Български  |  English

120 години Софийска опера

Духовното наследство на Маестрото

 

Особено събитие бе тазгодишното откриване на сезона на Софийската опера. Юбилей на театъра и концертно изпълнение на операта „Косара” от Маестро Георги Атанасов - за пръв път, след 80 годишно отричане и пренебрегване.
120 години - от паметните за софиянци спектакли на първата Столична оперна трупа. Юбилей, празнуван с творбата на един от първомайсторите на българското музикално творчество - идея на проф. Пламен Карталов. И реализация на непознато, но, както се оказа, много интересно произведение от нашата културна съкровищница. И демонстрация - отново - на целенасоченото и последователно осъществяване на стойностна и разнообразна в стил и сюжети репертоарна политика от Карталов, директора на Националната опера. Защото публиката се гради, както всичко в живота, с идеи и воля за превъплъщението им, с мисъл за исторически перспективи, за въвеждането й в голямото европейско и в българското културно пространство.
През 80-те години на XX век окончателно бе установено и решено на базата на данните, с които разполага архивът на Операта, първа от летоброенето на Националния оперен театър да е 1890 г. Годината, когато подема скромната си дейност една малка оперна трупа с големи амбиции и желание, подкрепяна от забележителния Иван Шишманов. Той убеждава г-н Георги Живков, министър на просвещението в епохата, да подкрепи ентусиастите и да се гласува малка субсидия, с която се създава  „Столична драматическо-оперна трупа”. В оперното отделение, освен тримата музиканти - Драгомир Казаков, баритон, Иван Славков, тенор, и пианиста Ангел Букорещлиев, са поканени и трима чешки певци: сопраното Ана Добшова, мецото Яна Кратохвилова и баса Ярослав Хашек. По-късно идват още чехи и италианец – за втори роли. Директор става по решение на Министерството Драгомир Казаков, което, както и някои финансови детайли, поражда спорове и кавги в трупата, която през лятото на 1891г. се разцепва на оперна и драматична.
Представленията им отначало са в дъсчения театър Основа при крайно лоши условия, в барака, наречена салон. Минималната субсидия е била недостатъчна за скъпото оперно изкуство, но с много лишения Оперното отделение оцелява. Нещо повече, подготвя редица откъси от опери. И в първия ден на 1891 година оперните вечери са в току що завършения салон на „Славянска беседа”. Първите изпълнения са фрагменти от оперите „Веселите уиндзорки” на Ото Николай и „Трубадур” на Верди. Само 5 дни по-късно вече се представят сцени от „Фауст” на Гуно, „Бал с маски” от Верди и др. със съпровод на пиано, а първата цяла опера - „Лукреция Борджия” от Доницети, е изнесена през юли същата година с Гвардейския и на Шести пехотен полк оркестър под диригентството на Хенрих Визнер. Включва се и Хорът на италианските каменари. По-нататък на афиша се появява и „Травиата”.
Общо в 1891 година софиянци са гледали/слушали 8 цели опери, между които „Кармен”, „Трубадур” и „Аида”, за която се изписват декори от Прага. С премиерата на „Селска чест” (15 май 1892) приключва историята на Столичната оперна трупа. Рекапитулацията е: 12 цели опери и откъси от 11 опери за година и половина. С държавен указ от 1 октомври 1892 тя е закрита.
В София - малка, ориенталска, кална, схлупена, има публика която се тълпи на представленията. Но операта си има и противници. Например критикът д-р Кръстьо Кръстев пише: „Нас лично този опит за създаване на опера ни радва и не ни радва... операта си остава малко преждевременна. Такава ще бъде в нашите очи и тогава, когато би показала повече успех и живот, нежели по-старата й сестра, драмата”. Има и по-драстични писания, определящи операта като абсурд. Пише се за скръбната вест, че в София „има хора, които с всичкия си ум мислят, че в България може да се състави оперна трупа от българи и за българите...” (в. „Балканска зора”, Пловдив, 11.09.1890). И много други.
Какви личности са били тримата млади, дръзновени, току-що завършили обучението си в Прага, за да продължат напред?! Очевидно – убедени в делото, а и софиянци са ги подкрепяли с интереса си и към операта, не само към театъра. Макар класическата музика, художественото пеене и танцът още да не са навлезли в живота им. Толкова по-високо трябва да се ценят усилията на пионерите. Ще изминат 16 години, докато се създаде „Оперната дружба”. Плюс още 13 години, докато тя се преобразува в държавна Народна опера - София. Така че, каквото и да е било нивото, преценено с критериите на днешния музикант, не може да се подцени фактът, че първите са имали концептуално-визуална представа за опера. И са задоволили характерното за българина от епохата неугасимо желание да възпроизвежда – пътя, по който усвоява европейската култура.
Неволно се питам  какви са били тогава управниците ни и какви са днешните. Защо онези българи са градили, а днес се руши това, което с толкова жар и отдаденост е създавано едно столетие. И си представям поне един вариант на реакция на проф. Шишманов, ако можеше днес да види какво се случва с българското музикално-изпълнителско изкуство. Как изумено би гледал млади, способни хора да си тръгват оттук и да изчезват някъде по широкия свят, обезверени и убедени, че само извън родината си могат да се реализират. И как изчезва всякакъв порив, удавен в мътните жълти води на чалгата; как медиите „отписаха” класическото изкуство (нерентабилно, архаично). На мода са хора, които или не знаят кои са Бах, Моцарт, Верди, или, ако знаят, интересите и желанието им са в някакъв паралелно съществуващ новобогаташки свят, който е заличил това познание. Пък и на „кого ли му пука”? Най-малко на политиците и министрите. От 20 години насам. Та, в едно такова особено време, да се прави опера наистина е лукс.
А и какво да напиша за самото скромно честване, което бе отбелязано с думи на директора на Операта проф. Карталов, на патрона на юбилея, Председателя на Народното събрание Цецка Цачева, и на прочутата оперна певица Райна Кабаиванска. Точно нейното присъствие ме смути и нарани, защото тя не говори за Националната опера, за колегите, с които през десетилетията е пяла на тази сцена, а за себе си, за своя майсторски клас, за „своите ученици”. (Боже, та те, преди да се срещнат с нея, са се учили някъде!). И не беше нито тактично, нито коректно да се изказва благодарност от голямата сцена на Операта към институции, които са й дали възможност да прави своите мастеркласове. В залата имаше оперни певци от различни поколения, личности, които през годините бяха любими на публиката, които градиха предано историята на Софийската опера. Но, както казвали в такъв случай римляните, primo mihi! Как не спомена нищо за диригенти, режисьори, оркестранти, хористи и колеги, с които и тя правеше празници за софиянци? Непростимо, защото тя беше в звездния списък на Операта (на заплата и то голяма за онези години), за да гастролира по 1-2 пъти в годината. Няма да припомням тук, че в „Отело”, „Тоска”, „Бътерфлай” или „Дон Карлос” тя е пяла (но явно е забравила вече) с едни от най-ярките таланти на Софийската опера.
 
„Косара”
е връх в оперното творчество на Маестро Атанасов и блестящо опровержение на неспирните нападки на колеги и някои журналисти, които тровели живота на композитора. А Маестрото считам за родоначалник на българската оперна модерност. Защото отговорът, който дава на нападките, е отказът му от фолклорното цитатничество, толкова модно сред музикантите и определящо националния характер на творчеството от епохата. Маестрото се отправя директно към символизма, с което се влива в групата на най-напредничавото изкуство у нас – поезията, литературата. Смятам, не е случайно, че приема предложението на символистите Теодор Траянов и Людмил Стоянов и на диригента Венедикт Бобчевски да се запознае с "Драматичните видения” на Боян Дановски, току-що завърнал се от Германия. Музиковедът Иван Камбуров определя двете последни опери на Маестрото като втори период в творчеството му. Убедена съм, че напълно съзнателно и убедено Маестрото се отказва от битовата и историческа сюжетика и се впуска в непознатите води на символиката, както и че е усещал собствените си сили и възможности да изгради мелодичната канава на операта, без да ползва фолклорни мотиви. Венедикт Бобчевски (учил във Виена и Мюнхен, диригент в Операта от 1926 г.) е приятел и великолепен интерпретатор не само на „Косара”, а и на други опери на Маестрото. И пак Камбуров определя композитора като „напредничав”, а творчеството на Маестрото, мисля, достойно стои до оперите на класици, като Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Веселин Стоянов.
В прочутото кафене „Цар Освободител” се ражда идеята за „Косара”. Дановски пише либрето, което със своята поетичност, изтънчена символика и метафоричност е благодатна основа и вдъхновение за Маестрото. Написана през 1927 г. за конкурс, „Косара” прозвучава същата година концертно, а в сезона 1929/30 вече е реализирана сценично в Народния театър, където съжителстват драма и опера. Злостните намеци спрямо Маестрото – че е прост капелмайстор, който няма потенциал и техника, за да борави с лайтмотиви, да пише опера a la Вагнер и т.н., като че ли постихват. Но не за дълго! Но именно „Косара” разкрива таланта и моженето на Георги Атанасов. Творец, изпреварил с десетилетия своето време. И, разбира се, останал неразбран.
Но не само през 20-те години на миналия век, уви, и по-късно, след 1944 година, някои наши музиковеди създават невярната, но и неоспорвана до неотдавна, представа за неудачните опити с „Косара” и последната му опера „Алцек”, обявени за мистични, плагиаторски, не вписващи се в нормите на соцреализма за народностно и патриотично реалистично изкуство. Мнение, за щастие вече опровергано... И ми иска да вярвам, че започва ренесанс на делото и личността на Георги Атанасов.
На 1 октомври т.г., Международния ден на музиката, най-сетне „Косара” се възроди в  концертно изпълнение на състава на Софийската опера. Докоснахме се до късното изкуство на Майстора, усетихме красотата, модерността на това особено произведение, родено от инвенцията на един голям талант. Удиви ме фактът, че днес „Косара” звучи съвременно, интересно, че е обагрена с импресионистично-експресионистичен колорит. А също и богатството от теми, умелото пресътворяване на поетичните текстове в музика. Операта е уникална - не само с новостите в чисто музикален план, но и с вложената символика, с митологемите си – като тъмната Прокълната гора, Черния орел с кръст на челото или знамението на Кръста, който Косара и Йоан-Владимир виждат на дъното на Преспанското езеро. Експресия на чувствата, психологизъм, ярки музикални характеристики на героите и адекватна, изящна и многобагрена оркестрация – това е част от значимостта на това духовно наследство на Маестрото. Косара и Йоан са образи-символи, които се преобразяват чрез преминаване през изпитания и смърт. Тяхното духовно измерение в края на творбата ги превръща в еманация на най-силни родолюбиви чувства и на вяра. Впрочем, за пръв път в българска опера от онези години има и толкова емоционален любовен дует, разкриващ сексуалността на младите влюбени Косара, дъщерята на Самуила, и Йоан Владимир, княз на Зета. Вокалните партии, ефектните малки хорове и оркестровите музикални картини допълват представата за една силна, оригинална и написана с професионализъм опера.
Изпълнителите Александър Крунев – Йоан, Радостина Николаева – Косара пяха с патос, влагайки опита и майсторството си в пресъздаването на сложните главни образи. Значим е приносът и на Даниел Острецов – Владислав, Димитър Станчев – Глас, Слави Манов, Александър Георгиев и Иван Кабамитов – Боляри, на Антония Иванова и Маргарита Дамянова, на диригента на хора Виолета Димитрова и корепетитора Милен Станев. Особено искам да изтъкна диригента Григор Паликаров, който водеше изпълнителите много вдъхновено. Навлязъл в дълбочина в необичайната форма и драматургия на „Косара”, той реализира музикално потенциала, заложен в партитурата. Всъщност, Григор Паликаров бе двигателят на това запомнящо се концертно изпълнение, с което достойно започна юбилейният 120-годишен сезон на Софийската опера.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”