Български  |  English

Проф. Цочо Бояджиев: Търся радикалните преходи

 

Проф.Цочо Бояджиев е един от водещите български учени-хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (Лувен), на Европейската академия на науките и изкуствата (Виена), Ерфуртската академия на науките и Берлинското научно общество. Автор е на книгите: Неписаното учение на Платон (1984), Студии върху средновековния хуманизъм (1988), Античната философия като феномен на културата (1990), Ренесансът на дванадесети век: природата и човекът (1991), Августин и Декарт (1992), Философия на европейското средновековие (1994), Две университетски лекции (1997), Кръговрат на духа (1998), Нощта през Средновековието (2000), Loca remotissima (2007).
Има четири издадени стихосбирки: „Пясъчен хълм” (1999), „Пастир на думи” (2000), „Прозорец на Север (2002) и „Сбогуване с предмети и други живи същества”(2005). Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Плотин, Тома от Аквино, Майстер Екхарт, Марсилио Фичино, Братя Грим и др.
 
- Как бихте определили времето, в което живеем? Две десетилетия след надеждите за „историческото време на интелигенцията”, провъзгласено от Желю Желев, интелектуалците в България, както никога, са изтласкани в периферията. Усещате ли го по себе си?
- Усещам го най-вече по това, което се случва около нас. Метафората за „времето на интелигенцията”, за жалост, остана само красиво пожелание, нереализиран копнеж. Интелигенцията е изтласкана в периферията дори буквално. Удържащите някакъв нормален словесен и нравствен стандарт вестници са забутани по ъглите на вестникарските сергии. Броящите се на пръстите на едната ръка интелигентни телевизионни рубрики („Библиотеката”, например) са отместени в практически негледаемо време след всевъзможните, все по-вулгарни шоу-програми. Най-големият български жив поет живее усамотено в едно далечно село, а най-четен (поне според собствените му думи) се оказва съчинителят на неприлични и – което е по-лошо – крайно посредствени стихчета, преписани сякаш от инфантилните писания по стените на тоалетните. Ето това, струва ми се, е зловещата метафора на нашето „историческо време на интелигенцията”.
- Не носи ли и интелектуалният елит отговорност за случващото се? Възприемате ли примерно себе си като „ангажиран интелектуалец”, незадължително във формулата на Сартр?
- Ангажираността на интелектуалеца е особена. Тя не е непременно свързана с пряко политическо действие. Няма и пряка съотнесеност между „мъдростта” на интелектуалеца и политическата мъдрост. Автентичният поведенчески жест на интелектуалеца е следването на истината, отстояването на ценности. В политическото действие, напротив, водеща може да бъде (и твърде често е) целесъобразността, която не се съгласува по необходимост и винаги с истината. Затова и гражданското поведение на интелектуалеца е по неизбежност разгръщащо се в крайно проблематичното междинно пространство между високомерната незаинтересованост от „злобата на деня” и предаването на крепостта на автентичните ценности в името на непосредствените политически резултати.
- В каква степен невъзможността да формулираме проект за бъдещето е свързана с неразчистените Авгиеви обори на миналото ни? Отварянето на досиетата се превърна в драматичен шок за мнозина, навярно и за вас, заради присъствието на изявени фигури от демократичния спектър?
- Разбира се, миналото не може просто да бъде загърбено и игнорирано. В този смисъл истината, колкото и болезнена да е тя, трябва да бъде разкрита. Не може да не забележим, обаче, че това беше сторено по твърде перфиден начин. Раната зейна именно в демократичната общност. Рана отваря всяко новоизлязло име на човек с действителен, нерядко огромен принос за духовното ни изграждане. Но забележете, че нравствено уязвени се оказахме все пак ние, противниците на комунистическата система. Не самата система, не репресивният апарат, не и доброволните му, по съвест, служители, които дори продължават да се гордеят с принадлежността си към него. В това именно е и подвеждащото в този сам по себе си полезен и необходим акт. Но и в още нещо. Дава ни се голият факт на принадлежност, без да сме известени за конкретните обстоятелства, подробностите, дори степента на формалност или съдържателност на сътрудничеството. Това ни лишава от възможността за преценка и минимализира правото ни на морално съждение.
- Какъв ще бъде резултатът от този прочит на миналото?
- За съжаление, все по-непреодолимо ме обзема някакво особено униние относно резултата от прочита на миналото. Трупащите се „факти” очевидно не произвеждат действителен морален ефект. Ние привикваме с този сюжет, започваме да го възприемаме като банален епизод от скандалната хроника, загубен сред много други аналогични сюжети, не го преживяваме травматично, не се потрисаме от размерите на злото (защото то ни се подава на малки порции в достатъчно разтегнато време), а следователно губим и усещането за необходимостта от пречистване, от катарзис. Ето това е, струва ми се, истинската уловка в приетия все пак от бившите комунисти закон.
- Не задълбочава ли всичко това кризата с моралните авторитети в България? Песимизмът, че всичко и всички са омърсени? Бихте ли посочили фигура на авторитет, на човек, когото смятате в някакъв смисъл за свой духовен учител?
- В различни отношения, слава Богу, имам своите духовни учители. Те не са толкова много, но ги има. Рискувам да пропусна, но все пак ми се ще да спомена няколко имена: на учителя ми по литература в Ловешката немска гимназия Найден Ангелов, на университетските ми преподаватели Аристотел Гаврилов, Ради Радев, Исак Паси, Добрин Спасов, Иван Стефанов... От различни хора съм се учил на различни неща: на логичност в аргументацията, на свобода в разсъжденията, на артистичност в говоренето. За истински свой духовен учител, в най-дълбокия и съкровен смисъл на тази дума, все пак бих посочил професор Димитър Аврамов. За съжаление, се срещнахме лично едва в началото на 90-те години, но много добре познавах книгата му „Естетика на модерното изкуство”, излязла в края на 60-те. И трябва да призная, че тази книга буквално ме разтърси. Тя толкова много се отличаваше по съдържание, по стил, най-вече по посланието си от писаното дотогава у нас по проблемите на естетиката, че наистина преобърна мои юношески представи и критерии. Смятам за голям дар на съдбата, че можах да се запозная и да се сближа с професор Аврамов, да общувам и се радвам на приятелството му в продължение на двадесет години. Една от драмите в българската култура са разминаванията. Щастлив съм, че имах привилегията да познавам този истински европейски интелектуалец.
- Всъщност сега, след неговата смърт, книгите му се завръщат. Предстои издаването и на непубликувани ръкописи.
- Да, но удивителното е, че повечето негови книги, които четем сега, са издадени преди толкова много години. „Естетика на модерното изкуство” е публикувана през 1969 г., а звучи толкова модерно. Тези книги няма от какво да се отказват. Компромис там не е бил правен. Професор Аврамов беше такъв човек, той не правеше компромиси с истината в името, например, на добрия тон, благоразположеността или приятелството.
- Полето на професионални занимания предлага на всеки хуманитарист убежище от „болките по текущото”, от настоящето. Как навлязохте в „Нощта на Средновековието” и се решихте да преведете на български неизброимите страници на „Сума на теологията” на Тома от Аквино?
- Интелектуалецът се нуждае от убежище, дори от укритие от злободневието. „Отдръпването” е естествен интелектуален жест. Нещо повече, има епохи, когато това е императив в поведението на интелектуалеца. Диктатът на всекидневието е в състояние да погуби всяко творчество. Ние, за съжаление, често се поддаваме на импулса да водим институционални или личностни войни в името, разбира се, на по-добрите условия за труд. Само дето подобни войни никога не могат да бъдат спечелени, те генерират все нови и нови противоборства, така че в края на краищата постепенно забравяме за какво собствено сме се впуснали в тях.
„Нощта през Средновековието” е опит за представянето на една максимално широка панорама на живота, представите и вярванията през тази епоха, осмислени откъм травмата на собствено проблематичната, опасна и несигурна част от денонощието. „Откриването” на темата стана съвършено случайно, когато попаднах на пасаж от енциклопедията на Рабан Мавър, свързващ квази-етимологически названието на нощта, nox, с глаголаnoceo, „вредя”, и обявяващ тъмната част от денонощието за вредоносно време. Инстинктивно усетих, че това е „моята” тема. Вълнението ми от откриването на темата беше толкова силно, колкото и онова, когато за пръв път разбрах, че ще ставам баща. Що се отнася до превода на „Сума на теологията”, първоначално възнамерявах да направя подборка от този огромен текст, която да включва най-вече философските разсъждения на Тома от Аквино. Само че „Сума на теологията” е композирана като словесна катедрала, в която отделните компоненти се вписват и оглеждат, в някакъв смисъл възпроизвеждат цялото, а цялото би загубило съзвучността си, ако от него бъдат отнети отделни негови съставки. Истина е, че и тази словесна катедрала, подобно на почти всички каменни катедрали, не е завършена и може би никога не може да бъде докрай завършена. Но тя може да бъде възприета и съпреживяна, без съмнение, единствено от перспективата на целостта си. Затова и се реших да преведа целия текст, обхващащ някъде между осем и девет хиляди страници.
- За култури като българската преводът си остава едно от най-важните неща. Как възприемате мисията си на преводач?
- С годините все повече пренасям тежестта на работата си върху преводите на основни текстове най-вече от античността и средновековието. Това вероятно е и усилие за надмогване на авторското самолюбие, на желанието мнението ти непременно да бъде чуто. Но в не по-малка степен това е и осъзнаване на едно болезнено отсъствие, на отсъствието на важни културосъграждащи текстове у нас. Тази липса е вероятно и една от причините определени теми изобщо да не са обговаряни или да не са обговаряни по продуктивен начин в българския културен контекст. Това е липса на подобаващ език, но и липса на чувствителност към големи метафизически и екзистенциални теми. Все ми се ще да се надявам, че включването на големите текстове на световната литература и философия, реалното им, а не само номиналното им включване в интелектуалния и обществен дебат ще допринесе за възправянето на българската култура.
- Понятна ли е обаче традицията, която въвеждате – християнската традиция на средновековна Европа за днешните хора? Смятате ли, подобно на Бенедето Кроче, че не можем да не бъдем християни, или пък имате усещането, че вече живеем в постхристиянска ера, където християните са алтернатива?
- Аз свързвам идеята за Европа с християнството и то еднозначно. Разбира се,  християнската „субстанция” на съвременната европейска култура е вместена в далеч по-усложнен и драматичен контекст – от самонадеяната секуларизация през напрежението между християнските деноминации до противоборствата и усилията за конструктивен диалог с други религиозни традиции. Но, така или иначе, по моему, християнството остава основният определител на Европа. Преди няколко години заедно с проф. Георги Каприев водихме курс в докторантското училище за „раждането на Европа” през Средните векове. Последователно анализирахме различни феномени – политическа система, социална стратификация, образователни институции, отношение между половете и т.н. В дискусиите с докторантите неизбежно стигахме до християнската идея.
- Нямате ли все пак усещането за глобална криза и в света на идеите? Пишат се все повече книги, а новите идеи са все по-малко?
- Наистина имам такова усещане. Дано само то да не е индикация за възраст, сиреч, натрупаните години просто да са засилили скептицизма ми по отношение на новото. Но действително ми е трудно да различа истински големи, смислосъграждащи идеи във философията. Впрочем, господствуващата постмодерна умонагласа и няма как да роди голяма идея. Голямата идея е отчленима. Постмодернизмът е идеология на парциалните хрумвания, на умозрителните конструкти, чиито основания са също толкова основателни, колкото и отрицанията им; на твърдения, които са толкова достоверни, колкото и чисто въображаеми. Подобна изравненост по истина може да мотивира особен тип „умно” жизнено поведение, но не и да произведе значима философска идея.
- Самият вие от доста време насам сякаш търсите „другото”? Издадохте стихосбирки и активно се изявявате като фотограф: знак за какво е, когато един философ мине на страната на образа?
- Това е личен опит да избегна уморителното повторение и банализирането на изразното средство чрез един радикален преход. Пристрастен съм към подобни радикални преходи, към пристъпвания в сферата на нещо принципно непознато, което да се опитам да овладея, разбира се, в рамките на собствените ми способности. Наистина, случаят с поезията не е точно такъв. Още през 70-те години публикувах стихове в практически всички излизащи по онова време литературни издания. Подготвената тогава за издаване книжка се оказа идеологически непригодна, така че излезе едва през 90-те. След това се появиха още три стихосбирки. С фотография се занимавам от много години, но истински страстно и всеотдайно „потънах” в нея напоследък благодарение на сближаването ми с водещи български фотографи, като Николай Трейман и Александър Иванов. Изкусително е да заговориш на друг език, който, ако и да не е безусловно универсален, е във всеки случай като че по-лесно споделим и по-всеобхватен от този на думите.
- Споделяте идеята, че културата е вече култура на визуализацията?
- До голяма степен това е така. Само че трябва ясно да съзнаваме опасността от свръхекспониране на единия език за сметка на другия. Остроумната телевизионна реклама, билбордът или смайващият с визуалните си ефекти филм са неща, сами по себе си добри, полезни и приятни. Но те няма как да заменят удоволствието от четенето на хубава книга в дъждовен неделен следобед.
Разговаря Тони Николов


1 - 27.02.2011 17:52
От: Stefania

Благодаря на Култура, че ми дава възможността да се срещна с любимия си преподавател. Той, както винаги, успява стегнато и ясно да представи и най-сложните проблеми - независимо дали са от областта на философията, или пък са от социалната ни действителност.

  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”