Български  |  English

За учителите във и извън литературата

 

Никола Георгиев. Учител по литература ли? Не съм от тях. Издателство “Просвета”, С., 2010
 
В годините след 10 ноември Никола Георгиев беше сред малцината интелектуалци, които не пожелаха директно да се ангажират политически и избягваха да са част от разделението ляво-дясно, което структурираше и културния живот. Погледнато от тогавашна гледна точка, тази позиция изглеждаше малко странна, а и дразнеща – един от малцината в литературоведските среди, който имаше славата на дисидент, не пожелаваше да участва по-активно в ставащото, не пожелаваше да се определи, какъвто беше тогавашният жаргон. Разбира се, подобно твърдение не е докрай вярно, тъй като Никола Георгиев не е преставал да дава оценки на обществото, да критикува, да бъде контра на всички управляващи. Правеше го в текстовете си и особено в интервютата, които – макар и пестеливо - даваше през тези години. Но факт е, че всички, които се палехме по политиката, по-скоро долавяхме неизказаната му ирония по отношение на собствените ни увлечения, отколкото одобрението му.
Погледнато от днешна гледна точка, обаче, позицията на Никола Георгиев през изминалите 20 години изглежда зряла, мъдра. Изглежда като позицията на човек, който е предусетил разочарованията и затова е заел една надредна позиция, позволяваща му да дава по-обективни оценки, пазейки дистанция. Оттук и опазеният авторитет на интелектуалец, който с чиста съвест може да каже за себе си: „Не съм от тях”.
Желанието за надредност белязва и късните писания на Никола Георгиев, включително най-новата му книга „Учител по литература ли? Не съм от тях”. Макар че тя има много конкретен обект на изследване – учителят (и в частност по литература) в литературата, но и в обществото - не пропуска да хвърли поглед и на литературоведските нагласи от последните десетилетия и да покаже как те могат да се съчетаят във въпросния надреден подход. Изследването припомня принципите на затвореното и отвореното четене и по-конкретно - на структуралисткия и интертекстуалния подход; говори за прагматичните и идеологическите прочити, за подходите, които отдават приоритет на читателя, за желанието абсолютно да се снемат границите между отделните произведения, както и между изкуствата, между литературата и философията и пр. Иначе казано, то припомня възможните посоки, по които върви литературознанието в последните десетилетия, отбелязва близостите и разминаванията, конфликтите и евентуалния диалог, показва как и защо отделните идеи и концепции взаимно се обуславят и осмислят и се опитва да изгради образа на едно литературознание, което удържа всичко това, наслагвайки идеи, които не залитат в единия или другия полюс. За подобен надреден подход се изисква голяма ерудиция, изисква се надскачане на собствените увлечения и прочити, но Никола Георгиев има и възможностите, и силите да стори това и като че ли в настоящата книга най-успешно се е справил с надредността.
Че ангажираността на Никола Георгиев чрез словото е била по-адекватната и че това е нормалната ангажираност за един интелектуалец, показва и предметът на новата му книга. Защото, от една страна, тя е обърната към употребите на литературата, идеологическите и неидеологическите й прочити и преподаването й, а от друга – към образа на учителя и статута му в обществото преди и сега. А ясно е, че един от най-болните въпроси на днешна България е тъкмо въпросът какво се случи с образованието и защо до такава степен беше девалвиран образът и на учителя, и на интелектуалеца изобщо. На този въпрос книгата се опитва да отговори с кратки коментари върху днешното и с по-пространни – върху корените на днешната ситуация.
За да очертае представите си за идеологическото и неговите български употреби, Никола Георгиев се спира на разказа „Андрешко” и припомня възможните прочити, които той е имал – от идеята, че това е едно маловажно разказче, през убеждението, че това е върховно постижение на българската литература, което показва борбата на селския пролетариат срещу капитализма, та до идеята, че това е разказ, който рисува „пагубното за България подриване и рушене на държавността”. Патосът на Георгиев е ясен – сменят се концепциите, сменят се идеологиите, но не и идеологическото четене. Всяха епоха поражда своята идеология и учителите и образованието винаги са нейна жертва. Нещо повече – няма добри и лоши идеологии, идеологии ли са, те изкривяват както литературното, така и съзнанието на читателите. Затова и изходът е в надредността, която познава всички тези идеологии, но се опитва да ги надскочи, да намери други връзки, да погледне текста както затворено, така и отворено, за да насложи верига от значения и да избяга от еднозначността на идеологиите, които съсипват литературните текстове. За идеологическото мислене литературата не е за разбиране, а за използване. И това е, срещу което книгата усилено се съпротивлява.
Прословутата прагматика, която се изисква днес от образованието, също е чудесно иронизирана от изследването. Защото литературата не може да е полезна в смисъла, който изискват министерските директиви – тя не може автоматично да дари с умения, че и с работа. Нейната цел е друга – литературата стимулира мисленето, разширява хоризонта, приучава към правенето на връзки и сравнения, набавя ориентация, защото не е тайна, че по литературата може да се направят изводи за обществата, каквито не винаги могат да се извлекат от документите. Но за тази цел - и тук Никола Георгиев се обръща към втория си акцент – преподаването и образа на учителя – училището не може и не бива да се държи като политическа партия, която се старае да се хареса на електората. А точно това, според него, се е случило с българското училище днес – то се е оприличило на партия и отстъпва пред всички изисквания на учениците и родителите - те искат да се разхлаби дисциплината, то отговаря положително на това искане; за тях е важно учебниците да са леки, то бърза да подхване идеята за олекотяването; те държат да се изхвърлят автори, защото са сложни и неразбираеми, то се съгласява. При това потърпевша е само литературата, защото тя е като футбола – за нея всички имат мнение. Това не важи за математическите формули, те имат право да са сложни, но авторите нямат. Езикът им бил остарявал, проблемите, които засягали, били отвлечени, немодерни и така се стига до приемането, че Вазов, Ботев, Захарий Стоянов и още други поети и писатели са излишни.
Така Никола Георгиев се включва в дебата, който тече в българското общество и който е на път да сведе българската литература до няколко имена, защото останалите автори или ще са сложни, или политически некоректни, или... все ще се намери какво. Важното е да не затрудняват. И наистина, ако така ще се мисли литературата, тя в един момент ще се окаже безполезна, защото няма да поощрява, а ще елементаризира мисленето. Защото нищо не пречи в един момент да се реши, че днес литература трябва да се преподава единствено през Паулу Коелю или Хорхе Букай, като този компромис ще се оправдае с факта, че е по-добре нещо да се чете, вместо да не се чете изобщо.
В този контекст Никола Георгиев разколебава и още една митологема – за важността на любовта към литературата. Според него може да има любов, но учителите не трябва да разчитат на нея и не това е, което трябва да се опитват да възпитават чрез преподаването си. По-скоро трябва да се стремят да култивират познавателно и изследователско любопитство и тогава и питането защо ни е литературата би понамаляло. Всяко произведение предполага противоречивост, смътност, неопределеност и по този начин винаги е предизвикателство за ума.
Любопитно и твърде показателно е и тематизирането на образа на учителя, което книгата на Никола Георгиев предлага. От широкия набор от текстове, които привежда като примери, става ясно, че в класическата литература и особено в българската учителят не се ползва с особен престиж – нито в собствените си очи, нито в очите на другите. Преобладаващата част от образите на учители не са издигнатите в култ национални герои (каквито има във възрожденската литература, да кажем), а са или малки диктаторчета (потисници на знанието), или будещи съчувствие и смях нещастни хорица. Изобщо, българската литература говори за бедата да си учител (особено ако си жена учител) - учителите са самотници, често пъти нямат семейства, доходите им са мизерни, нямат уважението на учениците, умират рано и пр., и пр. Или, както настоява Никола Георгиев, литературата налага виждането, че тази професия е изложена на силна обществена критика и като че ли тази традиция от литературата се прехвърля и в обществото (или обратното), но тя е, която с малки изключения маркира учителството в годините и която днес е доведена до своята кулминация.
Питането обаче е защо учителството няма силите да се защити, защо литературата не продуцира друг тип образи, които да преобърнат представите. Получава се малко така, сякаш прословутият български пиетет към училището и учителството е всъщност двойствен и някак измамен; навлизането в конкретиките показва, че насмешките и недоволствата са повече от хвалбите и че негативните стереотипи са се оказали трайни и са формирали неразбиваеми представи. Което идва да покаже, че днешната ситуация е някак закономерна, че девалвирането на училището не е от днес, а че просто сега плащаме за това, което с десетилетия се е подготвяло. Защото съпротивата срещу стереотипите се е оказала една от обречените задачи не само пред литературознанието, но и пред литературата. Изводът, който налага изследването, е, че българското учителство винаги е било оскърбявано и унижавано от своите началства – чорбаджии, кметове, общинари. Борбата за статут на учителя и промените са довели само до нова зависимост – този път от чиновниците в Министерството на образованието. И нищо повече.
„Учител по литература ли? Не съм от тях” не е книга, която предлага рецепти, тя не казва категорично как може да се извоюва авторитет, как може да се промени съдбата на учителството в едно време, в което малко се чете, ако изобщо се чете. Не е и утопична и старомодна, въпреки че е категорична в убеждението си, че литературата е полезна за изграждането на свободни хора и съвремието не може без нея.
Първата утеха, която предлага, е в припомнянето, че, въпреки някои твърдения, не сме в чак толкова уникална ситуация. И преди векове са смятали, че четенето отмира, че литературата и училището са безполезни. Твърдели са, че да се преподава литература е вредно както за учениците, така и за самата нея. Дали наистина ситуацията днес не е толкова уникална, е спорен въпрос, но винаги е добре да се припомни какво се е мислило в миналото.
Втората утеха залага на сравненията, които книгата не прави, но които читателят може да направи, четейки я. Тези сравнения са между хората, за които четенето е празно прекарване на времето, и тези, които го употребяват, за да развиват духа и сетивата си. Очевидно е, че при нормална конкурентна среда успехите в живота ще са повече за тези, които са успели да направят нещо от себе си.
Третата утеха залага на солидарността. Книгата показва колко е важно да се отстояват някакви общности, да я има солидарността между хората, избрали за своя професия литературата и преподаването. В този смисъл заглавието е по-скоро измамно, самото изследване на Никола Георгиев имплицира собствената му причастност към учителството, изживяването му като един от учителите.
И четвъртата утеха е във визията за преподаването, което тази книга предлага – то не просто трябва да е отворено и да засяга други полета, да предполага спорове и свобода, то трябва също да е надредно. Това ще рече, че то трябва да анализира не само произведенията, но и себе си, собствените си анализи, да отхвърля окончателните изводи, да сочи приемливите и неприемливите значения, с които даден текст е снабдяван във времето. И така да докаже ролята си на фактор в градежа на мислещото общество, което е по-силно от строй, режим, институция.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”