Български  |  English

Интелектуален дебат извън интелектуалното поле

 

На въпроса “Изпитвате ли днес вина за проявените от вас симпатии към Петен през 1941 г.?”, Пол Рикьор отговаря: “Не, не изпитвам. Това е един проблем, който споделям с много мои колеги, включително и тук, във вашата страна (става дума за България – б. м.) – трябва да можеш да приемеш всичките си житейски избори и да живееш с тях. Да можеш свободно да кажеш – минал съм и оттук, и оттам. Ето, аз сега говоря за моето отклонение и самият разказ ме освобождава от него. Изисква се сила, за да бъдеш честен докрай със себе си и сам да си простиш миналото. Това е философия.” [1]

 
Възможността за такъв спокоен интелектуален поглед към себе си ми изглежда толкова отдалечена във времето, колкото отдалечено е било и сега е “светлото бъдеще”, обещавано на българите през всичките десетилетия на модерното ни развитие.
Формулирането на поредната тема за публичен дебат “Интелектуалният елит и ДС – как моралните и интелектуални(те) авторитети съжителстват с истината за ДС?”, поставящо “интелектуален елит” и “ДС” в едно аналитично и проблематично поле, е преминаване на границата, отиване отвъд респекта към интелектуалеца. Казвам респект, защото напълно споделям мнението на Пол Джонсън в “Интелектуалците” (мнение, което Димитър Камбуров пренебрежително, но без да назове аргументите си, отхвърля), че интелектуалецът не винаги се вписва в обичайните представи за морал и стереотипи на живот, но той винаги респектира – с професионална осъщественост, с иновационните си идеи, със способността си да ги лансира и понякога дори реализира в полза на общността.
Интелектуалецът е друга мяра и опитите за приравняването му с която и да е институция са най-малкото смущаващи и поставят под съмнение познаването на неговата природа. Той може да е вътре или вън от официалните структури, но винаги е възприеман надинституционално и много повече е припознаван като легитимен говорител, отколкото легитимните власти. Интелектуалецът не е революционер от пожелателен вид, познат у нас чрез стиха “не човек, а желязо”. Естествено е той да прави компромиси/различни “житейски избори” в името на осъществяването си като интелектуалец.
С това едва ли биха се съгласили част от участниците в дискусията (определена от Михаил Неделчев в предаване по БНТ като “разноречива”) на 16 февруари в Червената къща, които формулират и доказват тезата си въз основа на фриволни, макар и несъмнено внимателно подбирани примери. Смущаваща е логиката на г-жа Юлияна Методиева, довела я до избора да вземе отношение по темата, като се позове на житейска история на 25-годишен младеж, който през 1985 г. бил (по сведение/донос на сътрудник на ДС, за което той получил 45 лева) арестуван, осъден на смърт и убит заради желанието му да избяга на Запад и да говори по свободните радиостанции истини за социализма. Смущаваща, защото това е логиката на обвинението по асоциация към всички, чиито имена излизат в списъците на Комисията по досиетата.
Не бих си позволила да отхвърля истинността на тази история. Но и не бих я представила като истинна само защото ми е разказана и е предизвикала съчувствието и възмущението ми, преди да я проверя. Още повече, мисля, това е задължително за представител на Българския Хелзинкски комитет. Драматичността на историята добре възбужда чувството за вина, но не допринася в този само наративен вид за търсене на истината за началото на края на социализма и за убедителното й представяне и доказване.
Проблем, разбира се, са не толкова разказаните истории, а самите списъци – тяхното изготвяне и приемането им за нормалност. Законодателят е регламентирал и освободил себе си от отговорност, но анализаторът едва ли е редно да го прави. Всеки случай е индивидуален, всеки един заслужава, задължава да бъде изслушан, изследван и осмислен.
Двадесет години вече слушаме обвинителни пледоарии към всеки, който е членувал в БКП, без значение дали искрено е вярвал, дали е бил почтен и добър човек или не. Аксиоматично се обобщи – “Щом е бил комунист, не ми го хвали, той за нищо не става!”
Още по-тъжно е, че в продължение на повече от 130 години сме свръхценностно придирчиви към собствените си знакови личности и твърде снизходителни към другите европейски и световни мислители. Не съм прочела до този момент български автор, поставящ под съмнение идеите на Русо, например (изборът за позоваване е произволен, а целта - да не излизам от вече споменатия труд на Пол Джонсън). Защо е различна мярата? Това, според мен, е труден въпрос, но е добре той да стане предмет на интелектуален дебат.
А дали някой от влезлите в списъците на Комисията по досиетата преживява или е преживял/преодолява или е преодолял драма относно свой “житейски избор”, е много личен проблем, който може да бъде, но не може да се изисква непременно да бъде споделян. В противен случай би трябвало да признаем, че между задължително изискуемото публично разкаяние от БКП/властта в годините 1948/9 – 1953/5, наречено “самокритика”, и твърдението, че публичното разкаяние е основен критерий за почтеност (възможност общността да прости и възвърне респекта си към интелектуалната осъщественост на личността) в началото на второто десетилетие на ХХI в. няма особена разлика. Алюзията вероятно изглежда твърде провокативна и дори недопустима за част от интелигентите, които дискутират темата “досиета”, но е резонна точно с оглед претенциите, които те предявяват към обявените в списъци “грешници”.
Да не говорим, че сепукото, макар и възприето като символно действие, е плод на друга цивилизационна традиция и е абсурдно самото очакване да го видим в Европа през ХХI век.
 
Наталия Христова
 
P. S.Не е ли добре всички изненадани, смутени или обидени от начина, по който реагират попадналите в списъци интелектуалци, да погледнат в себе си и се опитат да открият причините за колебливата си самоидентификация, пораждаща компенсаторната потребност от външни знаци на уважение към личността им.


[1]Рикьор, Пол. Софийски диалози. С., 1998, с. 93.
още от автора


2 - 08.03.2011 09:23

Към Димитър Атанасов - няколко уточнения:
От: Наталия Христова
Първо. Проф. Б. Богданов, за когото Вие единствено говорите, написа във форума си това, което, предполагам, е искал и смятал за необходимо публично да сподели. Не знаехте ли този факт или съзнателно го премълчахте? Надявам се, че последното не е вярно.
Второ. Веднага след и в резултат на това споделяне всъщност се разгорещиха дебатите и отидоха толкова отвъд интелигентното говорене, че предизвикаха у мен носталгия по езоповия език, който поне принуждаваше пишещите да се изразяват по-смислено и по-елегантно.
Трето. Тезата, която тук само щрихирам, можете да видите разгърната и употребена в почти всички мои изследвания от средата на 90-те години на ХХ век до днес.
1 - 04.03.2011 17:25

За отговорността на избора
От: Dimitar Atanassov
Извън съмнение е, че всеки - бил той интелектуалец или не - носи отговорност за избора си, независимо дали желае или не. Ето защо своята отговорност, подобно на Пол Рикьор, вероятно трябва да понесе и почитаемият Богдан Богданов. Струва ми се, че до ден-днешен по отношение на казуса с неговото агентурно минало преобладават гласовете на апологетите от новобългарско-университетски произход, нежели собствено неговият. Тук е първото сериозно разминаване, фисиращо българският интелектуалец като частен случай, различен от европейския. Защото все пак Рикьор със свои думи изрече отговорността към собствената си биография, нали?!
Друго - по твърде (не)любопитен начин тук може да се прозре гилдийната вписаност на авторите на своеобразните ченгефилни панегирици - жанр, който е откритие на и за българските интелектуалци, представляващ нова отличителна черта от европейския интелектуален пейзаж. Пишещите от позицията на НБУ видимо имат своите мотиви. Както казали древните гърци за един оратор, настинал подозрително преди процес, в който той имал интереси от втори порядък, това била необикновена, златна настинка. Подтиците на новобългарско-университетските агиографи, разбира се, нека поне един път да го изразим ясно, за също със златно покритие. Макар българският лев да няма златен еквивалент от години. Подобно на купчината изследователи на Възраждането, атакуващи институционално невписания Александър Везенков, защото според тях "унижавал Възраждането", а всъщност поради факта, че е слушаем, интересен и конвертируем, че се е сетил да направи нещо в поле, което от самото си рождение е феодализирано от чичковци и лелки, насадени на щатове в институции.
Прочее, защо Пол Рикьор сам пое дамгата на бивш симпатизант на марионетното правителство на маршал Петен, а Богдан Богданов не намери сили да стори нещо подобно. Защото обществото в този случай му иска сметка. И с право - след като някой десетлетия наред е играл ролята на морален авторитет, след като за всички той е изглеждал като профетически типаж, нормално е рухването на този ореол да предизвика сътресения, едно от които е опитът за ново уплътняване на имиджа му чрез обяснение на онова, което е току-излязло наяве.
Държа да взема отношение и относно профанно-Нижшенаското тълкуване на фигурата на интелектуалеца. Навярно в други географски ширини и в други времена интелектуалните лидери са били лица, на които всичко се е прощавало. Искам обаче веднага да запитам защо при това положение да не обявим всеки, който изглежда социално неприемлив, просто за интелектуалец, а си правим труда да изобретяваме разни степени на неадаптираност, достигащи до откровена лудост? Дали г-н Румен Петков, след като се облекчи във фонтана в центъра на Плевен, не беше напълно подходящ тъкмо за образа на интелектуалеца, а не - на пияницата, на дивака, на нецивилизования простак, погазил нормите на обществото?
Тук е мястото да призова да правим разлика между ексцентричност и кретенизъм - едното е патология, а другото е част от богатството на социума, тъй като представлява друг, различен почерк, отличаващ се от този на само ежедневно живеещите.
Самият аз дълбоко уважавам Богдан Богданов. Убеден съм, че той е имал защо да направи този свой избор. И не само интелектуалци за били куки, и не само интелектуалци правят отговорни избори. Интелектуалците и ченгетата не са съвпадащи множества, факт! Убеден съм, че Б. Богданов и сам би могъл да сподели нещичко по въпроса, а гласовете на неговите секунданти от новобългарско-университетски тип са съвършено излишни тук.
Никой не желае сепуко от когото и да било. Пък дори и морално. Само ще напомня, че истински достойни люде също са били свързани с ДС, но мнозина от тях доказаха факта, че има защо да бъдат наричани интелектуалци - те отрониха поне една дума по въпроса, пък била и тя призив за изоставяне на темата като крайно безполезна с оглед живота тук и сега.
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”