Български  |  English

Скандалът Селин

За прочитите на един спорен класик

 

Всичко ли е простено на големия писател? И доколко времето заличава всичко? Пред тези въпроси се оказва изправена Комисията по национални чествания във Франция след решението на министъра на културата Фредерик Митеран да зачеркне от списъка за 2011 Луи Детуш, придобил световна известност с псевдонима си Луи-Фердинан Селин (1894-1961). Аргументите са ясни: Селин е класически пример за човек с две лица. Писател-модернист, обновил френската проза с гениално-комичния си усет към езика, който същевременно е и автор на непоносимо антисемитски страници. Така историята налага рамка на литературата. От едната страна е авторът на романи-шедьоври, като Пътешествие в края на нощта и Смърт на кредит[1], силно повлияли на Кърт Вонегът и Кен Киси, като се мине през Хенри Милър и Чарлз Буковски, без да забравяме Ален Роб-Грийе, Ж.М.Г. Льо Клезио и Патрик Модиано. От другата – авторът на антисемитски памфлети, обезсмъртен от скулптора на Райха Арно Брекер. „Случаят Селин” не на последно място повдига въпроса доколко творчеството има самостойна естетическа ценност извън контекста на своето време, за разлика от предишните епохи, където това е било невъзможно (процесите срещу Бодлер или Флобер). Въпроси, които все още трудно намират отговор, иначе нямаше да сме в ситуацията: „Кой се страхува от Луи-Фердинан Селин?”

 
Против честването на един антисемит
Писателят Луи-Фердинан Селин няма кръв по ръцете си. Ала със сигурност по перото му няма само мастило. Екзалтираният начин, по който си служи с езика, не изключва лукавост и лицемерие. С гневните си викове и изригвания, той е изтънчен майстор на литотата и силогизма. Една идея, една обсебила го тема му служи като магически ключ винаги и навсякъде – особено след 1945 г.: жертвата, преследваният е всъщност той и само той. И вече от това твърдо ядро всичко става възможно. Добронамереността, почтеността, възможността да признае, че се е лъгал и отклонил от пътя, биват пометени от ярка и съзнателна злонамереност. Литературата отрежда на писателя един вид принципна невинност. Което би могло и да е смешно, ако залогът на виновността не бе конкретно този и ако не бяха измеренията на Шоа.
Преди и по време на войната Селин (пре)публикува множество антисемитски памфлети. Най-злостният – „Дреболии за едно клане”, е издаден в края на 1937 г. и има огромен успех. Книгата тутакси бива преведена в нацистка Германия. Във Франция памфлетът, забранен за кратко през 1939 г., е преиздаден с успех през октомври 1943 г. и илюстриран с фотографии. Днес тази чудовищна книга не може да се чете (легално), но от изследването на Андре Дервал (2010) узнаваме как се е възприемала творбата. Имало е, разбира се, осъдителни мнения, но също така смехове и аплодисменти, с които е бил посрещнат памфлетът.
Безполезно е да се цитират тук някои от убийствените и напълно контролирани залитания на Селин, които сам писателят определя като хумористични, раблезиански, антисемитски и най-вече пацифистки. За сметка на това не би било излишно да припомним някои фрази, извлечени от Писмата на Селин, издадени от Анри Годар (Галимар, 2009). През юни 1944 г. Селин бяга от Франция и намира убежище в Дания. Оттам той организира защитата си. Настървено се опитват да ме изкарат убиец на евреи, пише той на Жан Полан през април 1948 г. И добавя, обърквайки пистите и извъртайки думите: Аз съм ревностен патриот и пазител на французите, арийците – и едновременно с това на евреите.
През март 1946 г. той облекчава съвестта си по следния начин: Антисемитизмът е стар, колкото светът, а моят, в своята прекомерна и извънредно комична форма, е чисто литературен, аз никога не съм преследвал никого. В текст, писан в своя защита от същата дата, след като заявява, че никога ловът на хора не е бил толкова безжалостен, както това става в момента в Европа срещу „колаборациониститеили лицата, смятани за такива, той пише следното: Никога не е имало преследване на евреите във Франция. Евреите винаги са били напълно свободни (какъвто не е моят случай), тяхната личност и имоти бяха гарантирани в зоната на Виши по време на цялата война. В северната зона, едва в продължение на няколко месеца, те трябваше да носят малка звезда. (Каква слава! Бих искал да ми закачат десет!) Бяха конфискувани само някои еврейски имоти (с какви фасони!), които им бяха възстановени след това и то как! (Докато моите имоти никога не бяха върнати.)(...) Коментарът в случая неизбежно оцапва. Както пише Изидор Дюкас (Лотреамон): Цялата вода на морето не стига за отмиването на петно интелектуална кръв.
Жан-Пиер Мартен в книгата Контра-Селин (1997) дефинира по следния начин гения на Селин: Един гений на политическата и естетическа манипулация на езика, интуитивен усет за дозировка, уловена мяра в книгите му, на рисковете да се каже всичко, на казаното-написано, изчисление на интензитета, на интонациите и подразбиращото се, непрекъснато лъкатушене между наказателното преследване и ареста, умела игра между очакване и разочарование, приповдигната вялост и спасително мълчание.
През 1994 г. Анри Годар в Скандалът Селин подканва с много честност, но без винаги да е убедителен, да разглеждаме естетиката на Селин заедно с неговия антисемитизъм, да не разделяме памфлетиста от писателя. И все пак, на последната страница на книгата си пише следното: Селин завинаги остава извън всяко официално признание.
От смъртта му вече измина половин век. Доста вода изтече под мостовете и местата за сетен покой. Ще дойде ден, когато памфлетите (със сигурност коментирани) ще станат отново достъпни. Затова някои смятат, че е време да минем с гъбата и литературата да възтържествува. Под долния индивид се крие голям писател: нека да честваме писателя, изкарвайки го на преден план. Така виждат нещата онези, които крещят, че има цензура. Творецът е над (или встрани) от моралния императив. Изкуството гарантира неговия полет. А с честването му тържествува изкуството и то в небеса, пречистени от всякакви лоши намерения.
Всъщност, операцията е невъзможна. Трябва да й се противопоставим, защото има единство между човешката личност и писателя. Отхвърлянето тъкмо на подобно деление е начин да се зачете писателят, да се придаде цялостна отговорност на словото му, а творчеството му да се възприеме като кохерентна цялост.
Патрик Кешишян[2]
 
Селин се извисява сред писателите на своето време
Трябва ли, можем ли да честваме Селин? Възраженията са твърде очевидни. Става дума за жлъчен антисемит, който дори да не е бил убиец, се отличава с невероятното си словесно насилие. Но той е и автор на романи, за които е прието да се смята, че заедно с тези на Пруст, доминират френския роман от първата половина на ХХ век. Творби от такава величина (четири тома, публикувани в библиотеката на „Плеядата”), които, макар и противостоящи си, отхвърлят продукцията на своето време и привнасят във френска литература нещо радикално ново.
Селин осъществява доста късно желанието си да пише, публикувайки чак на 38 г., и то под псевдоним, своя първи роман Пътешествие до края на нощта. Нищо в неговата среда не го предвещава. Единствен син на майка, препитаваща се с дребна търговия, и на баща, служител в застрахователна компания, под натиска на родителите си той е принуден да напусне училище още щом взима диплома. Трудното чиракуване, с което си изкарва хляба в годините на Бел Епок, съчетано с четивата на един самоук, едва ли биха отвели Луи Детуш твърде далеч, но тригодишната служба в кавалерията след август 1916 г. и войната преобръщат живота му, както и бъдещите проекти на неговите родители.
Неговият фронтови опит трае само три месеца, но е достатъчен, за да отвори очите на този 20-годишен младеж, дотогава виждащ нещата само по начина, по който неговите родители възприемат живота и обществото. Войната завършва за него с акт на героизъм, съпътстван от сериозни наранявания, което го превръща, отличен и реформиран, в нов човек.
И ето го в търсене на възможно най-различен опит, странстващ из три континента, където попълва познанията си. Той е лекар в диспансер край Париж, когато решава, в резултат на тригодишен нощен труд, да изкаже в роман нещо, различно от всеки друг, което е научил от живота. Книгата има ефекта на бомба. Тя се сдобива с десетки хиляди читатели – някои, потресени от бруталността му, а други, с чувство на облекчение, ако не и на отмъщение, съзират в книгата бунт, който са смятали, че са спотаили дълбоко в себе си.
Превърнал се за един ден в признат писател, на Селин все пак са му необходими четири години, за да напише своя втори роман – Смърт на кредит, в който задълбочава интуициите, разкрити в неговия първи роман. Но начинът, по който е приета книгата му, носи разочарование. Този полу провал, допълнен с разкритията за реалностите в СССР, през лятото на 1936 кристализира чувства, утаили се от предишните години в душата му, ала все още без жлъч.
Следващата година, поради засилващата се заплаха от война, отговорността за която той хвърля изцяло върху евреите, Селин се превръща чрез Дреболии за едно убийство в най-гръмовния глас на антисемитизма. Във втория си памфлет, публикуван през 1938 г., стига дори дотам да настоява, на основата на антисемитизма, за съюз с Хитлер.
При две такива книги (след началото на войната), той е могъл да застане единствено на страната на победителите. Ала поради неконтролируемата му личност писмата, изпращани от него за публикация в колаборационистките вестници, стъписват както със своите критики, така и с крайността си. Селин грижливо се държи встрани от официалния колаборационизъм.
Независимо от това, като мащабна фигура на антисемитизма, той е принуден да бяга от Париж с настъпването на Освобождението. Целта му е Дания, където е прехвърлил каквото е могъл от авторските си права. Военната ситуация в тази част на Европа през 1944-1945 г. го принуждава в продължение на девет месеца да прекоси на зигзаг Германия, изцяло превърнала се в бойно поле. Спектакъл, предназначен като че ли само за него. Във въображението му това ще се превърне в материя за последните му романи – От единия замък в другия, Север и Ригобон. Междувременно прекарва осемнадесет месеца под арест в Дания, последвани от четири години трудно изгнание. Осъден задочно във Франция, сетне амнистиран заради геройството си от 1914 г., при завръщането си той се установява в една вила в Мьодон, откъдето никога не излиза, посвещавайки цялото си време на писането на последните си романи, които в крайна сметка ще му върнат читателите.
Селин непрестанно, от книга в книга, се стреми да отиде възможно най-далеч по пътищата, открити с първия му роман и в търсене на един стил. И ако в завършен вид творчеството му изглежда безспорно, това преди всичко се дължи на изнамирането на този изцяло нов и неподражаем начин да се пише на френски.
Прибягването до народния език е за него само отправна точка. Последвалият разрив с граматичната фраза постепенно довежда до нова връзка с времето и смисъла. Този стил, на свой ред, е единственият, който успява да придаде литературен израз на две войни, наложили стигматите си върху Европа от първата половина на ХХ век. Войната от 1914-1918 г., ако се съди по бляскавото начало на Пътешествие до края на нощта, налага отпечатък върху цялата първа половина на творбата. А тази от 1939-1945 г., чрез новия феномен на бомбардировките, е доминантата на четирите последни романа. Кое друго творчество в световната литература е до такава степен на висотата на историческия момент?
В двойствената оптика на стилист и писател, способен да пресъздаде лицето на епохата, Селин, петдесет години след своята смърт, се откроява като един от големите творци на своето време. А и става дума за епоха, където художественото творчество се е превърнало в ценност, която ние признаваме, дори тук или там тя да не съвпада или да противоречи на моралните ни ценности. С честването на Селин ние го вписваме в линията на това признание, което е едно от завоеванията на ХХ век.
Анри Годар[3]
„Льо Монд”
Превод Тони Николов
 


[1] Луи-Фердинан Селин, Пътешествие в края на нощта, София, Колибри, 2005, превод Росица Ташева.
Луи Фердинан Селин, Смърт на кредит, ЕА-Плевен, 1999, превод Зорница Китинска.
 
[2] Патрик Кешишян е коментатор на в. „Ла Кроа”, бивш зам.главен редактор на „Монд де ливр”. Автор на книгите: „Малка възхвала на католицизма” (2009), „Употребите на вечността” (1999) и др. Б.пр.
[3] Анри Годар е литературовед, известен изследовател на френския роман на ХХ в. Под негова редакция в престижната библиотека „Плеяда” са публикувани четири романа на Селин и том с писма. Автор на книгите: „Поетиката на Селин (1985), „Скандалът Селин” (1994) и „Един друг Селин” (2008). Б.пр.

 



1 - 27.06.2012 03:02

за Селин
От: nena
Отдавна мечтая да бъдат преведени и останалите романи на Селин и се питам колко още трябва да чакаме.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”