Български  |  English

XXL?

 

„Група XXL. Реминисценции от 90-те”, куратори Иван Кюранов и Свилен Стефанов, СГХГ,12 октомври - 21 Ноември 2010.
 
Искрено се забавлявах със статията на Бен Люис, публикувана в бр. 35 (15 октомври 2010) на в. „Култура”. И особено с финала: „Защо да чакаме бъдещите поколения да отхвърлят това изкуство на славата, грандоманията и големите пари?”. Авторът иска ние всички своевременно да го отпратим на бунището на историята. Като оставим настрана факта, че Бен Люис предопределя избора на бъдещите поколения, призивът му ми звучи горе-долу така: защо да чакаме евентуално някой тайфун да помете къщите ни, като можем още сега – предвидливо – да си ги разрушим сами?
Споменавам тази статия единствено заради нетърпението, което изразява към „проверката на историята”. А точно тази проверка за мен беше важна в изложбата „Група XXL. Реминисценции от 90-те” в СГХГ. Разбира се, изминалите 15-ина години вероятно все още не са история с главно „И”, но предположих, че са достатъчни, за да проверя собствените си впечатления от работата на тези художници през 90-те и от прокламираната им тогава радикалност като група. Помня качествени произведения на повечето от тях – поотделно обаче, като индивидуални автори в изложби, представящи общия контекст на съвременното българско изкуство тогава. В сравнение с тези изяви, съвместните им изложби като група бяха доста неубедителни – не толкова провокативни, колкото дразнещи със своята плиткост и хлапашки хумор.
Бях готова да променя своите някогашни впечатления. Бях решена да видя от дистанцията на времето именно група художници с обща позиция, изразена в крайни, подривни, провокативни произведения, поне малко съответни на словесната им „промоция” и интерпретация. Не се получи обаче. Отново манифестът на групата (публикуван в „Култура” през 1995 и в „Литературен вестник” през 1997) се оказа за мен най-радикалното й творение. Забавните му забранителни точки са чудесен документ за вече изчезнали фирми и сбирки, както и за валидни и до днес термини и поведения – и едните, и другите събрани без оглед на тяхната значимост (тогавашна и сегашна). Сериозната точка, която прилича на програма, е 31: „Изкуството да е обърнато към проблемите на обществото. Да говори за екологията, бедността, епидемиите, оцеляването, изолацията, класовите конфликти”. Не че съм очаквала художниците от ХХL да се придържат стриктно към манифеста си, но някаква общност в позицията им, поне в съвместните им изяви, съм търсила и продължавам да не откривам. Разбира се, става дума за нагласа отвъд инфантилния бунт и сексуалното откривателство, за които съвсем не е необходимо групата да е от художници.
Затова в изложбата в СГХГ не ми е интересна снимката „Без название” от 1996 на Свилен Стефанов, която е вдъхновила творбата „Хуй (по Свилен Стефанов)” на Росен Тошев от 2000 г. (Съжалявам за думата, но е неизбежна, доколкото се явява заглавие.) Което ми напомня за произведения в изложби на Клуба на (вечно) младия художник от самото начало на 1990-те, в които употребата на неприлични думи и образи ми изглеждаше доста по-обоснована. Но може би не е била достатъчно радикална, за да вдъхнови забележителен художник от следващото поколение.
Минавам към живописта – на Георги Тушев, Димитър Яранов, включително и на Расим. Последният е нарисувал кадри от свои видеа, използвайки боя и платно, като твърди: „Така запазвам своята идея за бъдещето”. Странно ми е, от една страна, убеждението на художника, че именно живописта би запазила идеите му за бъдещето. От друга страна, манифестът има ясна позиция по този въпрос: „Неприлично е да се бохемства, да се рисуват картини, да се продават, да се имитира приличен външен вид”. Може би художниците от ХХL не си познават манифеста? Или пък не го припознават, което тутакси ги разпада като група?..
Отказвам се да затъвам в предположения и продължавам с инсталациите в изложбата. В тях, обаче, също не намирам нещо особено радикално. Например „Вътрешно” (1996) на Косьо Минчев стои убедително, но е една спокойна, съзерцателна работа: през шпионките на три врати надничаме в трите основни религии, които се оказват в главата на художника. В произведението няма нищо провокативно или крайно, особено ако си спомним „Храмове”-те на Георги Тодоров в СУ от 1992 или „Укрепване на вярата” на Лъчезар Бояджиев от 1991. Да не говорим, че при „Кръст-поглед” на Лъчезар Бояджиев от 1994 надничането в шпионката изисква от зрителя доста по-активно участие и, да кажем, смущаващи действия...
Все пак нещо си изясних в тази изложба. Че не разбирам кое е „групата ХХL”, кое е „кръгът ХХL” и кое е „ядрото на кръга ХХL”. Изложбата в СГХГ ги смесва, включвайки произведения от преди ХХL, от изложби извън XXL и от изложби в галерия ХХL, чиято концепция обаче е извън „групата”, „кръга” или „ядрото”. И, може би, ако се уточни кое кое е, ще мога да преценя дали радикализмът на някое от тях отива по-нататък от вдъхновеното произведение на Росен Тошев (по Свилен Стефанов) и подобните му, които си спомням в изложбите „Нови радикални практики”.
Но, всъщност, защо да се занимавам с това – толерантно оставям задачата на бъдещите поколения.
 
Бел. ред. В следващия брой на „Култура” ще бъде публикуван и текстът на Боряна Росса за изложбата на група XXL. Тъй като темата е дискусионна, а периодът, с който е свързана, поставя множество въпроси, вестникът е отворен и за други мнения, посветени на нея.
 
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”