Български  |  English

ДДТ и вятърът на промяната

 

 И когда нам так хочется громко и долго кричать,Вся огромная наша родня умоляет молчать.
ДДТ, „Я получил эту роль”
 
Някакъв глас се лее от екрана на телевизора, чете новини. Чувам „символът на промяната” и се заслушвам – очаквам информация за концерта на руската рокгрупа „ДДТ” в България, състоял се на 24 октомври. Вместо това – „Scorpions”, които свириха ден по-късно и които, според леещия се тв глас, били „символ на промяната” заради песента си „Wind of Change”, написана в Москва през август 1989 г. Песента е хубава, но трябва да сме справедливи: ако „Scorpions” е „символ на промяната”, то група „ДДТ” и нейният лидер Юрий Шевчук са сред тези, които извикаха промяната. Те - в Русия, други социалистически рокгрупи – в техните си страни. Соцрокът всъщност предизвести имплозията, която се случи в края на десетилетието.
Трябва да си даваме сметка за това обстоятелство, защото не (както твърди Миглена Николчина) „езикът на семинарите” доведе до рухването, а нещо съвсем друго – онова, което голяма част от жителите на лагера влагаха като свои настроения в най-различни художествени или нехудожествени прояви. Когато на свой концерт през 80-те „Щурците”, изпълнявайки песента „Футуролог”, произнасят: „последният милиционер над Омир слънчево ридае” и публиката изревава възторжено, то е не заради друго, а именно заради този „последен милиционер”, който всъщност се провижда като последен остатък от една – подчертавам! – социална, а не езикова система, на която повече никой не вярва. В този смисъл „езикът на семинарите” е не причина, а следствие. Западните рокгрупи бяха символ на вярата в свободата, за която всеки по някакъв начин копнееше тогава, а източните рокгрупи даваха надеждата, че все пак за тази свобода съществува шанс да бъде случена. И когато след повече от 30 години западните рокгрупи заидваха в страните от Източна Европа, това е своеобразно връщане тъкмо в годините, когато свободата беше желана, когато в нея се вярваше.
С други думи, социалистическата система имплозира не поради появата на алтернативни езици сред елитите; социалистическата система имплозира поради появата (по-скоро припознаването, въздигането, ако щете) на алтернативни символи сред масите. Които могат да се наричат „Константин Павлов” или „Андрей Сахаров”, но може и „AC/DC” или „Led Zeppelin”, да не говорим за „Pink Floyd”; но също така „Омега”, „Плешивото куче” („Kopaszkutya”) или „ДДТ” и „Владимир Висоцки”, или „Вкусът на времето”, или „Нова генерация”... Че дори и „Сигнал”, колкото и странно да звучи: всеки откриваше свой различен „символ верую” в произволни реалии, стига само да са различни от „сърпа и чука”. Прочее, „езикът на циничното дистанциране от високопарния официален език” също е проява на такова от-различаване, отчуждение от „сърпа и чука”, на липсата на вяра в светлото им бъдеще: тоталитарната система се крепи на два кита – силата и вярата; и когато единият отслабва, отслабва и другият. Владислав Тодоров описва процеса на отслабване на силата през процеса на копиране на вожда, като всяко по-късно копие е по-хилаво от предишното: „Всеки следващ вожд е вожд по съвместителство - все по-нисша имитация, все по-крива скица, все по-безподобно копие на оригинала”; Иво Можни описва процеса на отслабване на вярата през отслабването на нуждата от „стария режим” за семейните кланове, окупирали властта: „той не удовлетворяваше вече никого. Не само онези, които бяха в опозиция, но и онези, срещу които стоеше опозицията. Не само онези долу, но и онези горе – и то най-вече тях, колкото и да е чудно.” Без сила, тоталитарната система остава без вяра, превръща се в куха постройка, която по необходимост рухва навътре. Имплозира...
„ДДТ” са агенти тъкмо на тоя процес. Когато Юрий Шевчук пее: „Hо, революция, ты научила нас / верить в несправедливость добра”, това вече не е просто липса на вяра, това е отказ, отричане смисъла на революцията. В това изречение, впрочем, се оглежда целият труден избор на „нежните революции” в Източна Европа, принудени да бъдат революции, отричащи Революцията: всяка революция разчита на силата, а точно силата беше най-неприемливият, най-нежеланият елемент при извършването на промените. Същността на „нежните революции” е в отказа от силата на Революцията, те трябваше да се справят с остатъците от старата система без насилие и репресии. Техните противници осъзнаваха добре тази тяхна невъзможна дилема, затова при всеки опит за по-радикално действие мигом закрещяваха: „Бият Паниковски!”. Както и да е, постсоциалистическите трудности на страните в преход са отделна история, макар че и тук „ДДТ” са в активна позиция – известен стана словесният дуел на Юрий Шевчук с руския премиер Владимир Путин, в Русия дори върви кампания за издигане лидера на групата за кандидат-президент. Вероятно поради това концертът в София беше придружен с информации, че „Кошмарът на КГБ идва в България”. Работата обаче е там, че „ДДТ” е не само „кошмар на КГБ”, но и блян за свобода за всички онези, на които беше отколе ясно, че развитият социализъм вече не е нито развит, нито социализъм, а най-обикновена агония на една система, която гние по простата причина, че не може да вкара в употреба онова, което я е крепяло винаги – безогледното и произволно насилие. Отделно този огромен символен капитал, „ДДТ” са и прекрасни музиканти с прекрасни текстове и с прекрасно сценично поведение – въобще, всичко онова, което прави една рокгрупа любима и вдъхновяваща. Присъстващите в зала „Универсиада” се увериха с очите и ушите си – здрав саунд и разтърсващи стихове, които върнаха публиката във времето, когато не оцеляването, а точно свободата беше най-важна човеку. Казано с думите на Юрий Шевчук от интервюто му, публикувано в „Култура” (37/29.10.2010): „И ето – рокмузиката те кара да се замисляш: кой си ти, какво си ти, как живееш?” Въпроси именно за свободни хора, които продължават да знаят цената на свободата. И които въпроси – докато бъдат задавани – винаги ще ни полъхва вятърът на промяната...
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”