Български  |  English

Антропологическите норми на архаиката и класиката и гласът им в европейското

 

Дияна Николова. Идеята за човека в старогръцката лирика (архаика и класика). УИ „Паисий Хилендарски”, Пловдив, 2010

 
„В основата на изследването стои опитът за едно по-систематично проучване на аспектите на човешкото в старогръцката култура: как елинът мисли и говори за себе си и за другите...; какви са идеалните (типови) представи за човека в една агонална по своя характер култура...; как се пораждат и проявяват аспектите на личността, най-ранните форми на изява на „аза”, оформящи се в културата на Елада в периода VIII – IV в. пр. Хр.” – така пише Дияна Николова в началото на текста си.
Едва ли някой ще реши, че тази тема се захваща за първи път в науката. Д-р Николова си дава сметка за това и вписва своите постижения в методологическия курс на една от вече наличните традиции. Мнителният ловец на методологии би могъл да подозре в основата на анализа една телеологична схема, която авторката не без основание припознава като „хегелианска”.
Тя предполага фаза на неразвитост на индивидуалното съзнание, достигащо постепенно до изграждане на самосъзнание. Няма обаче период в човешката история, в който да не бива разпознавано индивидуално съзнание и самосъзнание. Има друго. Има епохи, в които индивидът предпочита или бива насочван към това да бъде идентифициран чрез колективните си принадлежности, а този тип идентификация се обслужва и от литературните жанрове.
В методологическото си въведение авторката освен това сякаш отказва да различава между свидетелство и идеология. Идеологията е онази, която движи и без друго опосредено достигналите до нас произведения. В тях рефлектира социално задаваната норма, а не „автентичният човешки глас”.
Затова изследването разшифрова социалното нормиране на валидността му, а не действителната персонална самоосъзнатост на човешкия индивид. То е в състояние да установи доколко и как нормата допуска в себе си човешката уникалност изобщо, а не историческата й поява. Нека си представим как един много бъдещ изследовател търси отговор на същия въпрос чрез най-образцовите образци на соцреализма; и бихме се сетили за какво става дума.
За нейна чест, Дияна Николова активно коригира и проблематизира изходните схеми. Тя се води от идеята, че в античната култура се изработва типов образ на идеалния човек. Формира се ”културен идеал за човешкия земен път”, мярата на човешкото, така да се каже, по която човекът следва да се равнява, задавана, тъкмо защото са налице отклонения от нея.
Централният въпрос е за онова, „което държи индивида в рамките на общността”: „човекът в древните култури се отличава от съвременния не по това, че у него въобще отсъства представата за ‘аз’, а защото тази категория има друг смисъл”, изискващ активното съотнасяне с ‘ние’, с другите членове на общността.
Мислейки през всичко това, авторката стига до решения, правещи текста й плътен и продуктивен. Бих посочил няколко тематични кръга, които в най-висока степен свидетелстват за това.
Следва да се заговори най-напред за анализите на авторовите глас и име, тоест, на допускането и проявата на автономизация и персонализация на автора. Особено внимание заслужава проследяването на отпадането на „свещения статут” на архаичния поет и регистрирането на „жестовете на идентификация”, на санкционираната поява на личното име и неговите употреби.
Подчертавам тълкуването на „отношението „деец–действие”; аргументирането на тезите за примата на дейността над носителя й и за схващането на предмета като овещнено деяние, превърнато в памет. Това е не просто добре намерен белег на архаичната лирика, а извеждане на фундаментална характеристика на определяното като източноевропейска култура, и до днес различаваща я от западната.
Масивните резултати, отбелязва и авторката, са в полето на тематологията. В каскада от няколко глави се извеждат основните топоси на човешкото в старогръцката литература, базисни – да добавим – и за изградената по-късно европейска култура.
Анализът тръгва от централния мотив за многозначната „haris“. През неговата първом божествена, а после героична позиционираност се върви към детайлно изследване на осеви теми, като тези за славата, благото и прекрасното, калокагатията, живота и неговия смисъл, любовта, времето и смъртта. Те биват редуцирани до две опозиционни двойки: живот/смърт, мир/война.
Факт е, че те остават основни за всичко, наричано „литературно” в европейски контекст. Иде реч за дефиниращата динамика на тази култура, за нейното агонално начало, за „основните модуси на битието, мислено чрез неговата агонална природа”.
Агоналното начало е сполучливо потърсено в една par excellence културна сюблимация, каквато е сюмпосионът, и разкрито в неговата ипостас на литературна, включително интертекстуална диалогичност. Тя гарантира, между другото, и вътрешната амбивалентност, „ексцентричната позиционалност” на цялата тази култура. Не ще е преувеличение да се каже, че авторката успява чрез анализа си на старогръцката лирика от периода на архаиката и класиката да аргументира градежа на антропологическата координатна система, фактически стоящ във фундамента на цялата европейска култура.
Следва още да се забележи, че работата – макар в по-скромен обем – тълкува и останалите изкуства, съпровождащи лириката и влияещи си с нея. По-специално внимание е обърнато върху сферата на визуалното и на тоналното. Това не е някаква ерудитска заигравка, а следва с необходимост от структурата на замисъла.
Става дума за действие на идеологии и норми, внушавани в режима на един, както бихме казали днес, културен синкретизъм. Паралелният поглед позволява да се проследи по-убедително и навлизането на архетипните теми, белязали цялата европейска цивилизация. Тези анализи потвърждават резултатите от литературното изследване, придават им релефност, правят ги „по-вкусни”, така че още по съблазнително карат окото да върви по редовете, а умът да пита. 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”