Реплика от ложата (театър), брой 12 (2630), 01 април 2011" /> Култура :: Наблюдатели :: Кой е Фауст?
Български  |  English

Кой е Фауст?

 

“Фауст" по Й. В. Гьоте. Сценична версия, музикална картина и хореографияЛилия Абаджиева. Сценография и костюми Васил Абаджиев. Преводач Димитър Статков. Фотография Явор Ганчев. Участват Михаил Мутафов, Стоян Радев, Гергана Плетньова, Тони Карабашев, Пламен Димитров, Васил Читанов, Веселина Михалкова, Христо Христов, Свилен Стоянов, Теодора Михайлова, Даниела Викторова, Владислав Виолинов, Александър Илинденов, Нели Вълканова, Юлияна Чернева, Иван Димитров. МТПЦ – Варна. Гастрол в НТ „Иван Вазов” - 25.03.2011
Има три фигури, без които не е възможно да мислим изобщо модерния свят. Това са Дон Жуан, Фауст и Хамлет. Може да се каже, че собствената ни култура, нейните вътрешни измерения и изменения се осъзнават според способността й да мисли самата себе си именно чрез тези архетипни за европейската модерност фигури. Едно от най-точните и поразяващи с дълбочината в лекия си изказ прозрения за Гьотевия „Фауст” е на Ортега-и-Гасет, за когото скромния замисъл на средновековното предание за стария учен и безбожник, продал душата си на дявола, предчувствайки смъртния си час, заради още една пролет на удоволствия, е доведен от Гьоте „до крайните му последствия”, до „грандиозна философска поема”, превърнат е във „всеобща песен, където за всяка основна реалност са отредени глас, усмивка и плач”.
В есето си от 1921 г. към „Дон Хуан” испанският философ твърди, че единственият начин да се разкаже отново легендата за Фауст, но вече осъзнавайки значението й за осмислянето на човешкото битие, е като се разкаже по друг начин, защото „нашата душа е станала по-сложна, думите са получили различно съдържание и заобикалящият ни свят придобива нов облик”. 90 години по-късно валидността на твърдението му е повече от очевидна. Авторската версия на Лилия Абаджиева на „Фауст” ме подсети за него най-вече защото всичко, което илюстрира, е „заобикалящият ни свят”, неговият „нов облик”. И защото е трудно в нея да се види тъкмо как „нашата душа е станала по-сложна”, дали изобщо е станала по-сложна и особено какво е новото съдържание, което са получили думите на Гьотевата поема. Тоест, „Фауст” се показва просто като „вечна” творба, пътуваща през времето, а нейният герой - като празен образ, който преминава през един заобикалящ съвременния човек визуален свят.
Разбира се, „Фауст”, показан като картини от една изложба, като културен туризъм през естетиката на сюрреалното, разбирана като оптика към съвременните емоции, е възможна версия. Но тази концептуализация от моя страна е пресилена, защото спектакълът не следва откровено и последователно дори подобен визуалистки ход, а се опитва да държи сит и вълка на постмодерното деконструиране на мита „Фауст” чрез визуалната култура, и цяло агнето на едно ретро-традиционалистко, почтително следване на сюжета. Тоест, нито откровено деконструира Гьотевата поема, нито я тълкува последователно в каквато и да е видима смислова цялост. (Версията на Шекспировия „Отело”, например, съвсем не бе почтителна, но за сметка на това пластично-екпресивната и ритмична организация на колажирания материал и актьорската екстатика смислово внушаваха дълбочината на чувствата на съвременния човек.)
Визуалната организация на „Фауст” прави впечатление с цитатната си култура върху модерното изкуство на XX век и вече постмодерните театрали-класици като Боб Уилсън и Пина Бауш, например, за да спомена набързо очевидните. Михаил Мутафов (Фауст), Стоян Радев (Мефистофел) и свитата му преминават през мултимедийната преработка на Магрит, през любовната сцена в кревата с Гретхен (Гергана Плетньова) в силно опушена квазиимпресионистична версия или през колажната инсталация ала Дали и Да Винчи-варианти на „Леда и лебедът”, през мълчаливите сцени на народа, чиято душевна безхаберност е пародийно показана с ръфането на ябълките или сцените на сексуална гимнастика в поп-естетиката. Тоест, вниманието, с което е мислена красотата на всяка сцена, е единственото, което навързва веригата в пътешествието на Фауст по света. Но визията е впечатляваща най-вече за една по-широка аудитория.
Вероятно този визуален тур е дори полезен на фона на масовата простащина, чалга и разбиране за театъра като място за (в най-добрия случай културно) развлечение. Но е твърде малко на фона на визуалните и мултимедийни опити в съвременния европейски театър и работата с тялото, жеста и театралното пространство като израз на ясна позиция тъкмо към заливащия пазара лайфстайл. Малко е дори за България, където подобни опити са или непознати, или съвсем скромни. Още по-недостатъчно е, обаче, когато става дума за „Фауст”. Точно защото се поставя за първи път на българска сцена и става дума за съвременната гледна точка към битието на човека чрез философската перспектива на Гьотевата възхвала на derTat, на творческото дело. С други думи, представлението не отговаря на въпроса защо изборът е паднал именно върху класическата поема на Гьоте, вместо върху която и да е друга по-стара (като тази на Марлоу) или по-нова (като тази на Томас Ман) версия на мита за доктор Фауст.
Илюстрацията на съвременния свят като свят на образи необяснимо се разминава с текста. Мефистофел изглежда пародийно-гротесков в играта на Стоян Радев в началото, но после се разпада напълно въпреки усилията на актьора да му придаде някаква емоционална обсебеност. А Фауст в изпълнението на Михаил Мутафов е енигматична вариация върху изначалното му неразбиране на ролята, която трябва да изиграе. Монолозите дори не се чуват. А ако някои думи достигнат до ушите на зрителя, те губят смисъл в патетично-декламативната интонация на актьорите. От спектакъла е много трудно дори да се предположи по каква причина Лилия Абаджиева е избрала тъкмо превода на Димитър Статков, който звучи много по-архаично в сравнение с новия превод на Любомир Илиев (1999); или като ще е архаичен, защо не е преводът на Александър Балабанов. При подобно разминаване и неяснота в смисловата работа с текста е трудно да се очаква, например, няколкото гръмки повторения на „Lacrimosa”-та от Моцартовия „Реквием” да окажат дълбоко разтърсващо въздействие. По-скоро имат откровено кичов ефект.
Въпросите „Кой е Фауст?”, „Как днес човекът се справя със желанията си да постигне вечна младост?”, „Каква цена е готов да плати, за да овладее дълбините на знанието?”, въпросът за присъствието на смъртта в нашия свят, накратко, Фаустовските въпроси на Гьотевата „грандиозна философска поема” остават непоставени за онези, които са я чели. А за онези, които не са, още по-зле - остават неразбираеми.
още от автора


1 - 01.04.2011 00:11

екология
От: Камен Костов
екология

сечем гори треви и вечност
за да изсекнем носовете си


ecology

we cut forests grasses and eternity
to blow our noses
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”