Български  |  English

Виртуалната книга и законът

 

При това тотално безкнижие, което полека ни превзема телом и духом, няма как да не се случи един ден нещо такова – като види книга, тийнейджърът да я помисли за компютър от старо поколение и да започне да се пита къде й е бутонът за стартиране, как така страниците не се прелистват автоматично, а трябва да се мориш да ги отгръщаш, сиреч, защо дисплеите й са толкова много, вместо да е само един, който да свети в тъмното... Естествено, като не получи отговор на тия въпроси от престарелия си дядо, например, който просто не е разбрал какво го питат, този бъдещ юпи ще захвърли овехтялата вещ и ще се върне към своя най-ново поколение смартфон, ще отвори Google и ще потърси информация. Нека го оставим в позиция stand by и се върнем в наши дни, за да разберем...
Какво?
Първо, че днес повечето тийнейджъри, а и студенти, получават страхова невроза при вида на книга. Толкова много думи, при това неподвижни, а образи - никакви, или малко – и пак статични. Някак не им идва наум, че за да се получат и раздвижат образите, преживяванията, емоциите и пр., трябва да се понатоварят малките сиви клетчици, както би се изразил старомодният Еркюл Поаро.
Второ, че ако трябва да пишат домашно или курсова работа по дадена тема, първото, което правят, е не да помислят и почетат препоръчаната литература (използвайки въпросните сиви клетчици), а да отворят интернет и да се разсърфират за готова разработка. Която да “копнат” и “пейстнат” като своя. От личния си преподавателски опит знам, че, в безочието и ленивостта си, някои стигат дотам да оставят в предадения уж техен, а всъщност чужд текст подчертаните от Google думи, зададени като ключови.
Трето, че когато им препоръчваш да прочетат книга, а особено, когато тя трябва да бъде купена, за да им служи по-дълго, нашите питомци изпитват неприязън. Не само придобиването на такава вещ срещу пари не е сред приоритетите на младия човек, но и нейното притежаване се възприема като излишно разхищение. Друго е, ако може да я изтеглиш от интернет безплатно, да си свършиш работата и да пратиш файла в архива.
С една дума, днес респектът към книгата като към телесен, духовен и стоков продукт (всичко това в единство) почти е изгубен. Дошло е, както отговорно се твърди, времето на “културата на безплатността” – сиреч културата, която се консумира през интернет и електронните масмедии. Това е “култура”, за която потребителят не влага собствени средства (хм, хм!), за която не му се налага да се труди умствено; тя идва някъде от нищото и нищо не ти иска – само дава (какво?) – релаксация...
Няма да задълбаваме в проблема дали и доколко въобще я има въпросната “култура на безплатността”. Защото, за да я консумираш, нужно е да си купиш устройствата и носителите, достъпа до мрежата, да придобиеш компютърни умения, да устояваш на рекламната инвазия, спама, измамите и т.н. Очевидно е обаче, че виртуалната/интернет култура е толкова евтина (продажната й цена клони към нулата), че книгата – един от малкото самотни острови на “културата на платеността” – се изгубва в океана на тази привидна безплатност. От друга страна, пиратското присъствие на книгата в глобалната мрежа, каквото например е публикуването и безплатното теглене на огромен брой заглавия в сайта chitanka.info, се възприема позитивно не само от т.нар. интернет поколение. По повод акцията на ГДБОП по изземването на сървъра им, остана впечатлението, че мнозина се обявяват срещу този “произвол” – форумите се препълниха с ругатни по адрес на полицията, на издателите, че дори и авторите; във фейсбук пък бе сформирана група в защита на безплатния е-книжен сайт.
Какви ли не неща можеш да прочетеш по тия т.нар. социални мрежи: от преиначавания на Оруел и Бредбъри до конспиративни теории за сговор между корумпираните ченгета и аверите им издатели, които са печалбари и потосмукачи. По друг повод Иван Славков–Батето казва, че не било важно книгите да бъдат четени, важното било те да бъдат купувани. Обратно, според защитниците на chitanka.info, важното е не книгите да бъдат купувани, а да бъдат четени.
Кой всъщност е прав? Отговарям веднага – и двете страни. Само че наполовина. Простичко казано, ако книгите не бъдат купувани, авторите им – поне в основната си част – ще изгубят поминъка си, а издателите – бизнеса си. Което ще демотивира едните да пишат, а другите да произвеждат книги. И тъй като читателите и книгите са като скачените съдове, първите няма да има какво да четат, защото вторите ще изчезнат.
От една книга се хранят много и различни субекти, основно автори, издатели, печатари, книготърговци. Заедно с тях, обаче, от книгоиздаването преживяват художници, преводачи, литературни агенти, маркетингови, рекламни и PR специалисти. Библиотекарите също. Да не говорим за масмедиите, които сръчно употребяват книгата като събитие, новина, скандал и пр. Тъй че проблем съществува...
 
1.
Защитниците на безплатната виртуална книга почти не оспорват авторските права и тяхното спазване в полето на традиционната (книжна) книга. Повечето от тях не казват, че книжните книги не трябва да бъдат купувани. И това, според мен, има своята причинно-следствена връзка. Защото виртуалното пространство променя статута на книгата. Можем да сравним този акт с промяната, която настъпва в медийната среда и обществото след откриването на книгопечатането. Погледнато в икономически план, още в средата на ХV в. и особено през следващите векове книгата поевтинява – и то в пъти! – поради нейното промишлено производство. Поевтинява, но не загубва едно от основните си качества – телесността, без което тя няма как да се нарече книга. Днес дигитализирането и особено виртуалното пространство лишават книгата от нейната вещност – тази вещност се анихилира. В мрежата книгата се превръща в не-книга (файл), в “чисто съдържание”, става нещо метафизично, нещо като “чист разум”, казано по кантовски.
У хората сякаш се е вселило убеждението, че когато купуват книга, плащат за предмета, вещта, тялото. Сиреч, купуват нещо материално. Дигиталната не-книга във виртуалното пространство, бидейки “освободена” от телесността, създава илюзията, наивна, разбира се, за не-стоковост на публикуваното там съдържание. Виртуалното се идентифицира с ничието; там се вихри някакъв паралелен свят, в който можеш да си изградиш “втори живот”, да придобиеш всякаква виртуална собственост, тоест, да станеш виртуален богаташ, бизнесмен и пр. И да си живееш царски – в “онзи” свят имаш банки, яхти, самолети, пък една книга ли ще ти бъде проблем...
Когато купуваш книжна книга, плащаш не само за съдържанието, но и за труда и материалите, вложени в изработването й. И придобиваш вещ – подобна на дивана и хладилника, примерно. Ако платиш (купиш) виртуална книга, сякаш нищо не придобиваш – ставаш собственик на файлче някакво, което можеш да анихилираш с едно натискане на бутона. За какво да плащаш тогава?
Забележка. Сигурно нещо подобно си представят, че си мисля и аз – средностатистическият интернет потребител – тези съвсем не виртуални световни благодетели, дето ми предлагат безплатна (почти) виагра, безплатен (почти) секс; тези, дето ми пращат писма, че съм спечелил от престижна лотария един милион долара, та ако си дам личните данни, банковата сметка и после внеса някакви си 50–60 хиляди, ще ми решат проблемите за цял живот...
Всъщност, и материалната (книжна), и виртуалната книга са немислими без съдържанието им. Никой нормален човек не купува книгата само заради хартията, корицата, лепилото, конците и мастилото. (Изключвам колекционерите библиофили, за които тук не иде реч. Изключвам и себе си.) По принцип, книгата се купува, за да се чете, за да се възприема съдържанието й. Виртуалната книга ти поднася същото това съдържание, плод на творческите усилия на автора. Тези усилия тъкмо, които не са вещни, са защитени законово – те са същинската интелектуална собственост[1]. А не файлът, хартията, респективно корицата, в която са обвити и/или съхранени.
 
2.
Не ме изненадва фактът, че пишещите по всевъзможните форуми защитават пиратското издателство chitanka.info. Отдавна съм се убедил, че анонимността в интернет, която удобно воалира лузърството, хейтърството, въобще комплексарщината във всичките й форми, е основен инструмент за самолечение на мнозина от т.нар. форумци. Те си живеят в кибер света, хранят се с байтове в кило-, мега- и гига- количества. Повече ме притеснява поведението на т.нар. социални мрежи, където се изявяваш персонално, с името си; блоговете, където пишеш в ролята на ангажиран гражданин. А най-много ме удивляват тези защитници на пиратското издателство, маскирано като “библиотека”, претендиращи да са част от научно-творческата сфера. Тъкмо те, които би трябвало да са наясно, че законовото регламентиране на интелектуалната собственост (авторското право) е измежду върховите достояния на човешката цивилизация. Да бъдеш колумнист във високоуважаван вестник, какъвто е “Култура”, или да си преподавател в специалността Книгоиздаване на Софийския университет, предполага, че притежаваш съзнание за значимостта, уникалността и уважението, което се дължи на авторския творчески продукт (съдържанието). Предполага да знаеш, че именно този продукт подлежи на защита от посегателство съгласно Закона, независимо в каква форма/формат се е съхранил и/или разпространил. Предполага още да прочетеш написаното в същия този Закон, че на защита подлежи не книжното тяло, файлът, ръкописът, машинописът, с една дума копието, а произведението. А то може да бъде роман, монография, симфония, катедрала, скулптура, офорт, корица на книга, автомобилна каросерия, славянски шкаф – стига да са авторски, т.е. оригинални, без аналог, да са плод на съзидателния творчески труд.
Авторското произведение – казва Законът – е защитено от момента на създаването му. Когато публикува книга, авторът дава съгласие произведението му временно да премине в ръцете на издателя; сиреч, той да го облече и обуе (понякога гримира и фризира), сетне да го размножи в определен брой екземпляри (копия), които да продава и да плаща на автора по предварително споразумение. Даже безплатно да се разпространяват копията, това отново става със съгласието на автора. Във виртуалния свят нещата не са особено различни – всяко “теглене” на произведение от интернет предполага, че то преди това е “качено” там със съгласието на автора му. Ако ли пък преди туй произведението е било публикувано като книжна книга и не е изтекло законово предвиденото/договореното време, за което авторските права са били предоставени на издателя, последният също трябва да даде съгласие. На такава процедура не подлежат само произведенията, чиито авторски права са изтекли, т.е. изминали са най-малкото 70 години от смъртта на създателите (в т. ч. и преводачите) им.
И ето сега какво правят интелектуалните пирати от chitanka.info, да речем. Те не “качват” в интернет книжните тела, а ги събуват и събличат; качват именно съдържанието им, т.е. същината на произведенията, защитени от Закона. Тук няма значение искат ли или не пари за разпространението им. Абсолютно е без значение дали печелят от това или дали издателите губят (това може да се докаже чрез разследване и съд). Важното в случая е, че те публикуват произведенията без съгласието на автора, преводача (наследниците му), респективно издателя, с което нарушават и Закона, и морала.
 
3.
Интелектуалните пирати от chitanka.info наричат себе си “електронна библиотека”. Техните защитници се улавят за това словосъчетание и ги величаят за благородната кауза, на която служат. Само че библиотеката нито публикува книгите от фонда си, нито ги подарява, нито ги продава. Тя ги заема за временно ползване. Сиреч, там книгите подлежат на връщане. Щом е библиотека, електронната също трябва да заема съответните файлове временно, да възпира тяхното възпроизвеждане и присвояване от ползвателите им, да изисква връщането им. Нищо такова не правят нашите интелектуални пирати. Те дори не изискват регистрация от потребителите си, камо ли да ги интересува случващото се с файловете след изтеглянето им (дали например не стават обект на търговски спекулации). А примери за коректност в това отношение има. Националното читалище на слепите “Луи Брайл 1928”, притежаващо електронна библиотека, предназначена за хора с трайно нарушено зрение, е написало като условие за нейното ползване: “Произведенията се предоставят само на лица със зрителни увреждания в съответствие с изискванията на чл. 24, ал. 1, т. 10 от Закона за авторското право и сродните му права. Произведенията не могат да бъдат възпроизвеждани, разпространявани или използвани под каквато и да е друга форма без съгласието на техните автори, освен ако използването е за лични нужди и се извършва с нетърговска цел. Право на достъп до електронната библиотека имат лица със степен на трайно намалена работоспособност над 70 процента поради зрително увреждане.” 2] Обществените библиотеки [3] са традиционни културни институти, които не само работят на ползу роду, но и стриктно съблюдават Закона за авторското право и сродните му права. Почти в цяла Европа, независимо че ползването на книги от библиотеките е почти или напълно безплатно, те заплащат на авторите за предоставянето им[4]. У нас все още не е така, но един ден сигурно ще стане. Българският Закон за задължителното депозиране на печатни и други произведения[5] разпорежда издателите да предоставят безвъзмездно на обществените библиотеки определен брой екземпляри (в зависимост от тиража) от всяка книга, разпределяни според категорията на библиотеката. И издателите (имам предвид коректните) депозират, т.е. плащат този своеобразен данък към обществото, към културата, науката, образованието. Може да скърцат със зъби, ала го правят. Тези от библиотеките, на които не се полагат безплатни бройки, трябва да си купуват книгите, ако искат да си попълнят фондовете. За това също се плаща от някого – било община, било държава, било спонсор. Самите издателства също подаряват, при това нерядко.
 
4.
В България книгоиздаването е един от оцеляващите, развиващите се, но въпреки това крехки бизнеси. За разлика от американския, британския или руския книжен пазар, където по отношение на тиражите и продажбите се работи със шест-седемцифрени числа, тук броят на отпечатаните и продадените екземпляри рядко надхвърля 1–2 хиляди. Ала дори и 20 хиляди да е, ако успоредно с легалното издание се появи пиратско копие в интернет, продажбите тутакси ще се сринат. Не че в големите страни не се борят с нарушителите на авторските права в кибер пространството. Достатъчно е да припомним жестоките неприятности, които си има Google по повод мега проекта Google Books. Срещу компанията, дигитализирала милиони книги от най-големи световни библиотеки, беше подаден колективен иск от страна на издатели и физически носители на авторски права. След продължителни преговори на 28 октомври 2008 г. двете страни приеха споразумение, което все още чака одобрението на съда в Ню Йорк.
Никой не твърди, че родното книгоиздаване си няма сериозни проблеми. За лошите преводи, безпросветното редактиране, дивата комерсиализация, сиреч печалбарството в бранша за сметка на качеството и нищожното заплащане, съм писал неведнъж. За безхаберието на държавата – също. Но да решим тези проблеми, като “накажем” издателите, препълвайки интернет с пиратски копия на книги, както сякаш ни призовават, звучи, меко казано, несериозно. Опитът пък на правозащитните органи (ГДБОП) да спрат нарушителите на Закона засега изглежда по-скоро показен и безпомощен, отколкото ефективен. След акцията от юни 2010 г. не само че нищо повече не научихме като резултат, но пиратският сайт открито им се подиграва, продължавайки да си работи на познатия адрес.
 
И накрая - една леко мрачна антиутопия в стил Бългериън Бредбъри. В продължение на години, използвайки безплатния труд на ентусиасти-доброволци и удържайки натиска на издатели-потосмукачи и държавни охранители на интелектуалната собственост, chitanka.info даром натрупва фантастичен ресурс от заглавия и текстове, от които – да предположим – не печели, или поне не печели особено. В някакъв момент, обаче, този ресурс започва да се осребрява – виртуалните книги вече се продават (разбира се, на дъмпингови цени спрямо хартиените), а на носителите на права и заинтересованите издатели се предлага споразумение, с което те да бъдат възмездявани някак си. Последните се съгласяват, подписват. И какво се случва оттук насетне? От благороден благодетел на четящото гражданство, “читанката” се превръща в мега издателство, пребогат монополист на пазара на т.нар. електронни книги. Вярно, неморално създаден, ала напълно легален монополист. Останалите само им дишат прахта.
А с горките защитници на този “булгаргугъл” какво става? А с бедния читател? Финалът остава отворен...
 
Бел. ред. Със статията на Алберт Бенбасат продължаваме дискусията за бъдещето на книгата и законовите рамки на присъствието й в интернет.
 


[1] В България действа, от една страна, Законът за авторското право и сродните му права, ДВ, бр. 56, 29 юни 1993; изм., бр. 63, 1994, бр. 10, 1998, бр. 28, 2000; доп., бр. 107, 2000; изм. и доп., бр. 77, 2002; изм., бр. 28, 43, 2005, бр. 74, 2005; изм. и доп., бр. 99, 2005; изм., бр.105, 2005; доп., бр. 29, 2006; изм., бр. 30, 2006; доп., бр. 73, 2006; изм., бр. 59, 20 юли 2007, от друга страна, Бернската конвенция за закрила на литературните и художествени произведения, приета на 9 септ. 1886; доп. в Париж, 4 май 1896; ревиз. в Берлин, 13 ноем. 1908; прикл. в Берн, 20 март 1914; ревиз. в Рим, 2 юни 1928; ревиз. в Брюксел, 26 юни 1948; в Стокхолм, 14 юли 1967; в Париж, 24 юли 1971; изм., 28 септ. 1979.
 
[2] http://www.nllb.bg/electronni_knigi.htm
[3] Закон за обществените библиотеки, ДВ. бр. 42, 5 юни 2009, изм. ДВ. бр. 74, 15 септ. 2009, изм. ДВ. бр. 38, 21 май 2010.
[4] Директива 92/100/ЕИО Съвета  на ЕС от 19 ноем. 1992 г. Вж. http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=CELEX:31992L0100:BG:HTML
[5] ДВ. бр. 108, 29 дек. 2000, изм. ДВ. бр. 28, 1 апр. 2005, изм. ДВ. бр. 88, 4 ноем. 2005, изм. ДВ. бр. 94, 25 ноем. 2005, изм. ДВ. бр. 57, 13 юли 2007., изм. ДВ. бр. 42, 5 юни 2009, изм. ДВ. бр. 82, 16 окт. 2009.

 

още от автора


На дебат като на дебат
Отговор по същество
Безпрецедентни колизии за книгите
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”