведно с Джон Уилямс. Поклонниците са по правило прикрити мисионери, които изнасят към девствени земи култура, начин на живот и човешко излъчване, паметта за които е неизличима. Лос Ромерос са поклонници-мисионери на модерната испанска музика и на китарния квартет. Онова, което е направил Сеговия за преориентацията на света към испанската китара и строй през XX век, е било укрепено чрез делото на Лос Ромерос, без съмнение вдъхновили десетки китаристи по света да се обединят в квартети, да поръчват музика за себе си и да си отвоюват място и мода под ревнивото слънце на съвременната музикална сцена.
Всичко започнало със Саледонио, който, ако и сам любимец на Франко и неговата Испания, бил достатъчно прозорлив да подхване децата си от 2-3 годишна възраст, тъй че да дадат първите си концерти на около 7. Окомплектованото с виртуози семейство се изнася през далечната 1957 в САЩ, откъдето и започва да налага този тип формация, донейде необичайна, тъй като транспонира испанския попфолк под знака на китарата в полето на класиката.
Кантус Фирмус и Класик ФМ отдавна рекламираха този концерт. Колкото ми се ходеше, толкова се и противях. Ходеше ми се, тъй като музиканти от такъв калибър у нас идват вече рядко, винаги съм харесвал как Пепе Ромеро свири Вивалди и Родриго: светъл, чист тон, ту закачливо ироничен в безукорния си виртуозитет, ту разтърсващо страстен до екстазна саморазрушителност. От друга страна, мразя да слушам класика в безумната Зала 1, в която би следвало да ходят само преуспели сноби, белояки юпита и всеопрощаващи пенсионери-носталгици, отгледали първите две групи. Трудно е да се каже дали акустичните дървени инструменти или симфоничният оркестър звучат по-сплескано, измито, дисбалансирано и въобще зле в тази зала, а в случая се предвиждаше съчетаването им. Пък и билетите ми идваха непосилни с онези 50-70, след като изтървах тези по 30.
Все пак отидох. Както и очаквах, местата в скъпите сектори бяха наполовина празни, тъй че се курдисах там и зачаках. Това отне време, тъй като публиката на Зала 1 явно има рок-закваска и дълго след часа за начало все така неохотно се точеше по пътеките. Според мен, доста от хората нямаха хабер на какво са дошли и поне една десета от тях очакваха фламенко страсти в стила на Пако (де Лусия).
Когато Лос Ромерос най-накрая благоволиха да засвирят и като че пообидени на рехавото присъствие в залата, побързаха да се затворят в хладна и отстранена интерпретация насред уж разсеяно, но всъщност игнориращо неведение относно наличието на публика, при това на парчета, за които тя нямаше нито подготовка, нито усет, стана ясно, че тук тече или възпитание по Алмодовар, или безразличие по надвит масраф. Не че четиримата не си вършеха работата, напротив, те добре балансираха между изпипания вътрешен синхрон при отказ от евтин виртуозитет и скъпернически отпуснатите зони на натрупване, в които намекваха какво всъщност отказват и как наказват. При все това, и на четиримата им личеше, че този ден са в занаята, в професионализма и оттренираността, но не и в изкуството; сякаш всеки от тях беше наясно, че в тази зала, при тази акустика и озвучаване и с тази публика нищо особено няма (как) да се получи. Когато все пак чуваха едни по-скоро озадачени или объркани ръкопляскания, те комай ги приемаха с още по-голяма почуда. Особено показателен беше моментът, при който Пепе, явно говорител на групата, обяви подмяната на «Кармен» с нещо световно неизвестно: докато масивното публично тяло потръпна в приглушено ОМ-негодувание, шепа познавачи се разграничиха в аплаус. Така или иначе, цялата първа част премина под знака на преднамерената рафинирана скука, в какъвто смисъл поголовно се оплакваха по телефоните си в антракта на път за изхода онези мъже и жени, за които времето беше по-скъпо от парите. С нищо няма да запомня тази част, освен със сякаш нарочния отказ на Пепе и останалите да се изкачат или слязат по грифа без брак и нечистотия. Всички в кралско самоснизхождение грешаха на най-прости места, сякаш вкопчени в някакъв отвъден идеал за симетрия и съгласуваност, за закръглена и загладила косъма музика на сферите, вдъхновявана уж от непукисти спрямо чистия тон, като Менухин или Хоровиц, но толкова далеч от тях в преднамерената си телепортираност от тази зала, публика, град, страна…
Във втората част на помощ дойде Григор Паликаров с Класик ФМ М-Тел Оркестър: никога преди не бях го чувал толкова прибрано съпровождащ, отчетливо минималистичен, артикулирано интониращ, дотам внимателен към детайла в контекста на общата звучност и на вътрешната тишина между отделните групи. Наистина залата пречеше, колкото можеше, крадеше обем и дълбочина, но това в случая не беше особен проблем поради характера и функцията на оркестъра в тази композиция. Защото парчето на Родриго си беше в познатия стил на постна изтънченост, лишено от каквато и да е дързост и любопитство към оркестъра, но пък щедро на всякакви темброви, ритмични и интонационни трикове в полето на китарите. Лос Ромерос бяха наясно, че то ще е достатъчно, за да прикотка поизтърваната аудитория в обятията от наплетено култивирана страст и бродирана ретро хералдика. Живналата публика взе да се поизправя на крака и тъй се стигна до бисовете, чрез които този китарен квартет изпълнява двойната функция да изличи де що лошо се е събрало до момента и на свой ред да остави неизгладим спомен за помитаща мощ насред фино овладян изказ и отчетлив стил без следи от орнаменталност и самоцел.
Накрая всички си тръгнаха оживени и доволни, осъзнато респектирани от първата част, влюбени във втората и прелъстени от бисовете. Не правех изключение, само дето у мен все пак остана известна утайка на съмнение: да не би и в полето на класическата музика да започва да важи правилото от рока и попа, че у нас суперзвездите огряват, когато кариерите им се заспускат по видимия хоризонт, който, както е известно, е винаги по-надолу от астрономическия, в който ги представя рекламата. В този концерт на кралското семейство на китарата не му беше до нас, дори ако си е въобразявало, че ни учи на стил, мярка и добри обноски. На нас също не ни беше до него, ако и да предпочетохме да се доверим на бисовите награди, вместо на култивиращите назидания.
Лично на мен този концерт ми припомни един друг от 70-те в Дома на транспортните работници във Варна, когато китарен квартет от Испания, чието име не помня, ме покори с усещането за абсолютно откровение. Тогава, насред впечатлението за объркали мястото на приземяването извънземни, накрая беше изсвирено едно супермодерно за тогава парче от не помня кого, чиито части бяха нещо като Хоризонтали, Вертикали, Плоскости и Пресичания. Вероятно Лос Ромерос са вдъхновили онези млади испанци да възникнат и да ни се явят насред нищетата на соца. Иронията е, че сега Лос Ромерос ми се случиха като Борхесови хрьонири, т.е. като удължени и шлифовани сенки на онова изначално щърбо копие, което аз погрешно съм отложил в себе си като оригинал.
Борхес казва, че ПиерМенаровият Дон Кихот е неизбежно и неизчислимо по-богат от този на Сервантес. И по-зъбат, бих добавил.
Е, бил съм и млад, така е…
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”