Български  |  English

Мисията

 
 
Откакто у нас бе приет специализиран Закон за радиото и телевизията – преди повече от 12 години, БНР и БНТ като обществени оператори са жертва на противоречиво отношение. От една страна се приемат за такива, поне „на хартия”, от друга, обаче, хибридно се самоопровергават в нещо средно между държавни и търговски оператори, които стъпват на мнозинства – съответно политически или пазарни, и нямат задължението, определящо за обществените, да защитават комуникативните интереси на обществото в цялото му многообразие, тоест, в последна сметка на различните малцинства – социални, културни, етнически и пр. Впрочем, и хибридността им е твърде асиметрична – те си остават много повече държавни медии, доколкото печалбата от реклами на БНТ намалява в тенденция, а за финансирането на БНР тя винаги е била пренебрежима.
Дуализмът в колективното им преживяване обикновено води до следното: когато в наследените от соца медии се появи нещо в безспорен обществен интерес, то се оценява като скучно – както във времето на „едната телевизия” и „едното радио”, а когато се появи нещо с изявен търговски интерес, се оценява като неуместно. Цената на този дуализъм, съвсем според пирамидалната йерархия на управлението им, приоритетно се плаща от фигурата на генералния директор – тя все повече изглежда невъзможна, всеки избор рано или късно се оказва спорен.
Първият генерален директор на БНТ, избран от НСРТ по току-що приетия ЗРТ – Иван Попйорданов, бе страстно желан от цялата колегия на „Сан Стефано”, но изкара едва година, преди отчаяно да подаде оставка. Последният пък със завършен мандат (и то не един, а два) – Уляна Пръмова, въпреки общото признание, че е спомогнала за стабилизирането на обществената функция на медиата, я остави почти във фалит. А изборът на генерален директор на БНР в края на мандата „Костов” предизвика най-голямата медийна криза на прехода със стачка, полиция, политически последствия и пр., която и до днес напряга отношенията в „старата къща” и извън нея.
Но да кажем, че това са само перипетии, видима страна на едно далеч по-дълбоко обществено разочарование, принадлежащо към общата неудовлетвореност от мащаба и радикалността на промените у нас след 1989 година. То може да се опрости така: плащам с данъците си информационна услуга, за която не ме питат каква искам да е и дали въобще я искам. Вярно, че е така с много неща в държавата, но медийната комуникация е твърде интимен процес, насочен към формиране на мненията, за да не е само тяхно следствие. Разминаванията генерират всекидневно колективно раздразнение или безразличие, което в случая е още по-лошо.
Преведена на нормативен език, програмната работа на БНР и БНТ трябва да се предхожда от ясно формулирана, оповестена и обсъдена обществена мисия. При това, не на нивото на абстракцията и лозунга, а подлежаща на пряка реализация в аудио-визуални продукти. Ако до 2007 година тя можеше да остава само пример и пожелание, то откакто сме страна от ЕС, е задължителна за нас, като изискването е да присъства в авторитетен нормативен акт, най-добре в закон. И държавната субсидия в режим на отчетност и контрол да отива само за предаванията, осъществяващи мисията. Иначе тя се приема за държавна помощ, която е забранена в съюза. Останалата част от програмите на обществените оператори (без пряка връзка с мисията) се финансира от реклама, въобще от приходи извън държавния бюджет. Така БНР и БНТ, въпреки двойното си финансиране, няма да са нелоялни конкуренти на търговските оператори – те ще играят с държавата според задачите, които им е поставило обществото, а на рекламния пазар - според правилата, валидни за всички (без дотации), като няма да могат да местят пари от единия джоб в другия. Въобще, зад привидно дребнавия въпрос – кой и за какво плаща, се крие едрият – за смисъла от съществуването на обществени медии и дали зрителите и слушателите ги припознават като „свои”.
До изясняване на обществената мисия на БНТ и БНР така и никога не се е стигало досега заради един неписан договор между работещите там и политиците. Първите, особено ръководствата им, непоклатимо са отстоявали „заварената” привилегия те да решават как и за какво да харчат държавната субсидия, а за вторите непрозрачността й е била добър инструмент за влияние върху първите. Само един пример: у нас продължава да е неясно кой трябва да решава дали и къде трябва да се открие нова програма; изглежда достатъчно шефовете да го пожелаят, а политиците да се съгласят, за да се случи.
Това не е персонален упрек към никого, а пороците на един модел, който се нуждае от спешна реформа и тя започва именно от мисията. Самата мисия пък се нуждае от публично обсъждане и тук предлагам няколко точки, от които ми се струва, че то може да започне. Те са съобразени, освен с практиката в другите държави на ЕС, и със собствената ни социокултурна ситуация с днешна дата.
1. Контрол на институциите, борба с корупцията и престъпността. За България това е актуалният план, в който може да се защити един от основните приоритети в мисията на европейските обществени медии – насърчаването на демокрацията и утвърждаването на ценностите й. Именно разочарованието от властовите елити и криминогенния профил на обществото ни карат да се съмняваме в „победата на демокрацията” у нас. Осъществяването на тази първа точка от мисията предполага линия на информационно-публицистични програмни форми и независима журналистика, способна да изпълнява критическата си функция.
2. Интеграция на малцинствата. Заедно с предаванията за различните етнически и религиозни групи, тук съществено е и информационното обслужване на малките аудитории извън интереса на търговските медии, които се определят според социална принадлежност, културни предпочитания, професионална сфера, сексуална ориентация, „малцинства на вкуса”...
3. Интеграция на младите („емигрантските поколения”). Става дума не само за буквална, но и за културна емиграция, в която младите попадат, тъкмо защото липсват ефективни публични стратегии, насочени към тях. В най-добрия случай те ги откриват в интернет, което ги затваря в поколенчески „комуникативен анклав”. Задача на обществените медии, която изисква цялостни нови програмни линии, е реинтегрирането им от традиционните медии и включването им в междупоколенческия диалог.
4. Развитие на гражданското общество. За да изпълняват функцията си, обществените медии трябва да се отдалечат от държавата и да се приближат към гражданското общество. Така те ще помогнат и на себе си, и на него, от което то, впрочем, спешно се нуждае, защото е в период на трансформация – идва краят на мощните, дотирани отвън, НПО, което го изправя пред необходимостта да генерира и прояви собствените си ресурси. Да покаже дали наистина същества – със свой дневен ред и свои авторитети, чиито публичен достъп естествено минава през БНР и БНТ.
5. Защита на българската култура. Освен задължителното – от взаимодействието с академичната сфера при изпълнението на образователната функция на обществените медии, през подпомагането на филмопроизводството до информация и критика за всички изкуства – защитата на българската култура изисква отварянето (познавателно и ценностно) към европейската култура. Превръщането в ефира на БНР и БНТ на балканския човек в гражданин на света.
6. Реализация на политематични програми. Те са в основата на модела на европейските обществени медии, според който всеки член на обществото трябва да може да открие себе си (нещо за себе си) в тях. А с цифровизацията и особено с конвергенцията на традиционните и новите медии този вид програми все повече ще влизат в „червената медийна книга”, измествани от много по-специализирани (по адресат) форми на комуникация. БНР и БНТ ще трябва да предлагат алтернатива на фрагментирането на аудиторията и да поддържат интегритета на обществото.
7. Осигуряване на достъп до спортни и културни събития, представляващи интерес за голяма част от националната аудитория. Тези събития обкновено генерират приход за операторите и вероятно в по-далечно бъдеще тази точка ще трябва да отпадне в тон с американското разбиране: мисията на обществените медии да защитава само некомерсиални аудио-визуални продукти, които иначе не могат да съществуват. Засега, обаче, продължава да има очакване за всичко по-важно националната аудитория да научава от БНР и БНТ и те не трябва да разпиляват този ресурс на дълго трупано доверието, като оставят мачовете от националното футболно първенство, например, на конкуренцията.
9. Въвеждане на нови услуги (в плана на съдържанието и в плана на технологиите). Това е само най-радикалната (експериментална) част на по-общото изискване към обществените медии да предлагат най-високото за момента професионално качество. А това значи да се ползват нововъведения, които гарантират по-добър сигнал, картина или звук, да реализират нашумели формати и сами да създават такива, да оползотворяват възможностите на интерактивността, да осигуряват достъп до програмите си на групите в неравностойно положение и т.н.
още от автора


Да поговорим за обществените медии
За медийните овощари
Телевизия на смисъла
Диагноза и реформи
Медията като пазител
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”