Български  |  English

Какво ще ни погуби?

 

Българите никога не били сговорни едни с други, докато не привлекли върху себе си Божия гняв...
Паисий Хилендарски
 
Наближава ли краят на България?
Що за въпрос, и то тъкмо сега, когато сме членове на НАТО и Европейския съюз и очакваме да ни приемат в Шенгенското пространство и Еврозоната?! Сега, когато нашите геополитолози, въодушевени, ни уверяват, че за първи път България върви не “срещу историята”, а “в крак” с нея?!
Да, точно сега, защото тъкмо при тези исторически за нас събития лъснаха всичките недъзи на изтерзаната ни нация и на обезсилената ни държава, всичките пороци на националния ни характер и интелектуалната и нравствената недостатъчност на управленския ни елит.
И започнаха да ни описват като най-бедните, най-мрачните, най-отчаяните, най-нещастните, най-корумпираните, най-крадливите, най-шмекеруващите, най-престъпните, най-безперспективните сред обитателите на Европа.
Освен това, най-дейните, най-образованите, най-предприемчивите бързат да напуснат България с еднопосочен билет и както е тръгнало, съвсем не е далеч времето, когато техният брой многократно ще надхвърли броя на останалите тук българи.
Радой Ралин още в края на миналия век го предрече:
“Ако България и в ХХІ век продължава да бъде същата и вместо да помага на вариантна, нюансивна демокрация, а не чрез нея да си изплита кошницата за спекула, ще остане празна, закупена от Дунав до Бяло море, направо в грубите ръце на чужди инвеститори, а нейният гений ще го цанят на високи постове в световната наука. Дали поне тези “щастливци” ще имат благоразположението си да напишат във визитката си след професията и едно “българин”? Не знам, но само пръст и вода държава не правят, а държава без съзнателни политици не е нищо друго, освен гонинарод!”
Николай Генчев, един от малцината с трезв поглед върху историята и психологията на нашия народ, също не бе оптимист в своите прогнози.
„Тук може да има три възможни предпоставки. Първата – ако България и българите преживеят сътресение, което ще ги освободи от историческите им недъзи, което ще им позволи да възстановят културно-историческата си мисия и отново да дадат на света букет от културни ценности с определени общочовешки качества, с много свежест и богатство на палитрата. Втората – ако българите останат в паяжината на своята историческа традиция от ХХ век, което ще ги анулира като нация и държава. Третата – да продължат да вегетират на това смъртоносно геополитическо пространство, хранейки се от трохите на световната общност. Но тези трохи непрекъснато намаляват и затова придобива сила втората тенденция.”
 
Не само светло бъдеще – никакво бъдеще не ни очаква, според световните експерти. В съставения от службите на ООН списък на етносите, обречени на окончателно изчезване, сме включени и ние, българите.
Каква можеше да бъде и каква стана България – страната с хилядолетна история и култура, държавата на духа, за която Ботев още в годините на робството предричаше, че има какво ново, ценно, чисто свое да внесе в съкровищницата на човешката цивилизация!
Как стигнахме дотук? Да не би – както провиждат нашите най-големи поети – над нас да тегне някакво злокобно проклятие? Или сме жертва на пъклен заговор, осъществяван от външни враждебни сили? Или самите ние сме си виновни за всичко?
Много са причините, но една е като че ли най-главната – неизкоренимата, вездесъщата, гибелната българска неразбранщина.
Както в миналото, така и днес българското общество се оказва напълно неспособно да излъчи свой качествен елит, който да е в състояние да формулира основна национална идея, да начертае цялостна национална стратегия за нейното осъществяване и да създаде всички необходими предпоставки за това. Нашето сложно геополитическо положение прави тази задача още по-трудна, но и още по-неотменима.
На какво се дължи тази наша национална немощ? Да не би да нямаме достатъчно подготвени, способни, образовани, умни и прозорливи люде?
Един чужденец, дълго живял в България (Г. К. Логио), дава отговор на този въпрос:
“Трагедията на България се състои не в това, че тя е лишена от достойни хора и способни водачи, а в това, че българите са слепи за добрите качества на малцината свои сънародници, отношение, което осъжда неоценимото богатство, каквото съставляват дарбите на тия хора, да бъдат похабени в бездействие.”
Та как няма да са слепи и глухи за най-способните си сънародници българите, щом най-разпространените фрази в българския език са: “Абе, кой си ти, та ще ме учиш!?” и “Не ми давай акъл, пари ми дай!”.
Чудно ли е тогава защо десетилетие след десетилетие управляващите върхушки действуваха или слепешката, по принципа “каквото сабя покаже”, или предоставяха изцяло на Двореца да направлява вътрешната и външната политика, или безпрекословно изпълняваха волята на поредния всесилен покровител, почти винаги в разрез с националните ни интереси.
Резултатът? След Освобождението (1878г.) българското общество преживя пет въстания, които компрометираха и националната, и социалната идея, пет преврата, които разсипаха българската държавност, и пет войни, които изтощиха до краен предел националния организъм.
Тези фатални (по израза на Николай Генчев) три петици оставиха най-дълбок отпечатък и върху националната ни психология, и върху националния ни характер. Изконни добродетели изчезваха, а към предишните пороци се прибавяха нови, още по-пагубни. С небивала сила се разрастваше българската неразбранщина, която обхващаше всички среди на обществото ни, всички сфери на нашия живот и правеше невъзможно постигането на национално съгласие и по най-съдбовните за България идеи, проблеми и каузи, обричаше на неуспех всяко по-значително общо начинание.
Да не би тя да е генетично заложена у нас, щом дори Паисий сочи, че тъкмо българската несговорчивост е привлякла Божия гняв върху българите?
Даже по време на Възраждането – “най-българското време” – неразбранщината е съпровождала всяко българско дело и е вливала горчилка в душите на най-ревностните родолюбци. “Прочие, мои мили едноплеменници, залудо барем едни други не се хулете!” – опитва се да ги вразуми Неофит Бозвели.
И П. Р. Славейков не може да скрие отчаянието си: “Към всяка народна работа не вървим, ами пъплим, че и като пъплим, барем да пъплехме и пълзяхме въз една страна, а то като раки – едни напред, други назад”. “Нашите българи все напротив отиват” – гневи се и Г. С. Раковски.
С българската неразбранщина се сблъсква и Васил Левски, когато се заема да изгражда Вътрешната революционна организация. Това личи в много от писмата му.
“Като се поразгледате в миналото от края на работите си досега във Влашко, кой с кого се е турил на работа, та от кой ден до кой ден е вървяло като жаба през угар, после, хайде еди-кой си води сръбска политика, та не бива с него да се работи, други – руска, трети – турска, ето ти и обнародвания във вестниците, ту тоя оногози, онзи – тогова – нашите българи го казват говна и помия”.
Напразно Апостола се опитва да озапти тази пагубна българска неразбранщина. Конфликтът с Букурещкия център, който иска да наложи волята си над вътрешната организация, разправиите с Димитър Общи, натрапен му от Каравелов за помощник, разногласията с Ловешкия комитет все повече се задълбочават. Болезнено е да се признае, но такава е истината: турците само ритват бурето под краката на Левски, на бесилката го окачва българската неразбранщина.
Дали не е размишлявал тъкмо върху нея, когато е писал “Народе????” в тефтерчето си?
Загорчава ни в устата и когато четем Ботевия стих: “Скарали се кой да води бащината си дружина...”. Докато синовете се карат, дружината е избита, а главите на юнаците са набучени на върлини...
Колко пъти още ще се повтори тази мила родна картинка!
Наред със светлите пориви и благородните чувства, Освобождението развързва и бесовете на българската неразбранщина: борба за власт, служби и постове, възможности за далавери с държавни поръчки, келепир, който не е за изпускане! Политиката се оказва най-късият път към всички тези облаги. И “най-мръсният занаят” се оказва най-доходен. Невъздържаният език на депутатите в Народното събрание се пренася и във вестниците, по улиците и мегданите. Кръгът се затваря и вакханалията е в пълната си сила.
П. Р. Славейков свидетелствува: “Възбуели сме едни срещу други, заслепени от страстите си, водени и тласкани от самолюбие, властолюбие и ничтожно своекористие, всякой поставя своите собствени интереси пред общите и тегли и надъхва народа да мисли така, както иде нему по-изгодно.”
В условията на политическо насилие, цензура, терор и всеобщ страх, старият поборник успява да издаде един единствен брой на последния си вестник “Правда” (1888 г.).
Той ще се започне с един разтърсващ стих, побрал мрачно отчаяние, бездънно разочарование, непоносима болка от пълното крушение на най-светли идеали и най-съкровени надежди, осмисляли дотогава цял един живот и то какъв живот!
“Какъв бе подвиг! Как се свърши – /свободни роби с нов синджир. /Не сме народ, а живи мърши, /и пак тегло, и пак немир.”
Много от нашите духовни първенци и по-късно не си затварят очите пред нерадостната българска действителност.
Д-р Кръстьо Кръстев: “Това, което ние образуваме, може да бъде единствено много добър конгломерат от индивидууми, едно географско или етнографско, дори административно цяло, но народ то не е и не може да бъде”.
Боян Пенев: “В България всеки постъпва тъй, сякаш всички са му врагове.”.
Райко Алексиев: “Един българин – българин, двама българи – партия, трима българи – разцепление.”.
Има периоди, когато българската неразбранщина придобива и политическа окраска, и зловещи проявление. Тя не спира пред нищо и нищо не може да я спре. Така се развихрят бесовете на терора, на политическите убийства и гражданската война, на ужасяващата жестокост.
За чест на българските интелектуалци, дори тогава, сред хаоса на всеобщото безумие, намират се личности, които призовават към разум, национално помирение и национално съгласие. Такъв е Апелът на Антон Страшимиров от ноември 1923 г. и статията му “Стига жертви” (1927 г.), в която се изброяват имената на много известни българи, станали жертва както на белия (правителствен), така и на червения (комунистически) терор. Така той с еднаква сила осъжда всяко политическо насилие, какъвто и цвят да има. Така той още тогава дава формулата за национално помирение, но българското общество остава глухо за неговия болезнен вик: “Стига жертви! Шепа народ сме!”. И безумието продължава, списъкът на жертвите нараства с нови и нови имена – и в навечерието, и по време, и след Втората световна война...
Маркс е прав, когато казва, че “всеки народ изразява своя дух в своя печат”. Но и печатът оказва огромно въздействие върху духа, психологията и характера на всеки народ.
През 1914 г., веднага след Първата национална катастрофа, излиза книгата на Тодор Панов “Психология на българския народ”. Една от основните тези на автора е, че българският народ не познава по-големи свои врагове от своите политици и своите журналисти.
Разбира се, че има и изключения, но те само потвърждават правилото. Навярно българската неразбранщина нямаше да придобие такива размери и да се превърне в основна национална злина, ако тя всеки ден и всеки час не се подклаждаше от продажни и безотговорни журналистически пера. Традициите на в. “Народно величие” и на неговия редактор Ганьо Балкански се оказаха най-жизнени, най-привлекателни и най-доходоносни.
Както в миналото, така и днес повечето от медиите изобщо не се интересуват от благородни идеи, нравствени каузи и национални интереси. За тях са важни тиражите, рейтингите, печалбите. И се поставят охотно в услуга на всеки, който плати повече. А те биха могли да утвърждават добродетелите в националния характер и да лекуват недъзите му, но това не носи печалба. Безскрупулните медии не се свенят да печелят и от пороците; и го правят, без да им мигне окото. Омаскаряването се превръща в основна тяхна функция и така се утвърждава представата, че “всички са маскари”. “Каймак от храчки и сметана от помия” – така Стоян Михайловски наричаше някога подобна журналистика, но и в наши дни си я имаме в достатъчно количество. Докато стойностните издания угасват едно след друго, жълтите се роят и преуспяват. Пък и как да не преуспяват, щом читателите тях предпочитат и за тях плащат!
Българската неразбранщина навярно е най-характерната черта на нашия злополучен преход и огромна заслуга за това има и родната журналистика.
Неразбранщината придобива невиждана сила и застрашителен размах – така, както се е случвало пред всяка национална катастрофа. Колко много неприязън и антипатия ще да са се натрупали помежду ни, за да се появи стихът: “Бих обичал Отечеството си, ако не бяха моите съотечественици”.
Та от кого да вземем пример за цивилизовано поведение и толерантност?
Какви ли не остроти си разменят чрез медиите премиерът и президентът. Във война са и институциите – изпълнителната власт се стреми да подчини всички останали власти, в това число и съдебната, и тя й отвръща по своему. Едни съсловия се настройват срещу други, умишлено се руши авторитетът на лекари, учени, артисти, музиканти. Правителството грубо напада опозицията, тя му отговаря със същото. И понеже сме все още парламентарна република, най-голяма е неразбранщината в парламента, макар на входа му да е написано “Съединението прави силата”.
“Във вътрешната политика владеят най-ожесточени партизански злоби, всякакъв вид интриги, които виреят на Изток. София е истински котел на вещици: който е имал случай да преживее няколко години наред в тукашното политическо общество, той през целия си живот ще чувства кошмар при спомена за тази отровна готварница.”
Кой ли е този западен дипломат, който така точно описва днешна София, като я нарича “отровна готварница”? Да не би да има предвид менюто от позорни скандали и компромати, които ни бяха сервирани напоследък?
Не, този текст не е взет от Уикилийкс, не е доклад на дипломат, току що разсекретен в Интернет! Тези думи е записал в дневника си преди повече от сто години Константин Иречек.
Боже, колко много се е придвижило напред за едно столетие нашето мило отечество!
Ако Пол Валери е прав, че в бъдещето се влиза гърбом, ние и в миналото не гледаме където трябва. Намериха се ласкатели, които започнаха да сравняват Бойко Борисов със Стефан Стамболов. Той пък по-харесвал Тодор Живков и дори не скри – де да можел да направи колкото него!
В края на живота си Тодор Живков за първи път призна:
“Най-големия ни връх беше това, което успяхме, въпреки всички трудности, грешки и дори престъпления, да направим в годините на социализма.”
“... и дори престъпления”!
България сега няма нужда от “силна ръка”, от “спасител”, от едноличен управник или президент “под прикритие”. Тя отдавна чака държавник, който, подобно на Петко Каравелов, отстоява и милее за демократичните принципи и ценности, уважава науката и образованието, поставя по-горе от всичко националните интереси и грижата за хората, държи на националното съгласие, каквото и да му струва това.
Много е хубаво, че сега у нас се строят толкова магистрали, но те са пътища за никъде, щом я няма главната магистрала, тая, която може да ни изведе от тресавището, в което се давим, към по-добро бъдеще. Но тая магистрала може да бъде построена само ако има национално помирение и съгласие, и то с усилията на всички ни – на управляващи и управлявани, на правителство и опозиция, на всички българи. Има ли съгласие за тази магистрала, вече не са страшни никакви други спорове, дискусии и дебати.
Не сторим ли това, краят на България ще настъпи много по-скоро, отколкото можем да си представим.
Ние пак ще останем в световната история, само че страницата за нас ще бъде озаглавена: “Самоубийството на един народ”.
Януари 2011
още от автора
Проф. д-р Филип Панайотов (1933) e журналист и преподавател по история на българската журналистика в Софийския университет. В своя професионален път е бил главен редактор на в. „Пулс”, сп. „Младеж”, основател и главен редактор на в. „АБВ”. Автор на книгите „Чучулигите”, „Двубой в ефира”, „Да устоиш на всичко”, „Йосиф Хербст”, „Д-р Кръстю Раковски”, „И мъртвите ще проговорят”, „Истината, в която никой не повярва”, „Вестници и вестникари”, „Изрезки от стари вестници”.


22 - 18.07.2011 23:34

Ne e samo nerazbranshtinata
От: ivan nikolov
Uvi, nerazbranshtinata e samo edin ot problemite. Ima drugi, po-seriozni, koito shte ni pogubyat naistina i to dosta burzo. Nie sme natsiya na samoubiytsi - pomislete kak se hrani, kakvo pie i pushi bulgarianat, kak shofira i kakvo mu e zdraveopazvaneto. Za tezi problemi samo otchasti e vinovna nerazbranshtinata - otgovornostta ya nosi vseki ot nas, intelektualtsi i ne-intelektualtsi.
21 - 16.03.2011 14:12
От: Камен Костов
Линкът по-горе е към статия-отговор на коментираната тук.
20 - 16.03.2011 14:07

QUO VADIS, HOMINE BULGARICUS?
От: Камен Костов
http://www.facebook.com/notes/%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D0%BD-%D0%BA%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B2/quo-vadis-homine-bulgaricus/196408820382082
19 - 12.03.2011 18:23

Ето място за "интернет - демокрация". Дебатът е възмо
От: В.Й.
http://boabab.forumotion.com/f3-forum
18 - 08.03.2011 22:01

kulturata
От: Tasya Dimitrova
Силно се надявам, че в-к "Култура" ще бъде поддръжник на запазването на чистотата на българския език, ще публикува пълна информация за културата в България, за да повдигне самочувствието и духа на българина, като по този начин ще подобри качеството на живот. Само ако интелектуалците в една държава стоят здраво на поста си, тя би могла да се възроди политически и финансово. Ще бъда с вас.
1 2 3 4 5 > »| 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”