Български  |  English

Неприлично просто за просто неприличното

 

Ще взема отношение по казуса Богдан Богданов от една привилегирована позиция: не го познавам лично, не съм сред неговите ученици, не съм и сред зависимите от него в плана на кариерното си развитие. Ще говоря, опрян на здравия разум и на гражданския интерес от почистването на Авгиевите обори. А благодарение на професионалната среда, в която се развивам, съм придобил – надявам се – траен имунитет срещу ефектите от мисловни ходове, целящи да релативизират логиката на разсъдъка и да приспят елементарния човешки усет за добро и зло.
 
Текстът на Богдан Богданов, озаглавен «За безредния ред, компромиса и мълчанието» и публикуван в неговия личен блог, не ме шокира, не ме и огорчи, а още по-малко ме натъжи. Ако трябва накратко да опиша как той въздейства върху афективната ми природа, ще кажа, че ме изпълни с чувство на досада. Досади ми с обърканата си логика и блудкавите си етически послания. Очаквах повече от «българския Аристотел».
Това, разбира се, си е лично мой проблем. Но е проблем на цялото ни общество, че интелектуалният му елит е склонен да лепи подобни етикети на лица, чийто морален профил е на най-банални айхмановци, неспособни на полезен морален ход в ситуации, поставящи на изпитание умението им да разбират какво се случва и как те участват в случващото се[1]. Вярно е, че промоцията на Богдан Богданов в ранг на локален гений е със задна дата спрямо публичното огласяване на факта, че е бил доносник на ДС. Но е вярно също така, че тя някак си продължава да препарира хора и институции, заинтересовани да се произнесат по случая честно и на висок глас. Израз на пределната доблест, до която може да се стигне под диктовката на едно предмодерно схващане за лоялност или на една не докрай рационално овладяна грижа за самосъхранение, шушукането по кьошетата на българската академия (в това число и във форумите на лични блогове) съдейства за нейната морална ерозия. Да не смееш да извикаш, че царят е гол и със самото това да го заставиш да се държи по-прилично, е равносилно на донос срещу всеки потенциален защитник на академичното и гражданско приличие.
Смятам, че зад обърканата логика и блудкавите етически послания на БогданБогдановия текст прозира неприличен напън за разтваряне на моралния проблем, който поставя пред академичната общност в частност и пред обществото ни като цяло неговото агентурно минало, в политическия проблем за структурната специфика на режима преди 1989 г. За втория проблем е писано толкова много и често пъти така умно, че за познаващите съответните текстове приказките за «безредния ред» и пр. не могат да звучат по друг начин, освен (и то в най-добрия случай) като «принос» към откриването на колелото. Но в тях – повтарям – се разтваря проблемът за индивидуалната отговорност на доносниците[2]. Това, разбира се, е също déjà vu. Присъщо на айхмановеца е да твърди: «бях подтикнат към злото от непреодолими обстоятелства». Или пък: «не съм знаел, че правейки едно, всъщност правя друго.» Проблемът е, че ако продължаваме[3] да отпускаме на родните айхмановци обществен кредит, за да платят обяда си на милиционерската трапеза, един ден ще ни се наложи да поемем отговорност за тоталния морален банкрут на нашето общество. Аз лично смятам, че трябва да сме безкомпромисно стиснати в това отношение. Иначе няма как да бъдем щедри при изграждането на по-добра етическа среда за децата си.
Да им отпускаме такъв кредит, означава да ги оставяме да ни омайват с абстрактни разсъждения за «нарушения режим на конкретната истинност», а когато това не минава, да се опитват да ни вменяват във вина стремежа да се разграничим от тях, заявявайки ни с назидателен тон, че «лъжата е в опростеното говорене». Тези дискурсивни хватки целят да постигнат разпиляване на ретроспективната отговорност, според терминологията на Ханс Йонас, или, казано с други думи, да оневинят действително виновните за лъжите и престъпленията на един морално дискредитиран политически режим, като обвинят всички негови поданици в съучастие. Но, както много просто казва на едно място Хана Аренд, «няма такова нещо като колективна вина или колективна невинност; вината и невинността имат смисъл само по отношение на индивиди».[4]
А ето какво казва Богданов: Да, но остава мъчнотията със сложното и простото, това, че сложното го замъглява и, нанасяйки върху него по-късни дела, го обезвинява или усилва. Именно поради това го изказвам. Не защото се чувствам виновен, че съм се оказал в безредния ред, а защото този ред в някаква степен продължава да определя живота ни и да ни кара все по-императивно и да го назовем по-точно, и да се заемем с ограничаването му. Това се отнася и до многото други проявления на безредния ред, справянето с които е по-сложно и иска повече време. С особена сила обаче то се отнася до конкретното безредие на иначе отменената институция на Държавна сигурност. Защото чрез битуващите и по днешните обществени върхове бивши нейни велможи тя продължава да спъва хода на съвременния живот.
Първо, сложното замъглява простото, ако му позволим да го стори. Ако обаче останем твърдо на неинтелектуалната, но интелигентна позиция, че всеки трябва да си плати обяда от личния си джоб, сложното си отива на мястото върху работната маса на историци и социални учени, а простото остава на дневен ред като въпрос за конкретната вина на конкретни индивиди.
Второ, много е важно да се прави разлика между това, да се окажеш в «безредния ред», и това, да сътрудничиш активно на нещо, което дори в условията на безредие е било масово разпознавано като зло. За първото Богданов наистина не е виновен, но за второто никой не може да бъде виновен вместо него. Нито комунистическата идея, нито комунистическата партия, нито редовите комунисти, нито дори органите на ДС!
Трето, ако е имало хора, които са отказвали да сътрудничат на тези органи, а, както е добре известно и както самият Богданов признава, такива е имало, то паралелно с безредието е съществувал и един строг морален ред с хилядолетна традиция, включващ в себе си императива за несъдействие на злото (по Адорно), или възможността за неучастие в престъпленията (по Аренд).
Четвърто, напълно съм съгласен, че, макар и формално разпусната, ДС продължава да «спъва хода на съвременния живот» чрез високопоставени днес бивши нейни велможи, но с уточнението, че, за да сме коректни спрямо фактичността, към велможите трябва да прибавим и по-ниско поставените в тогавашната милиционерска йерархия служители, както и обикновените доносници. Тук си имаме работа с една, ако не «сменяема», то поне доста гъвкава йерархия. Бидейки ценител на простото говорене, не мога да не припомня простата истина, че няма бивше ченге, като я разширя, включвайки в нея и категорията на доносниците. В крайна сметка, става въпрос за манталитет, а той е ужасно устойчива структура на Аза.
И, пето, по-късните добри дела действително могат да изкупят един по-рано допуснат компромис със злото. Да се отрича това, означава да се отрича моралният прогрес на човечеството. Но е неприлично да подценяваш до такава степен умовете на читателите си, че да ги убеждаваш в нещо, откъдето и да го погледнеш, абсурдно: че си се хванал на милиционерското хоро, защото си се надявал, че, «бидейки умен и честен», ще обезсмислиш безредието. Да погледнем това твърдение откъм вътрешното му безсмислие: да храниш надежда, че ще обезсмислиш безредието, като му сътрудничиш, но с ум и честност, поставя под въпрос първия елемент от самопреценката, а настояването, че тази надежда е предхождала компромиса – втория. А сега да го погледнем и откъм неговите външни условия: да твърдиш, че още тогава си имал намерение отвътре да обезсмислиш безредието, не звучи никак правдоподобно, когато го правиш с повече от двадесет години закъснение спрямо времето, когато си можел публично да оповестиш тази си стратегия, и при положение, че през всичкото това време грижливо си прикривал агентурното си минало. Ето я лъжата. А дали разгледаното твърдение е проява на простото говорене, това не мога да преценя.
Да лъжеш е неприлично, но още по-неприлично е цинично да заявяваш, че си правел «нищо незначещи» (!) донесения, за да постигнеш полагаемите ти се неща: командировки и лечение в чужбина, хабилитация и не знам какво още. Това е не само отвратителна гавра с онези, за сметка на чието спокойствие и здраве[5] си постигал, каквото там си постигал, но и израз на неприкрита мания за изключителност. Не мога да отрека, че Богдан Богданов е качествен учен. Знам също така, че следдеветосептемврийският режим се е отнесъл враждебно към баща му, писателя Иван Богданов, и че съответно самият той е бил стигматизиран като потенциален «враг на народа». Но познавам и други, не по-малко качествени и не по-малко тормозени преди 1989 г. български учени и интелектуалци, които са съхранили достойнството си и не са станали сътрудници на омразния им режим. И питам: на тях не са ли им се полагали същите неща? Богданов отговаря: «Имаше и друг избор, свързан с обществено отпадане и физическо страдание». Но още в следващото му изречение се прокрадва внушението, че сякаш той единствен е имал изключителните козове „ум и честност”, с които един ден да надцака ДС и, следователно, влизането му под кожата й е било донякъде оправдано. Ако не морално, то поне политически. Е, както стана ясно, лъгал се е. ДС му извади досието и спечели раздаването.
Но дали е точно така? Мисля, че отговорът се съдържа в следното парче от неговия текст: Съществен епизод в това минало на неправомерно заграбване беше развихрилото се след 1989 година изнасяне и лично ползване на българските капитали от определена обществена прослойка. Огромна, все още оставаща неразкрита акция, в която се обогатиха толкова хора. Така, с един вид държавно разбойничество, беше заченат по-едрият днешен частен капитал и горният пласт на сегашния частен сектор. Очевидно новото ни общество разчита на тях, още повече че не в толкова малък брой случаи те се развиха с честните усилия и къртовския труд на облажилите се да се опетнят от това разбойничество. Да, но има и друг по-съществен негативен нанос - заченатият по този начин капитал продължава да е интимно прикачен за държавни институции, от чиято сегашна безредност зависи.
Не мога да не призная: много точно съждение относно произхода на българския едър капитал! Но как да разбираме момента с «честните усилия и къртовския труд на облажилите се да се опетнят от това разбойничество»? Мисля, че, ако се преборим с моралната си погнуса от тази формулировка, тя не е толкова сложна за разбиране: истинските герои на прехода са онези свързани с държавата преди 1989 г. разбойници, които са преминали на страната на едрия частен бизнес. Те, както знаем, са в по-голямата си част (ако не и 100%) ченгета. Но заедно с това, оказва се, са и «честни труженици», развиващи българската икономика. Единственият им грях е, че са ни ограбили. Само че, обременявайки се с този грях, те са станали и своего рода мъченици на прехода: опетнили са се в името на общото благо вероятно с надеждата, че бидейки иначе умни, честни и трудолюбиви, ще съумеят да изкупят греха си. Остава да се справят и със задачата да разтоварят вече демократичните ни държавни институции от интимно прикачения за тях разбойнически капитал, с който тези последните и без това не знаят какво да правят. Ние, които по една или друга причина не сме си изцапали ръцете с разбойнически капитал, е най-добре да съчувстваме на тези, които са го сторили, защото тяхната едничка цел е постигането на общество с по-добър ред.
Разбирам, че става въпрос за «мислителна формула», измислена от сътрудник на ДС и мениджър на проспериращо частно предприятие, но тя някак не ми се връзва с блудкавото етическо послание, с което завършва неговата изповед на прелъстен и изоставен доносник: Борбата с вълните е ясна. Всеки участва с това, което може. Като интелектуалец и достатъчно възрастен, аз имам задачата, с която започнах – да помогна да не се заблуждаваме, че истината е една и пределно ясна и да разберем, че както мисленето, така и живеенето са протичания, в които простото и сложното се свързват в много комбинации в хода на безброй постигания. Те, разбира се, се пръскат. Добре е обаче и да преминават към едно или друго по-голямо постигане, в което всеки от нас да изпитва двойната радост – че се усилва от многото други хора, с които е заедно, но и че всички се нуждаят от това той да бъде именно този, който е. Такава е моята мислителна формула за обществото с по-добър ред.
Не мога да кажа нищо друго, освен че това е просто неприлично!


[1]Вж. Gunther Anders, Nous, fils d’Eichmann, Payot & Rivages, Paris, 2003.
[2]Казвам «доносниците», а не «всички, които имат досие в архивите на ДС», защото отлично си давам сметка, че никой, който тогава се е оказал при едни или други обстоятелства в едно помещение с милиционер, дори и да се е държал във висша степен достойно, не е застрахован срещу изненадата днес да прочете името си в списъка с агенти на ДС. Това е част от стратегията на тогавашния, а и на сегашния милиционерски произвол.
[3]Моето «ние» в случая е много просто за дефиниране: ние, това сме всички, които не сме сътрудничели активно на ДС и които имаме не само правото, но и задължението да искаме обяснение от доносниците и да ги заставяме да поемат морална отговорност за това, че са обслужвали репресивния апарат на бившия режим. Повече и да искаме, не можем да направим, защото сме лишени от правото да им потърсим юридическа отговорност.
[4]Hannah Arendt, Responsabilité et jugement, Payot & Rivages, Paris, 2009, p.70.
[5]Не само съм чел за психически сривове и производни на тях тежки заболявания на хора, които са разбирали, че са следени от ДС, но и съм виждал с очите си такива хора.
още от автора
Доц. д-р Емил Григоров е редовен преподавател по етика и история на философията в ПУ «Паисий Хилендарски» и хоноруван лектор по философия и литература в Университета Лавал в град Квебек (Канада). Член на Философското общество на Квебек (SPQ), където ръководи постоянна дискусионна група, и на Канадската философска асоциация (CPA), той е автор на книгата „Драмата на cogito: една съвременна версия. Опит върху философията на Мераб Мамардашвили” и на над двадесет студии и статии върху проблемите на социалната критика, моралната философия и историята на философията, публикувани на български и френски. Към настоящия момент разработва темата «Образи и фигури на унижението. Към проблема за наследството на Аушвиц».


3 - 01.03.2011 00:17

За преводача на Платон
От: Ани
излиза, че преводачът на Платон е можел да си разкъса душата на две или три, защото този, който е превеждал тогава Платон, е трябвало да пише и текстове, хубаво текстове за ДС. Но така и така, днес само познаваме преводите на Платон и това четем. Четем и се радваме, че ги четем и четем след това и нови преводи от професор Богданов.

Но някой от нас да е чел донос написан от професорът, някой да знае какво е писал там? Някой да знае на кого точно доносите на проф. Богданов са навредили?

Само се знае, че става дума за един агент. Но какво е направил точно този агент?

Много хора не бяха агенти, не бяха от ДС, а в онези години такива злини направиха и то така, направо, пред очите на всички.

Та питам се, как да разкъсаме човекът на парчета и да кажем: искаме проф. Богданов само да превежда и да не се занимава с доноси?

Нима, който превежда Платон, толкова се е мразил, че в минутите на почивка е сядъл да напише някой донос, за да се разведри и се е връщал да превежда Платон?

Хора сме, а хората са различни. Но делата им, всичкото, което са свършили през живота си, това е, което говори. И това е, което остава. И ще остане.

А какво ще остане от доносите?
2 - 28.02.2011 15:01

za slojnoto i prostot v donosa
От: petar
Kraino vreme beche da se raskasa malcanieto. Nikoi ne spori s prevodacha na Platon, a iskame otgovor za hubrisa v donosite!
Bravo na Emil Grigorov!
1 - 28.02.2011 11:58

dobar
От: chitatel
Mnogo dobar i uravnovesen tekst.
I tochen.
S mnogo po-smislen ton otkolkoto
teksta na Kamburov v predishnia broi.
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”