Български  |  English

Поглед към ДС - позорни петна и интелектуални мъртви

 

Дали е трябвало или не да отваряме досиетата, вече е без значение. Те са отворени или са в процес на отваряне, който е много мъчителен, тъй като с всяка нова фаза се пораждат нови проблеми и основният въпрос е какво да правим.
С тези думи Александър Кьосев започна встъпителното си изказване по време на дискусията “Интелектуалният елит и ДС - как моралните и интелектуални авторитети съжителстват с истината за ДС?”, провела се на 16 февруари в Червената къща.
Кьосев постави и няколко подвъпроса: кой има моралното право да говори по проблема с досиетата и какви са възможните основания за морална оценка във време без метафизически основания – т.е. как можем да даваме оценки, ако не сме религиозни и ако нямаме абсолютен твърд гарант на истината и на добродетелта. Културологът се възпротиви срещу анонса на събитието, в което е използвано словосъчетанието “интелектуален елит” и което “някак неусетно преминава в морални авторитети”. Кьосев подчерта, че не се чувства морален авторитет и че прослойката, към която принадлежи, в очите на голяма част от публиката е дискредитирана. Това в голяма степен е основателно заради колаборационизма й с комунистическата власт, заради участието на нейни важни членове в тайните служби, заради лично облагодетелстване, заради интелектуалния й провинциализъм. В същото време тази прослойка е и несправедливо дискредитирана, тъй като е заменена с медийни звезди, а самата тя е изтласкана от чалгаджийската култура и е маргинализирана “в социалния кучи гъз на обществото.” Ето защо подобни хора нямат предварителен авторитет - морален кредит от обществото, за да могат да говорят, без да бъдат атакувани. Единственото, на което Кьосев посочи, че може да разчита, за да говори по темата, е способността му да мисли върху знанието и фактите по казуса с досиетата.
Той подчерта, че публиката трябва да бъде много внимателна, защото само информацията не може да помогне да се отговори на всички въпроси, свързани с ДС и нейните сътрудници. Факт е, че обществото ни си е формирало множество мнения по проблема с досиетата и сътрудниците на тайните служби – част от него заклеймява т. нар. “ченгета”, демонизира ги и ги определя като хора, които веднъж завинаги са се опозорили; друга част ги смята за хора, сключили пакт с дявола; трета част пък ги героизира, обладана от ероса на тайния и скрит шпионски живот; четвърта част ги оправдава, смятайки, че обстоятелствата са ги принудили и ако и те са били попаднали в подобна ситуация, вероятно са щели да постъпят по същия начин; пета част защитава позицията, че изобщо не е трябвало да се отварят досиетата, а е била необходима радикална забрава; шеста част смята, че демократичното общество трябва да извърши акт на опрощение спрямо греховните; седма част пък изпитва поколенческо презрение и е на мнение, че казусът около досиетата и сътрудниците на ДС не заслужава никакво внимание.
След като представи седемте основни обществени нагласи, Кьосев предложи и свой начин за ориентиране в “бъркотията на практически оценки”. Първо се извършват няколко редукции – махат се оценките, свързани с повика да се изгорят досиетата и с призива те радикално да се отворят, защото за първия акт е прекалено късно, а за втория е необходимо техническо време. Освен това, подчерта културологът, за да има радикална забрава или радикално покаяние, или радикално опрощение, е необходим обществен консенсус, какъвто е всеизвестно, че не може да бъде постигнат.
Така остава да се разсъждава само с два морални стереотипа, които според Кьосев са изключително важни. Единият говори за позорното петно или за пакта с дявола, а вторият – за диференцирането на вините. Метафората за позорното петно, както и метафората за пакта с дявола, според Кьосев, са важни, защото са архаични. Погледнато от гледна точка на културологията, има огромна разлика между оскверняване, грях и вина. Вината е модерна категория, особено застъпена в правото, където има своето количествено измерение – дадено престъпление получава съответното наказание и след като бъде изтърпяно, извършителят бива оневинен, тъй като обществото смята, че неговата отговорност вече е снета. В този смисъл юридическата вина е изключително рационална категория, която много лесно се измерва. За разлика от нея, моралната вина не е така лесно изчислима, но въпреки това има случаи, в които се говори за морална давност - някакви неща са се случили отдавна – преди 20 години, и е време вече да се забравят; или пък се говори за диференциране и тук Кьосев даде много конкретни примери:
- ако са те натиснали, за да станеш доносник и ти не си станал, но те са ти сложили картонче, имаш минимална вина;
- ако са те натиснали и ти си подписал, но си се отказал след две седмици, (какъвто случай действително има), имаш малко по-голяма вина, но не чак толкова голяма;
- ако пък си бил псевдосътрудник и си “пускал” псевдоинформация и в крайна сметка си бил задраскван от списъка на сътрудниците, си с по-голяма вина, но не голяма;
- ако си бил добросъвестен сътрудник и често си давал информация, макар и със свито сърце, вече имаш сериозна вина;
- ако си бил сътрудник на тайните служби и си го правел, за да се облагодетелстваш лично, като си давал доноси срещу свои съседи или приятели, имаш много голяма вина;
- ако си донасял за своята съпруга, за своето дете или като учител си донасял за своя ученик, то това е чудовищна вина и тя предизвиква особен морален потрес;
- ако си бил злорад доносник, изпитващ от акта на донасянето истинска злобна радост, то вината ти също е чудовищна.
Кьосев препоръча да се прави подобно степенуване на вината, защото в противен случай говоренето по случая със сътрудниците на ДС ще е недиференцирано и архаично. В същото време той подчерта, че в архаичния морален потрес от акта на донасянето се съдържа някаква универсалия, която пресича всякакви граници - на културите, на политическите принадлежности, а дори и вътрешните граници на онези хора, които биват оценявани като лоши. Тук бе даден конкретен пример с българските сътрудници на ДС, които много държат на разграничението между I, II, III, IV и V управление и VI управление, в което са били доносниците. Ето защо, според Кьосев, практически едва ли е възможно да се освободим от архаичната аура на оскверняването, която донасянето за близките носи в себе си.
Доносниченето е престъпление спрямо всекидневието, защото нарушава базовото усещане за доверчив и сигурен свят. Когато някой удвоява живота, заплитайки тайна интрига или вътрешна конспирация в най-всекидневната ситуация, той носи вина и моралният потрес от нея зависи от това колко близко е обкръжението, в което “вторият план” се създава. Проблемът на модерността е, от една страна, моралното диференциране на вината, а от друга - неизтриваемостта на позорното петно. Ето защо, заключи Кьосев, като рационални, морални и мислещи хора, ние трябва да разсъждаваме практически в категорията на диференциация на вината, а заедно с това всеки от нас да носи в себе си проблема за позорното петно и да знае, че и на него би могло да му се случи същото.
Никой от участващите в дискусията обаче не се изказа от позицията, че участта на сътрудника е можела да сполети и него. В изказването си Юлиана Методиева даде конкретен пример за сътрудник, който през 1987 г. за 45 лева участвал в постановка, в резултат на която било заведено дело за шпионаж и признатият за виновен бил убит.
Евгения Иванова, която подчерта, че е била против отварянето на досиетата по чисто егоистичната причина, че не е искала да разбира кой от приятелите й я е донасял, посочи, че засега единствения смисъл, който вижда в разкриването на архивите, е в доволството на едни хора, които нямат никаква друга заслуга освен че не са били агенти на ДС и които в заклеймяването на агентите постигат собствената си реализация. Такова доволство се забелязва у всички онези, които казват, че НБУ е ченгесарски университет, отбеляза Иванова.
Христо Христов говори затова, че в действителност нито едно дясно правителство не е работело за отварянето на досиетата. Той подчерта и че между ДС и КГБ е имало дебела връзка По думите му във времето преди Тодор Живков - при Георги Димитров и при Вълко Червенков, България е имала своя разузнавателна система, докато след това ДС се е превърнала във филиал на КГБ. Ето защо неслучайно България била една от малкото страни с две официални представителства на КГБ – в София и във Варна.
Момчил Методиев наблегна на факта, че, за разлика от другите бивши социалистически страни, България отваря досиетата си с 20-годишно закъснение и че този период е бил достатъчен, за да може една немалка част от сътрудниците на ДС да получат възможността да формират общественото мнение в определена посока и да зададат определени теми. Тук Методиев посочи, че темата, която като историк го вълнува, е мощната поява на национализма, настъпила не без помощта на хора, бивши сътрудници на културноисторическото разузнаване.
Освен това той посочи, че благодарение на отварянето на досиетата разбрал защо определени публични фигури са говорили или говорят по определен начин. Методиев добави и че не от онези хора, които твърдят, че всички интелектуалци, сътрудничили на ДС, са лоши. „Познавам системата достатъчно добре и знам, че когато сключиш този договор с дявола, системата има начини да те накара да работиш дори и да не искаш.” Така, по думите на Методиев, основната отговорност трябва се носи от дявола – от оперативния работник, от щатния офицер на ДС. Той обаче не отрече, че има и случаи, в които отговорността за сътрудничеството е изцяло на доносниците, за които това е било инструмент за кариерно развитие. Историкът добави, че в България не може да се говори за фигурата на разкаялото се ченге, освен ако към този образ не се включи книгата на Веселин Бранев и случаят на митрополит Йосиф (митрополит на на Американско-австралийската епархия), който си признава и подава оставка, но епархията изразява подкрепата си за него и гласува връщането му на поста.
Михаил Неделчев каза, че ДС е била прислужница на БКП и заради това, когато се говори за агентите на ДС, трябва да се споменат и членовете на БКП, както и когато се говори за общите вини на едните, трябва да се имат предвид и тези на другите. Неделчев разказа, че ако не е била промяната през 1989 г., той никога нямало да стане университетски преподавател, защото му било образувано дело за оперативно наблюдение, а на подобен тип хора бил сложен определен таван. Онези обаче, които били членове на БКП, нямали проблеми с развитието си, защото членството в партията им служело като нашивките в казармата – при провинение не те изпращат директно в дисципа, а ти махат една от нашивките. По въпроса за досиетата Неделчев сподели, че срещу него има две дела за оперативно наблюдение, но второто, образувано на 30.11.1983 г. от шесто управление на ДС, заради това че бил привърженик на буржоазни теории, било унищожено. Ето защо според него с отварянето на досиетата няма да може да се прочете цялата истина.
Освен това според Неделчевзавсеки отделен случай на обявен сътрудник трябва да се говори конкретно. Случаите с Вера Мутафчиева и Георги Данаилов, например, са печални.
И двамата преди 1989 г. в рамките на ДС са се специализирали в контактите с българите в чужбина. Тъй като отивали в чужбина в качеството си на хора, свързани с буржоазното минало, старата имиграция ги приемала добре и им се доверявала. В ново време те също били свързани с българите в чужбина, ставайки представители на едноименната агенция. Според Неделчев от тези два случая може да се заключи, че и след промените висшите кадровици на ДС наблюдавали и следяли случващото се и казвали, в зависимост от специализацията на сътрудниците си, този става за това назначение, а онзи – не.
От друга страна Неделчев говори и за това, че една част от вече “извадените” като сътрудници на ДС, не са били реални доносници, а просто са попълвали бройката на офицера вербовчик, който се стремял да бъде повишен.
Най-младата от участващите в дискусията - Мария Иванчева, започна изказването си, посочвайки към залата, в която нямаше много нейни връстници. По думите й това показва, че до този момент младите не разбират много ясно какво значение за техния живот има миналото на България. Освен това, докато учила философия в Софийския университет в периода 2000 – 2004, в нито един курс не били разглеждани проблемите на комунистическото минало на страната. “По отношение на миналото, ние, младите, винаги трябва да преодоляваме един тип дихотомия. Ако искаме да знаем нещо повече, ни се казва, че не можем да съдим за този период, защото не сме живели в него, ако пък решим, че миналото не е наш проблем, ни упрекват, че не се интересуваме.” Тя призна и че е развила алергия срещу полярния тип на осмисляне на комунистическото минало - пълното очерняне, от една страна, и приятната носталгия, от друга, и заради това е избрала да пише дипломната си работа не в България, а във Венецуела, където изследва интелектуалните елити по време на сега строящия се там социализъм. ”И днес, като се връщам, мога да кажа – ето, аз живях социализма, макар и не нашия,” похвали се младата антроположка.    
Спокойният тон на дискусията бе прекъснат от глас от публиката, който каза, че поне 50% от хората в залата са дошли да чуят мнението на всеки един от участниците в дискусията за случая “Богдан Богданов”.
Модераторът на дискусията Мила Минева отговори, че не може да се изисква подобно нещо от участниците, защото самият Богданов не присъства в залата. Той отказал да участва с мотива, че каквото е имал да каже, го е написал в блога си. Тук Минева припомни, че дискусията е организирана с идеята да се говори за интелектуалните елити, които стават такива след 1989 г., и че е добре да се помисли върху тяхната роля след 1989 г., защото може би именно това е начинът вината да се диференцира. Може би няма нужда да я диференцираме спрямо доносите, част от които са изчезнали, а спрямо техните позиции, заемани след 1989 г., когато не са били в реда на безредните и когато са отговаря с цялостния си морален интегритет и без външен натиск за това, което правят, посочи тя.
Отказвайки да коментира битието на Богдан Богданов преди 1989 г., но не защото се страхува “да не си ритне трудовата книжка”, а защото смята, че този казус не е изолиран, Евгения Иванова припомни, че досиетата, които се разкриват, са на хора, които след 1989 г. са заемали важни постове. В момента обществото не знае имената на хиляди доносници просто защото те не са заемали ръководни постове. Така идеята в основата на отварянето на досиетата е, че трябва да се проблематизира моралът на онзи човек, който, бидейки сътрудник по време на системата, позволяваща съществуването на ДС, продължава да иска да бъде някакъв и след нейното премахване, коментира тя.
Юлиана Методиева пък прикани социолозите да изследват липсата на смелост за критична рефлексия, която тя открива в работещите в НБУ, тъй като те не си дават сметка, че многоуважаваният от тях професор сам трябва да напусне университета, тъй като това е моралният жест, който дължи на онези, които го познават. Освен това Методиева разказа как през лятото говорила с Богдан Богданов за съдействието му в НБУ да се създаде библиотека на комунизма, в която да се съберат всякакви материали, книги и филми, посветени на досиетата. Тогава Богдан Богданов приел въодушевено идеята, но днес Методиева така и не може да разбере защо той не я е сметнал за достойна да й разкрие своето минало.
Александър Кьосев бе най-лаконичен, посочвайки, че според представената от него категоризация, Богдан Богданов попада в чудовищната рубрика “учител – ученик”.
Михаил Неделчев започна изказването си за Богдан Богданов с уговорката, че го познава от 1963 г. и че е бил негов кум. Той разказа няколко биографични момента от живота му, които сметна за важни: Богданов бил с диагноза, че ще живее максимум до 30 години, но бил спасен благодарение на това, че получил позволение да замине в Германия и да се подложи на сърдечна операция; в продължение на няколко години той работел в новооткрития по онова време университет във Велико Търново, защото не бил допуснат в катедрата на Софийския университет, въпреки че бил най-добрият студент по класическа филология. Познавайки добре своя приятел, Неделчев коментира, че Богдан Богданов не е можел да бъде нищо друго, освен професор в университет. Той сподели увереността си, че в текстовете, които Богданов е давал на ДС, той не е създавал образи на врагове, от които те са имали нужда, за да съществува системата им. В края на защитната си реч Неделчев припомни библейското “по делата им ще ги познаете” и каза, че бидейки шеф на “Отворено общество”, Богданов не си определил огромна заплата и не направил от организацията свои проекти, за разлика от своите наследници. Неделчев каза, че той познава логиката на поведение на Богдан Богданов и онези, които са му приписвали морална съвършеност, просто не са го чели внимателно, защото той отричал употребата на понятието “морал”.
След защитната реч на Михаил Неделчев Александър Кьосев взе думата, за да коментира не Богдан Богданов, а типологическия морален казус на онези, които са направили компромис със себе си в името на някакви постижения. В този случай трябва да се помисли за всички онези, които са действали, без да правят компромиси, и поради тази причина нямат постижения и са останали неизвестни. Трябва да помним интелектуалните мъртви, призова Кьосев. И той, по своеобразен начин, се присъедини към коментарите на останалите участници в дискусията, че Богданов е дискредитирал образа на институцията на гражданското общество - “Отворено общество”, с думите: Когато не си образцов, не ставай образец.
За неприсъстващия Богданов единствено успокоително прозвучаха думите на Мария Иванчева, която участваше в дискусията в качеството си на представител на младото неопетнено поколение. Тя сподели, че фактът, че даден човек, когото тя познава, е бил сътрудник на ДС, не променя отношението й към него – и тук тя даде конкретен пример със своя преподавател по философия Димитър Денков. Освен това, тя настоя, че покаянието е вътрешен процес и не вижда причина то да се извършва пред останалия свят.
още от автора


1 - 04.03.2011 17:23

За отговорността на избора
От: Dimitar Atanassov
Извън съмнение е, че всеки - бил той интелектуалец или не - носи отговорност за избора си, независимо дали желае или не. Ето защо своята отговорност, подобно на Пол Рикьор, вероятно трябва да понесе и почитаемият Богдан Богданов. Струва ми се, че до ден-днешен по отношение на казуса с неговото агентурно минало преобладават гласовете на апологетите от новобългарско-университетски произход, нежели собствено неговият. Тук е първото сериозно разминаване, фисиращо българският интелектуалец като частен случай, различен от европейския. Защото все пак Рикьор със свои думи изрече отговорността към собствената си биография, нали?!
Друго - по твърде (не)любопитен начин тук може да се прозре гилдийната вписаност на авторите на своеобразните ченгефилни панегирици - жанр, който е откритие на и за българските интелектуалци, представляващ нова отличителна черта от европейския интелектуален пейзаж. Пишещите от позицията на НБУ видимо имат своите мотиви. Както казали древните гърци за един оратор, настинал подозрително преди процес, в който той имал интереси от втори порядък, това била необикновена, златна настинка. Подтиците на новобългарско-университетските агиографи, разбира се, нека поне един път да го изразим ясно, за също със златно покритие. Макар българският лев да няма златен еквивалент от години. Подобно на купчината изследователи на Възраждането, атакуващи институционално невписания Александър Везенков, защото според тях "унижавал Възраждането", а всъщност поради факта, че е слушаем, интересен и конвертируем, че се е сетил да направи нещо в поле, което от самото си рождение е феодализирано от чичковци и лелки, насадени на щатове в институции.
Прочее, защо Пол Рикьор сам пое дамгата на бивш симпатизант на марионетното правителство на маршал Петен, а Богдан Богданов не намери сили да стори нещо подобно. Защото обществото в този случай му иска сметка. И с право - след като някой десетлетия наред е играл ролята на морален авторитет, след като за всички той е изглеждал като профетически типаж, нормално е рухването на този ореол да предизвика сътресения, едно от които е опитът за ново уплътняване на имиджа му чрез обяснение на онова, което е току-излязло наяве.
Държа да взема отношение и относно профанно-Нижшенаското тълкуване на фигурата на интелектуалеца. Навярно в други географски ширини и в други времена интелектуалните лидери са били лица, на които всичко се е прощавало. Искам обаче веднага да запитам защо при това положение да не обявим всеки, който изглежда социално неприемлив, просто за интелектуалец, а си правим труда да изобретяваме разни степени на неадаптираност, достигащи до откровена лудост? Дали г-н Румен Петков, след като се облекчи във фонтана в центъра на Плевен, не беше напълно подходящ тъкмо за образа на интелектуалеца, а не - на пияницата, на дивака, на нецивилизования простак, погазил нормите на обществото?
Тук е мястото да призова да правим разлика между ексцентричност и кретенизъм - едното е патология, а другото е част от богатството на социума, тъй като представлява друг, различен почерк, отличаващ се от този на само ежедневно живеещите.
Самият аз дълбоко уважавам Богдан Богданов. Убеден съм, че той е имал защо да направи този свой избор. И не само интелектуалци за били куки, и не само интелектуалци правят отговорни избори. Интелектуалците и ченгетата не са съвпадащи множества, факт! Убеден съм, че Б. Богданов и сам би могъл да сподели нещичко по въпроса, а гласовете на неговите секунданти от новобългарско-университетски тип са съвършено излишни тук.
Никой не желае сепуко от когото и да било. Пък дори и морално. Само ще напомня, че истински достойни люде също са били свързани с ДС, но мнозина от тях доказаха факта, че има защо да бъдат наричани интелектуалци - те отрониха поне една дума по въпроса, пък била и тя призив за изоставяне на темата като крайно безполезна с оглед живота тук и сега.
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”