Български  |  English

Икономиката на Фюрера

 

Адам Туз. Икономиката на Третия Райх. Превод от английски Константин Янакиев. ИК „Сиела”, С., 2010, цена 18 лева

 
Твърде рядко се случва до българската публика да достига най-доброто от европейската историография само три години след световна си премиера. Изследването на Адам Туз „Икономика на Третия Райх” е приятно изключение, станало възможно благодарение на своите изключителни качества. Според рецензията на „Таймс”, тя е „великолепна демонстрация за обяснителната сила на стопанската история”. Найджъл Джоунс в „Сънди Телеграф” дори отива една крачка напред, твърдейки, че „книгата променя начина, по който вече ще мислим историята на Третия Райх”.
Едно от важните достойнства на Адам Туз е, че успява да загърби сухия „академичен” стил, познат до болка от родната историография. На читателите си той предлага увлекателен разказ, който сякаш стопява 620-те страници. Макар, както ни напомня Нобъл Франкланд в „Литерари ревю”, обемът на „Икономика на Третия Райх” да е колкото половината от Толстоевата „Война и мир”, книгата е от тези четива, които се „изгълтват” неусетно, на един дъх. Туз пише пленяващо не само за блицкрига на моторизираните „Панзер” дивизии или за социални проекти като „Фолксваген”, но и за стряскащия със своята жестокост план „Глад”, за робския труд на милиони военнопленници или за Холокоста.
Освен безспорните си литературни качества (дължащи се и на блестящия превод на Константин Янакиев), „Икономика на Третия Райх” има претенция да разтърси понатрупалите вече прах десетилетни представи за мотивите, които тласкат Хитлер и милиони германци към Втората световна война. „Как е възможно”, започва предговорът на книгата (за съжаление, невключен заедно с първите две глави в българското издание), в рамките на едно поколение Германия да се впусне във втори световен сблъсък, отнел живота на милиони хора? Отговорът, който ни предлага Адам Туз, е комбинация от неумолимите последици на икономическите реалности (някои от критиците на книгата дори ще обвиняват автора й в прекален икономически детерминизъм), заедно с „идеологическата обсесия за еврейско-болшевишкия световен заговор”. Поставил двата репера – стопански и идеологически, между тях, Туз разполага иконоборския си разказ за 12-те години на хилядолетния нов райх.
За разлика от ваймарските си предшественици, Хитлер не е склонен да търси компромис с изгряващата световна суперсила отвъд Атлантика. Виждайки съветската опасност от Изток, още през 1919 г. Щреземан предрича, че съвсем скоро Германия отново ще стане нужна на съюзниците. И около сътрудничеството с Лондон, Париж и Вашингтон той изгражда цялата си стратегия след трагичния за Берлин финал на Първата световна война. Хитлер, напротив, предлага радикално различен отговор на глобалната хегемония на САЩ. „Единственият подходящ отговор на американското предизвикателство, пише Туз, е да се създаде за германския народ Lebensraum (жизнено пространство – бел. ред.), достатъчно да се противостои на това, което дава на Съединените щати техният континент.” А „свободни” пространства от такъв мащаб има само на Изток и те могат и трябва да бъдат завоювани със сила! Оттук въоръжаването и милитаризацията на немското общество са логически крачки към мечтаната глобална доминация. През 1939 г. Хитлер е успял да постави цялата страна на военна нога и да постигне невиждани нива на мобилизация за една капиталистическа икономика (20% от БВП се произвеждат от военнопромишления комплекс). Това, обаче, става за сметка на жертвания стандарт на живот. За разлика от Гьоц Али, Адам Туз не смята, че националсоциалистическият режим е преследвал специална стратегия за спечелване на масите. Напротив, според убедителната картина, която той рисува, още от 1935 г. в много германски градове „маслото и месото тихомълком се подлагат на купонен режим”, а „нито един автомобил Фолксваген не е купен от обикновен германец”. Просто цената му е твърде висока за радващите се на неособено висок стандарт немци и платените от тях първоначални вноски са им върнати през 60-те години.
Задълбоченият анализ на милитаризираната икономика показва, че въпреки изключителната мобилизация през 1939 г., Германия започва войната „без съществено материално или техническо превъзходство над по-солидно подготвените сили на Запада”. Изненадващият, според Туз, успех срещу Франция от май 1940 г. се дължи на поредица от грешки на съюзниците, а не на смазващото преимущество на бронираните „Панзер” дивизии. Немските танкове „Марк” III и IV отстъпват по огнева мощ на френските „Шар Б”, но тактически правилно са концентрирани в няколко моторизирани съединения и оперират на малък фронт. Французите, от своя страна, ги разхвърлят из цялата си армия и така стопяват техния ефект. Ето защо, смята авторът, „чудото от Седан” не може да бъде повторено.
Освен във военно отношение, през 1939 г. Хитлер, твърди Адам Туз, е неподготвен и стратегически за бъдещия голям конфликт. Въпреки усилията си, той се оказва неспособен да организира антикомунистическата коалиция, за която говори в „Майн Кампф”. Изправен пред обединените сили на Великобритания и Франция, в последния момент Райхът е принуден да потърси опортюнистично споразумение със Сталин, което всъщност, а не „Панзер” дивизиите, решава изхода от битката в Ардените. Последвалите действия – бомбардировките над Англия, операциите на Балканите и отварянето на Източния фронт през 1941 г., говорят, че Хитлер няма кохерентен план как да срази Британската империя. И фюрерът разбира това много добре.
Какво тогава го кара на два пъти да поеме толкова огромен риск – веднъж през септември 1939 г. и втори път през юни 1941 г.? Трябва да се признае, че предлаганият от Туз отговор звучи убедително. През лятото на 1939 г. Хитлер знае, че усилието му да разработи дългосрочна програма за подготовка на война със западните сили е неуспешно. Опитите да се обвържат италианците и японците в един глобален съюз са се провалили. САЩ и Великобритания вече са започнали внушителните си програми за превъоръжаване, които заплашват само след месеци да променят съотношението на силите. Германия няма какво да спечели с чакане. Времето работи срещу нея и Хитлер отлично разбира това. Така войната срещу Полша, а след това и срещу СССР е отчаян опит да се изпревари разгръщането на американската индустриална и военна мощ и ангажирането й в кампанията срещу Третия Райх.
Всичко това поставя, обаче, въпроса защо фюрерът смята войната със западните сили за неизбежна. Защо решава да заложи бъдещето на целия си режим в един конфликт с Великобритания и Франция, когато се радва все още на крехко военно превъзходство? За да отключи този ребус, Адам Туз се обръща към идеологията и към „фикс идеята за расовата борба между арийци и евреи”. След 1938 г. Хитлер е убеден, че Рузвелт е главният агент на световния еврейски заговор, решен да разруши националсоциалистическа Германия. Без помощ от САЩ, Лондон и Париж нямат шансове да се преборят с Райха и да спрат завладяването на жизнено пространство на Изток. „Параноичното чувство за заплаха ускорява, твърди авторът, Хитлеровото решение да нанесе удара си върху Полша и след това върху западната коалиция, която твърдоглаво стои на пътя му.” В странния свят на фюрера, според Туз, няма разлика между западни и източни агенти на еврейството. Те всички трябва да бъдат унищожени и той сам ще реши кога и как. „Всяко строго разграничение между войната на Запад и на Изток трябва да бъде смекчено, ако не и напълно отхвърлено”, настоява авторът.
Блъфът на фюрера се оказва недобре разчетен. Последвалият ход на събитията е известен. След още четири години сражения и милиони изгубени човешки живота, през 1945 г. Третият Райх се срутва под напора на настъпващите съветски и американски дивизии. Това, което добавя към познатата картина Адам Туз, обаче, е пренебрегваната досега, според него, предопределеност на войната. Разгръщането на американския военен и икономически потенциал буквално смазва Германия, страдаща от постоянно ограничение на ресурсите. Към съкрушителното преимущество на индустриалната мощ на САЩ трябва да се добави това, което авторът сполучливо нарича „ограничения на платежния и ресурсния баланс”. Подложен на тотална блокада, Третият Райх е принуден да разпределя постоянно недостигащите количества стомана, въглища, каучук, петрол и т.н. между флота, авиацията, производството на танкове, оръдия или амуниции. Завоеванията на Запад и на Изток в Европа не решават, а всъщност влошават ситуацията, защото след тях немските плановици трябва да включат още стотици предприятия в своите разчети. През 1943 и 1944 г. става все по-очевидно, че немската икономика започва да се задъхва от недостига на суровини, а без тях моторизираните дивизии се превръщат в неподвижни бойни установки, които лесно са унищожавани от съветската армия. Това, че войната свършва едва през 1945 г., а не една или две години по-рано, се дължи, по думите на Туз, само на тоталната мобилизация на милиони работници и военнопленници, които работят при ужасяващи условия, близки до тези в концентрационните лагери. „Оръжейното чудо” на Шпеер е постигнато на шокираща човешка цена. Дори масовото изтребване на милиони евреи е „рационализирано”, като газовите камери са предшествани от убийствен труд в заводите на военнопромишления комплекс.
Оставяйки 620-те страници на „Икономиката на Третия Райх” зад гърба си, не ни остава нищо друго, освен да се съгласим с Найджъл Джоунс в „Сънди Телеграф”: „Радвайте се, радвайте се, защото един нов голям историк се е родил.”
 
Из Икономиката на Третия Райх
 … Самият Аушвиц достига максималната си големина през есента на 1943 г., когато в лагерния комплекс се намират 90 000 концлагеристи. По всяко време между 50 и 60% от тях се преценяват като годни за работа. Тази работна ръка никога не е била използвана на мащабните строителни площадки на Генералния план, каквото е било намерението при разширението на лагера през 1941 г. Но по-голямата част от работата, която извършват лагеристите, все пак по един или друг начин е свързана с програмата за германизация на Изток, като се започне със самия Аушвиц. Лагеристите спомагат за построяването на престижното химическо предприятие на IG Farben в Аушвиц-Моновиц, както и на много други индустриални съоръжения, пръснати из източна Силезия (Wagner 2000). Така те полагат основите на индустриален комплекс, който да съперничи на Рур. Но мнозинството от лагеристите работят върху самия лагер, който е бастион на немското заселване на Изток не по-малко от много по-големите индустриални обекти, възникнали около него. Около 1942 г. архитектите на СС са начертали планове за постоянен комплекс за робски труд в Аушвиц-Биркенау от не по-малко от 600 сгради. Повече от 300 от тях са готови до края на войната. В допълнение, хиляди лагеристи работят на 4 000-хектаровия участък, който Химлер е отделил от околните полски земи, предназначен да стане водещ център за агрономическите изследвания в немския Изток (Heim 2003: 172-93). За поддържане на икономиката на лагера СС използва разнообразни малки предприятия, включително завод за портландцимент, каменоломна, касапница, мандра и лагерна фурна. Едва в последните стадии на войната тези разнообразни проекти отстъпват на заден план в полза на непосредственото военно производство. По такъв начин съчетанието от работа и унищожение в Аушвиц достига връхната си точка през лятото на 1944 г., когато евреите на Унгария стават последната голяма група от населението, засмукана в урагана на унищожението (Gerlach und Aly 2002). Докато газовите камери работят с пълен капацитет за убиването на стотици хиляди унгарски евреи, определени като негодни за работа, десетки хиляди млади мъже и жени са отбрани да бъдат разпратени из Германия по оръжейните заводи от първостепенен приоритет за Райха…
Адам Туз
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”