Крешендо/декрешендо (музика), брой 11 (2629), 25 март 2011" /> Култура :: Наблюдатели :: Съблазън на свободата
Български  |  English

Съблазън на свободата

„Мартенски музикални дни” – начало

Изразът е на Теодор Адорно. Свързан е с опитите на новото и модерното върху традициите, върху установеното, консервативното, ако щете. „Прибрах” го и го поставих като заглавие, защото е добра формула-обобщение за движенията на фестивала „Мартенски музикални дни” – и в класическите съобщения, и в откритията, и в премиерите и интерпретациите и преинтерпретациите, и в артистите, събрани във фестивалната листа.

Изумително (не и неочаквано) откриване на фестивала с програма Бетовен-Малер направи Симфоничният оркестър на БНР със своя шеф-диригент Емил Табаков и с германския пианист с чудесна кариера Ларс Фогт. Приятно е да констатираш как един, малко неспокоен от предстоящата среща с нещо непознато, музикант се разтваря пред авторитета и моженето на диригента, доверява му се и се открива напълно за общия прочит на красивия, многостранен текст на Втория клавирен концерт на Бетовен. Той е от пианистите с деликатен, нюансиран звук, надскача ограниченията на текста и чрез „флирта” с оркестъра, и с подчертаването на контрастите в динамиката и в композиторските „жестикулации”. Личните му открития доминираха най-вече в невероятната втора част на концерта, която той изтръгна сякаш от инструмента, и в рондо-метаморфозите на музиката в третата. Комфортен за солиста бе „съпроводът” на Табаков и оркестъра – фразиране, звуково пипната фактура и изящна артикулация на щриха.
И все пак, вечерта ще се запомни с Петата симфония на Малер – тъкмо в това изпълнение, тъкмо в тази интерпретация. Че темата „Малер” е близка отдавна на Емил Табаков, е известно на всеки симфоничен слушател. Петата е може би сред най-популярните композиции на този страдалец, обединил два века в творчеството си. Табаков е диригент в най-плодотворната си, най-щедрата зрялост, с биография, в която концертите са безброй. Това знание се разгърна по най-благотворен начин на поредната му среща с този дълбоко психологически текст, който някъде се разкрива от само себе си, а някъде чака Майстор да стори това. Табаков е със и във този текст, но той владее и тайнството на най-прекия контакт с музиката и музикантите; в трудния си път е махнал всички изкушения, съпътстващи диригента; жестът му е точен и изразителен, в него няма суета, поза, желание за харесване. Той служи само на музикалната идея, като я внушава безапелационно. Гради непоколебимо, мощно, логиката прави емоцията още по-плътна, неотстъпчива... А оркестърът разбира това и реагира изцяло, с цял капацитет. Беше действително преживяване, което трябва много да се цени.
По най-естествен начин темата Густав Малер продължи в програмата на фестивала и на следващата вечер, този път в трансформация, сочеща вече пътя към музикалния ХХ век. Диригентът Драгомир Йосифов е посегнал на Шьонберговата оркестрация на „Песен за земята”. Преди 7 години тя бе изпълнена пак на „Мартенски музикални дни” в оркестровия си оригинал от Георги Димитров. Тази версия за първи път се показва в България, което дължим на Йосифов – известна е неговата „иманярска” природа, що се отнася до невиждани в България музикални чудеса. (Това беше действително чудо на превъплъщението.) И също вкусът му към съставянето на многозначителни и редки програми – тук, за щастие, съблазните на свободата не подвеждат. Преди този колосален опус ни бе дадена пак рядката възможност да чуем кратката хорова пиеса (за съжаление, само една) от Четирите пиеси, оп. 27, „Желанието на любовника” (хор „Проф. Васил Арнаудов”), както и също много кратките Шест малки клавирни пиеси, оп. 19, от Шьонберг в негово изпълнение. В Шьонберг-версията от всяка група в оркестъра е натоварен един инструмент. Този поглед към музикалния текст изостря до край ефекта от групирането на тембри, съблазнява всеки един от ансамбъла към отговорността за соловата изява. Изпълнение на талантливи музиканти и много рефлективни спрямо „степените на почерка Малер” професионалисти. Ансамбълът „Музика нова” заедно с прекрасния за тази цел тенор Мартин Хощетлер от Швейцария (той участва и в предишното изпълнение) и мецосопрана Олга Динова-Русева „работиха” вдъхновени, професионални, отдадени. Такава мотивация за едно общо артистично постижение се вижда и чува рядко. Органичен творчески прочит от диригента, който остава в събитията на фестивала!
При цялото програмно единство, ръководството на Русенската опера (традиционно участие в „Мартенски музикални дни”) винаги избира заглавие, което очевидно се съобразява с други фестивали и с други, полярно различни интереси. Кулминация в това отношение направи операта „Вилхелм Тел” от Росини (за първи път в България). Цял отделен материал може да се посвети на репертоарната политика на русенската опера или по-скоро - на липсата на такава. Но сега ми се иска да спомена само следното: може да е еретично, но тази опера на Росини можеше да ни бъде спестена засега. Това е произведение за изследователите на Росини и за италианските по-богати театрални къщи. Ако изборът на заглавието предизвика недоумение, то още по-голямо недоумение предизвика режисурата на поканения от Италия Джан Джаноти – всъщност, такава нямаше. „Разработката” на началото на увертюрата – с виолончелиста (Анатоли Кръстев) на сцената и децата около него, бе точно в наивния стил на училищно тържество, който бе последователно издържан по време на целия спектакъл – три часа и половина с купюри! Потресающи решения имаше и от страна на сценографа Иван Токаджиев, който ни обясняваше с нарисувани пана, спускани отвисоко, едва ли не какво се случва. Най-резултатна бе работата на диригентите – на първо място Христо Стоев, който се бе справил с овладяването на два хора – този на операта и „Дунавски звуци”, и на Найден Тодоров, който този път явно бе доста поработил, но „патентът” му да забързва в крешендо просто е като негова марка, лого. При Росини това се чува много. Все пак, спектакълът вървеше в темпоритъм, не се разпадна, въпреки че имаше условия за това. От солистите ще откроя културното справяне с партията на Арнолдо на Георги Султанов (въпреки че тя изисква друго), на Божидар Василев (Вилхелм Тел), Даниела Караиванова (Джеми) , Момчил Миланов (Гуалтиеро) и Петя Цонева (Едвиге). Останалото бе доста голям компромис.
Без ни най-малък компромис с изкуството, с аристократизъм и спокойствие на мъдрец, публиката си покори големият Паул Бадура-Скода, пианист-легенда, един от последните останали рицари на романтичния клавирен рецитал. Тук няма съблазни, няма демонстрации, има единствено субстанция. С рецитала си с музика от Бах, Моцарт, Шуберт и Шопен той припомни какъв бе светът на изкуството, преди да стане така единен. Преди да се забрави субординацията. Преди да се снижи съвсем пред парите и пазара. Стигнал до същността, Бадура-Скода ти я дава с простотата, до която стигат избраните, магистрите, тези със стъклените перли… Не може да се опише. Но е като подарък от Горе.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”