Български  |  English

Звукът като комуникация

ТукСега – трети фестивал на Биляна Вучкова, 23- 25 октомври

 

Звукът е извън времето, той е в нас, той е навсякъде в пространството. Звукът е тук и сега. Той е комуникация. Човешкият индивид е трептяща струна, която се интерферира с други трептения: така общува чрез звука. Звукът е градивна частица от музиката - най-универсалното средство за комуникация. А за Биляна Вучкова и съмишленици музикалният звук е автономна планета, царство на свободното общуване. Това е внушението на тридневния фестивал, чиято концепция, организация и изпълнение е дело на цигуларката Биляна Вучкова.
ТукСега е формула: общувам тук и сега, тук и сега се интерферират търсени звуковите трептения. Мотото на фестивала беше защитено от пиесата на Чиоко Славниц „Тук и сега – “This is only here. This is only now”.
В първата вечер (изпълнителки бяха Биляна Вучкова и Даниела Щрасфогел) звучаха творби, в голямата си част статични, в които същественото е не толкова драматургията, развитието на музикалния материал, а консолидирането на звуковите линии, на трептенията на звука. Интервалът – грижливо търсен и избистрян - е важен дотолкова, доколкото да помогне да се проследи това консолидиране, особения диалог на музикални звуци. Работата в дуо увлича Биляна; в процеса на подготовка, на навлизане в съзиданието се търси връзка на индивидуалностите. И, може би неочаквано за непосветените, резултатът крие емоция.
Програмната линия на концерта се движеше от безкрайното, извън времето пространство на духа, на чистата, безконфликтна звукова комуникация (Каприз № 2 за соло цигулка от Салваторе Шарино и особено ефирната звукова емисия на „Мелодии за Хари Кулис” от Чиоко Славниц) през деликатно загатнатото, почти неуловимо развитие на музикален материал с използване на всевъзможни сонористични техники (пиесите на Джеймс Дилън и Ено Попе) и отново – връщане към чистата музикална статика, към любуването на постигнатото звуково общение (Дуо за 2 цигулки от Кристиан Улф). „Ретроспектива” се наричаше този концерт и това беше пътуване най-напред към пиесата на Улф (тя е от 50-те години на миналия век). Самият Улф е харизматична фигура в сферата на онова ново в отношението към звука, което увлича Биляна и съмишленици. Почти самоук, музикалната си естетика той оформя до голяма степен под влиянието на Джон Кейдж и Мортън Фелдман – това е осъзнаването на музикалната „случка” като свобода на взаимоотношенията „композитор – изпълнител – слушател” и обратно, към взаимното сътрудничество на тези три страни - участници в музикалния процес. За да се активира подобно музикално сътрудничество, според композитора, се изисква промяна в отношението към действителността, в която живеем. Още една – малко изненадваща - ретроспекция назад във времето и обобщение на концерта беше един късен опус на Сергей Прокофиев – Дуо за 2 цигулки. Това е съвсем различен музикален свят – като темперамент и като съдържание на чисто музикални елементи. За Биляна Вучкова и Даниела Щрасфогел, обаче, е начало на именно такова отношение към идеята за звука като важна музикална комуникация. Може би в друг контекст творбата би се възприела различно. Но тук и сега тя логично и убедително се вписа в концепцията на фестивала като царство на звуковото общуване.
Човекът е творческо създание, той се осъществява в процеса на съзиданието. В съвместната работа той комуникира с други човешки същества и изгражда уникални взаимоотношения. Това не е опит да се преведе на човешки език основният постулат на марксистката политикономия за производствените отношения. Според композитора Къртис Хюз – един от съмишлениците и творците в света на Биляна и гост на фестивала – съзиданието е специфична форма на красота във взаимоотношенията и може да има и чисто музикален еквивалент. Всъщност, съвършената абстракция на музиката често се използва за модел за завършеност и хармония и при немузикални явления.
Артистичното сближаване става чрез продължителна съвместна работа. ТукСега третира именно тази форма на красота в творчески дух на хората. Чрез звука. В този смисъл, втората вечер беше особено убедителна – аудио-визуално представяне на звуково-комуникативното. Това беше и още един щрих към артистичността на Биляна – способността пластично да представи звуковия образ, друга страна на емоционалната му природа. Не че в първата вечер липсваше визуалното, но във втората то беше изведено като деликатна атракция. Много подходяща се оказа за тази цел Червената къща – със специфичното разпределение на пространството и възможността за свободно придвижване и разполагане на публика и изпълнители. В програмните намерения беше обяснено, че това ще бъдат „спонтанни моментни композиции и импровизации на изпълнителите, свързани с мястото на изпълнение, връзката помежду им, с публиката и всички останали предпоставки на момента”. Спонтанността на импровизациите е възможна тъкмо заради продължителната съвместна връзка между изпълнителите (Биляна Вучкова и тромпетиста Росен Захариев), комуникация, която се постига при търсена и многократно постигана обща идея. Внушението е, че всяко творчество, всяко съзидание съдържа в себе си хармония, музика: звуковата извисеност във финалите на импровизациите на Биляна и Росен подсказват с подчертаната консолидация на звука този апотеоз на всеобщата хармония – такава, каквато я чувстват участниците в творческия процес. Втората фестивална вечер в много отношения излиза от рамките на традиционното музикално събитие. Това е някакъв пърформанс, представяне на идеи, на естетика, защитаване на естетически убеждения – точно в духа на една всеобща хармоничност на намерения и съзидание. Спектакълът е свободен и може да се тълкува свободно. Може да е интересно интелектуално упражнение по другост, по индивидуалност, възможност да се представят напиращи творчески импулси.
Не бих причислила визуално-музикалните явления към общото понятие „експериментална музика”. Защото те са, всъщност, постигнати цели – комуникацията – тук и сега. Може би ще стимулират появата на нови опуси, които да развиват този тип общуване – това, което подсказва естетиката на Кристиан Улф. Музиката поначало е вид общуване. Съвременната музика намира най-разнообразни начини да изпълнява тази си роля. Неотдавна завършилият фестивал „АмБъл”, например, представи комуникацията като процес на музициране. Последната му част – „Кобра”, обедини различни импровизаторски намерения и възможности около една идея – паметта на две големи творчески личности – Юлия Ценова и Румен Тосков. В концепцията на Биляна Вучкова и съмишленици комуникацията е някак по-тясно хедонистична: тя е в изживяването на насладата от самия звук.
Музикалният център „Борис Христов” беше домакин на третата фестивална вечер - концерт на Биляна Вучкова и пианистката Сара Боб – „разкошна и красноречива”, според вестник „Бостън глоуб”, също убедена изпълнителка на съвременна музика. Бих определила този концерт условно като „завръщане към музиката” – тоест, към традиционните й звуково-обемни измерения, тематизъм, темброви, ритмични и други характеристики. Не че в първите две вечери нямаше музика, но тя беше музиката, която носим в себе си като абстрактни звукови образи, която „подмолно”, не директно действа на сетивата ни. А третата вечер слушахме музика от петима американски композитори от Източния бряг – качествена, емоционална и професионална. Концертът беше „рамкиран” с две творби от Къртис Хюз, заредени с неистова емоция: „Avoidance Tactics” (”Тактики на избягване”) за пиано и електроника, написана за Сара, и „Insult to injury” (нещо като допълнително наслагана обида, допълнително нараняване) за цигулка и пиано. И в двете пиеси емоционалното напрежение е крайно високо, фактурата – изключително сложна с виртуозна смяна на ритмики и контрастни динамики, с полиритмични и полиметрични наслагвания (браво на изпълнителките!). Кратките лирични островчета са като поемане на дъх преди поредното втурване в стремително препускащия музикален материал. В първата пиеса електронният и клавирният звук се „конкурират” по всевъзможни начини – темброво, ритмически и пр. – в непрекъснато accelerando. „Insult to Injury” по същество е тричастна соната с всички елементи на сонатното развитие. Колосалната енергия и фантазия на тази творба е „укротена” в добре осмислена (и почувствана) форма. В същото време образните асоциации са извънредно ярки. Краят на втората част прозвуча като Farewell to Arms и след кратка, но многозначителна подготовка, се вля в една невинна мелодийка в цигулката, обект на почти злостните, темпераментни insults (обиди) от страна на пианото. Творбата беше категоричният, а в същото време отворен финал на концерта, на концепцията на този фестивал.
Между двете „огнени” парчета на Къртис Хюз слушахме поредица от контрастни въображения: Мортън Фелдман – „На Аарон Копланд” за соло цигулка – е носталгичен диалог извън времето с паметта на големия композитор. Четирите много красиви ноктюрни (”Нощна музика II”) за цигулка и пиано от Джордж Кръмб понасят въображението из космически пространства, които асоциират с нежните въздушни инсталации на Александър Калдер. За мен поне той беше авторът с най-хармонично овладяна фантазия, с най-изискан усет за разполагане на звука в пространството и времето.
Шестте картини от „Старата музикална кутия” за пиано от родения в Израел Лиор Навок са шест импресионистични контрастни образа, навеяни от извадените от старата кутия снимки. Нежност и носталгия, радост и напрежение са изобразени лаконично, с чувство за мярка, като мимолетна игра на звуци. Обвити сякаш от паяжината на времето, в същото време живи и ярки, те са обрамчени в рамка от романтична носталгия – рязко прекъсната от следващата, финална „рамка” на концерта – “Insult to Injury” от Къртис Хюз.
Джеймс Борчърс – той беше сред гостите на фестивала – представи различен вариант на импресионистична образност: „Плачеща вода” (”Weeping Water”) за цигулка и пиано, написана за Биляна и Сара, предпремиера. Това беше едно мистично пренасяне в наше време на света на Дебюси и Равел, „обраснал” с многобройни звукови и емоционални наслоения на почти цял век, свят, загадъчен и красив. Завладяващата фантазия на автора преминава през няколко емоционални вълни – различни фази на развитие на импресионистичния образ. Всяко време има право на „своя” импресионизъм, на мечтата за въображаемо връщане назад или извисяване някъде в незнайното – и това постигат необятните възможности на музикалния звук, на музиката за комуникации извън времето.
За съжаление, ограничена е публиката, „посветена” в този тип духовни наслади. Една малка общност – публика и изпълнители, около двайсетина души. Да, подобен род занимания не са предназначени за стадиони. Самодостатъчност? Вероятно, но защо не? Оказва се, че и подобно „самотно” занимание може да бъде заредено с емоция. А да се осъществи комуникация във време, наситено с крещящи от самота звуци, е голям успех. Биляна Вучкова го постига – с чар, музикалност и интелект. И като посветен камерен музикант, и като импровизатор със силна вяра в съвременното изкуство – както отбелязват безбройните критики.
Третият концерт е бил повторен в Берлин на 26 октомври. Пиесата на Джеймс Борчърс там е имала своята премиера (тук чухме т. нар. предпремиера) заедно с другата, „Snuffle and Snap” на Ерик Часълоу, написана за Биляна, която тук трябваше също да бъде изпълнена предпремиерно, но ни беше обещана за друг път. Е, ще се надяваме на все по-просветена публика и на нови творби, за които Музикалният център „Борис Христов” ще е достатъчно престижно място за премиера.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”