Български  |  English

Димитър Денков: Изчезналата трагичност на човешкото съществуване

 

Доц. Димитър Денков е преподавател по история на философията в катедра “История на философията” и в катедра “Европеистика” във Философски факултет на Софийския университет Св. „Климент Охридски“. Той е и заместник-декан по международната и научна дейност в същия факултет. Има множество научни публикации в български и чужди издания. Превежда текстове на Гадамер, Арент, Хайдегер, Хегел, Маркс, Кант и др. Сред последните му книги са „Въведение във философията” и “17 юни на Симеон Сакскобурггоски”.

 
- Преди дни се състоя конференцията „Диалог за бъдещето”. Една от целите й бе да пита обществото как вижда бъдещето на страната, за да може след това да се постигне консенсус по това на такова бъдеще какво образование му трябва. Вие как виждате бъдещето?
- Не виждам нищо в бъдещето, по-скоро предполагам. Затова си мисля, че една предполагаема постановка на въпросите - да се изнесеш в бъдещето и оттам вече да погледнеш какво трябва да направиш в настоящето, за да стигнеш до онези цели, които вярваш, че са достойни за преследване в това бъдеще, е, общо взето, тривиална форма на фалшиво проектиране и пожелателно мислене. Бъдещето си става от само себе си и хитри техники за точното му постигане са опасни; по-възпитателен ориентир е миналото. Сигурно това идва от професионалните ми изкривявания, но и от поучителния опит на нашето поколение. То влизаше в училище с обещания за живот в комунизма; надали някой не в 60-те години, а и в 80-те е предполагал, че развитият социализъм ще изчезне с всичките му научни и политически проекти. Що се отнася до образованието, в европейската традиция от гърците насам нещата са определени: овладяване на определен минимум от знания и умения, които ти помагат да се оправяш в настоящето с примери от миналото. Какво ще стане в бъдещето? Тайна велика. Затова оптимистичната проективност, която се насажда напоследък със забравяне на миналото, е опасна. Най-малкото, че води до съзнателно отрязване на възможности, защото не ги предполагаме в бъдещето. От наивните просветителски утопии за вечния мир до днес този начин на мислене е нанесъл силни поражения - включително върху организацията на учебния процес, определяне на модерни и немодерни теми в научните изследвания, тяхното приоритетно финансиране, явната или тайна държавна подкрепа. Ако си представим и дори достоверно пресметнем, че в бъдеще ще изчезнат някои езици с изчезването на говорещите ги, то това означава, че следва да организираме такова образование и научни изследвания, които да не се занимават с бъдещи ненужни неща. Хубаво, но какво да правим с тия двама-трима у нас, които имат за жизнена цел заниманията с морфосинтаксиса на алтайските езици или пък с приписките на някакви монаси? Да ги обявим за луди и несвоевременни ли? Това са крайни примери, но те онагледяват това, което бих нарекъл репресия на задължителната полезност. Под нея, малко или много, страдат и образованието, и науката, и обществото.
- Непосредствените проблеми в настоящето са много силно засегнати в документите на т. нар. Болонски процес... - бизнесът има нужда от изпълнители и ние отговаряме на нуждите. Както другарят Тодор Живков навремето казваше, образованието откликва на живота.
- Ако беше до Живков, шапка на тояга. Работата е, че след тоя знаменит символ на миналото ни нещата стигнаха до неподозиран - дори и от вулгарния марксизъм - икономически детерминизъм, използвам ли тия сравнително ясни идеологеми. Сериозните образователни и научни системи, както и сериозните учени, общо взето, приемат такива приказки само като идеология, с която се съобразяват. Лошото става, когато тази идеология започва да ти налага и задължителни форми на организация, финансиране и отчет на образованието и научните изследвания, списъци от приоритети, проектни линии и все светли пътища към все по-светлото бъдеще. Ония, които се занимават с неща, които няма да ги има в бъдещето, се оказват безинтересни за настоящето, те са някаква екстравагантна отживелица, която трудно може да бъде обяснена на т. нар. европейски данъкоплатец, още по-трудно на нашия национално-отговорен бизнесмен и поевропейчен политик. Има и куриози, свързани с това, което тръгна от проектното финансиране на научни изследвания. Навремето, за да се обясни важността на темата за трансценденталната конституция на съзнанието у Хусерл, се споменаваше важността на въпроса за конституцията изобщо във връзка с новата конституция на Народната република в частност. Сега занимания по морфосинтаксис на кавказките езици се оправдават с нуждите на борбата срещу тероризма. Не че не може, не че е и толкова нелепо, а най-вече е нечестно - налага конформизъм, без който хората не могат да си гледат спокойно работата, не приклекнат ли пред идеологията. Та накъсо, т. нар. Болонски процес, Лисабонски стратегии и пр. са всъщност нова мода на стара шапка, тръгнала от просвещенското задължение теорията непременно да има практически резултат с колкото се може по-щастлив ефект върху колкото се може повече хора. Макар че практиката на всяка теория е най-напред теоретична. По принцип тя има много дълъг хоризонт, в който бъдещето не е ясно, но все пак се предполага някаква трайност поне за две-три поколения – преди нас и след нас. Впрочем, образованието и науката са препредаване на поколенчески опит и ако определено идват отнякъде, определено отиват нанякъде, накрая стигат до едно неопределено някъде.
- Тоест, все пак трябва да гледаме на образованието в класическия му вид?
- Поне така си мисля. При това, без онази задължителна патетика, която придружава темата, когато стане дума за образование, наука, изкуство, култура. Казано по-точно, става дума за занаят, чието овладяване е доста дълъг процес и за индивида, и за обществото. Неслучайно самата система на образование, включително и висшето, се подчинява на старата тристепенност, идваща още от старите цехови организации, от еснафите: чирак – калфа – майстор. Да, ама имало гениални научни постижения, давайте да се мерим с тях. В това отношение съм кантианец и мисля, че поне в областта на науката и образованието гениалността няма как да мине. Тя е в сферата на изкуството, на създаване на свят от фикции, който може да ни придърпа от сегашния и да ни създаде обективната илюзия за нов, по-добър, по-истински. Но що се отнася до това, което е сериозно образование и наука, то си има работа все пак с този свят, достатъчно труден сам по себе си, та да мислим, че лесно можем да се измъкнем с бързо овладяване на начини за справяне с трудностите му. Класическото е трудно, затова и образованието трябва да е класическо – не във филологическия смисъл, а в занаятчийския.
- Да, и общо взето евристика не се преподава. В смисъл, тя се преподава, но не се научава...
- Чак да не се научава, не бих казал. По-скоро се преподава като рецептурник, дори се продава в книжки: за да станеш богат, прави едно, две, три…. Такива книжки ги има на пазара, има ги и в университетите, даже някои минават за модерна наука. Далеч по-добра работа вършат, обаче, неособено свързани с тоя пазар и с мнимата евристика класически курсове по математика, логика, езици, литература, история, техника и т.н. в едно общо образование, което натрупва критична маса от добре образовани хора в няколко поколения. Под образование нека разбираме нещо по-широко от процеса в училище или в университетите; то тръгва от семейството - от научаване на език през прости дисциплинарни правила до обичайни и по-висши нравствени норми. Всякакви вклинявания на чудотворни евристики и илюзии за индивидуална способност, която ще избухне някак от само себе си при прилагане на все по-успешни методи и организации, са толкова смислени, колкото вкарването на екстрасенси в публичността. Впрочем, големият проблем в България идва оттам, че се занемариха тъкмо онези елементарни, базови образователни изисквания към семейството, към първоначалната, неиституционална грамотност, които трябва да притежава всеки, който претендира след това да живее в общество. Тук имаме особена масова безотговорност, която натоварва с огромна отговорност образователните институции. Първите седем години наистина са най-важни и липсата им не може да компенсира никое учене през целия живот. Затова чуя ли днешната идеологема „учене през целия живот”, все я допълвам с „особено през първите седем години”. Без това допълнение тя е толкова глупава, колкото представата за способността на училището да преодолее дефицитите извън него.
- Безотговорност заради програми или заради икономическа ситуация?
- И едното, и другото, но най-важно е третото. Става дума за исторически процес, той не е само икономически или възпитателен. Именно той се забравя, някак е неприятно да се осъзнава. Не само в България има криза на образованието. И тая криза няма собствено образователен произход, а комплексно исторически, най-общо представлява скъсване с много дълга традиция. Разбира се, това скъсване може да е временно и с оглед на столетията - миг, но ние се намираме в него. Почти навсякъде в т нар. развит свят изчезнаха основни образователни и възпитателни функции на стари институции, каквато е например бракът, каквито са професионалните общности, просто защото тези институции вече не са тъй трайни – дотам, че почти изчезват и се приемат за архаични. Тази архаика, обаче, е с трайност от няколко хиляди години и надали може да бъде преодоляна за двадесетина с умни проекти. С тая прибързаност изчезна силната регулация на образованието от ценности, които винаги са били свързани и с него, и с уж нетипични образователни институции - като се започне от понятия за семейна чест, брачна вярност, професионален дълг и се свърши с верския избор или с принадлежността към съсловни съюзи. За сметка на това се налагат модели, които нямат дълга традиция и по света, и у нас – деца, раждани извън брак, възпитавани само от един родител, силна вътрешнопрофесионална конкуренция, победителите в която все по-често ползват средства, чужди на професионалната общност и нейните обичайни стандарти, особен егоизъм на печелещите и презрение към губещите в самата нея, загуба на чувството за солидарност и т.н. Образованието се хлъзна по този наклон към индивидуализация, бъркана с лична свобода, но тъй като по природа то е свързано с колективни дейности и е невъзможно без тях, взеха да му се прехвърлят отговорности да възпитава и удържа ценности, общо взето, мъртви в самото общество. При това, с претенцията да издърпва с някакви празни понятия всеки към задължителен успех. Но все пак мисля, че нещата идват основно от разпадането на семейството, съставено от мъж, жена и деца, за които родителите имат най-вече възпитателни, нравствени и едва след тях - икономически отговорности. Сигурно е твърде своеволна хипотезата, извън че е политически некоректна, но изглежда, че детето, независимо от пола си, ще има доста трудности да преодолее особени образователни дефицити, ако не познава от семейната си среда поведенчески и езикови разлики между мъж и жена. Ето ви впрочем идея за дългосрочен и смислен изследователски проект, който със сигурност няма да бъде финансиран, тръгне ли с подобни архаични и несъвременни представи. Което никак не се връзва с факта, че от десетина години към 50% от децата у нас се раждат извън брак, а 50% от тях нямат никаква връзка с единия от родителите си, нерядко и с двамата. Чудесно да е училището, не може да се справи с тия най-разнообразни дефицити.
- Появяват се нови възпитателни механизми - като медиите, телевизията, интернет...
- Да, но най-основният „възпитателен механизъм” е скъсяването и приближаването на историческия хоризонт чрез фалшиво пробутване на задължителен оптимизъм. В това отношение социализмът беше по-аскетичен не само защото използваше методи на държавна принуда и разпределение, а и защото бе изтласкал бъдещето в по-далечна перспектива, като натоварваше с отговорност към идните поколения, извличайки я от миналото и на класата, и на народа. Този аскетизъм днес е немислим в рамките на четиригодишен мандат. А когато едно поколение си въобрази, че живее в бленувания рай, настават големи дивотии, изчезва усетът за трагичност, замества се с почти животински егоизъм и масови оплаквания за неуспех, чиито виновници са около нас. Като казах, че кризата е исторически обусловена, имах предвид и това, че т.нар. развит свят, към който и ние се присламчваме, живее доста безгрижно дори пред факта, че в него само две поколения не са преживели тежка война. Та само преди 65 години Европа е порутена от най-ужасната война, загинали са над 50 милиона, осакатени са физически и психически поне три пъти повече хора - предимно мъже в най-надеждната си възраст. Тази травма е изтласкана от образованието, няма я в семейния спомен. И когато преподаваме в училище или в университета не далечни исторически дадености, а една твърде близка - дадеността на Втората световна война, за огромна част от днешните младежи тя се оказва далечна, горе-долу колкото дълбоката античност. Да не говоря пък за Първата световна, по-безинтересна от времето на динозаврите, за които се правят тъй интересни филмчета. Без да искам да бъда черноглед, мисля, че тъкмо поради тази лекота, за която вина имат и семействата, и образованието, и медиите, изчезва характерната, необходима трагичност на човешкото съществуване. Сякаш от съзнанието ни трябва да бъде изгонен усетът, че в крайна сметка ни чака нещо, което няма да е много щастливо. Разбира се, тази трагичност няма как да присъства постоянно в образованието, но пък съвсем да липсва е исторически неоправдано и доста нечестно. Ето защо минават предимно бодри и поради това печеливши проекти – да забравим историята, да гледаме в бъдещето – почти по всепобеждаващия диалектически метод, формулиран с гениална простота от Сталин: лошото да унищожим, доброто да запазим. Естествено, ние, добрите, имаме право да унищожаваме лошото. Е, има някоя и друга колатерална щета, но тя е оправдана и влиза в сметката “дал-взел-спечелил”. При проектите за научни изследвания така обикновено печелят тия, които вървят по формулата “проект-усвоени средства-проект прим”.
- Формулата на успеха...
- Успех! Победител! За да бъдеш такъв, трябва да заместиш споменатия трагизъм със споменатия задължителен оптимизъм. Това идеологическо лицемерие се поощрява и от него извира особената нечестност, която разяжда и образованието, и науката в проектния им вид. Може би е свързано и с новия култ към вечната младост, инфантилен като обекта си. Всички рекламни картинки – станете млади, бъдете млади, бъдете cool – са израз на изкуствения оптимизъм. На пръв поглед рекламата няма нищо общо с образованието и науката. Но за да печелиш образователни или научни проекти, трябва да ги рекламираш с обещания за щастие. С оглед на това е напълно разбираемо защо патоанатомите нямат особен шанс в конкуренцията с пластичните хирурзи, макар клиентите на първите да са винаги повече. А е имало времена, когато тъкмо публичните аутопсии са събирали достопочтеното гражданство, докато с телесни разкрасявания са се занимавали шарлатани. Да, но тогава смъртта не се е разглеждала като нещо чуждо и пречещо на живота и производителността. Нейното забравяне е заостреният вариант на тази именно изтласкана трагичност в нашето съществуване, разглеждането й като нещо пречещо, объркващо. Но понякога хората трябва да бъдат обърквани, та да се оправят нещата. Ала и оправянето им не изглежда много оптимистично, когато според някакви видения на ресорни комисари по транспорта единните усилия на науката, бизнеса, държавите и гражданските сдружения трябвало да постигнат ей тая прекрасна цел - в 2050 г. в Европа да няма загинали при автомобилни катастрофи. Оттук още една идея за хубав проект на светлото бъдеще – паметник на незнайната жертва на автомобилите, чийто огън да гори край магистралните детелини.
- А дали ще им наука в България през 2050 г.?
- Не ми се гледа в бъдещето, но все пак: сигурно ще има, няма да е науката изобщо, а науки, свързани с местни специфики, в които трудно някой ще ни бие по разбираеми причини – българска история, език, етнографски, социални, икономически, педагогически и прочее изследвания на наш терен. Със сигурност ще има и научни постижения на българи във всякакви области, обикновено следствие на лични способности или късмет да попаднат във водещи световни центрове. За наука изобщо биха могли да претендират обикновено империи, които могат да си позволят съществуване и без останалия свят. Но дори и в тях науката в идеалното си осъществяване не е възможна. Защото няма национална, местна наука, а само научни области, повече или по-малко развити. Те зависят от множество натрупвания, от традиция, от средства, които обществото е склонно да дава без бакалски сметки. Ако видим как стоят нещата с тези натрупвания у нас, може да предположим, че в бъдеще нещата няма да са твърде розови именно за науката изобщо и особено за твърде скъпите природни, приложни и фундаментални науки. В най-добрия случай те ще съществуват в спорадично състояние, предимно с образователно приложение и с очакването, че някой ден нещата ще се подобрят. Това очаквано подобрение, обаче, е плаха надежда, която се разсейва с факта, че страната ни е сред най-големите нетни износители на студенти и докторанти. Освен това, у нас има няколко паралелно съществуващи образователни системи, които пробиват иначе симпатичния идеал за наука. Едната от тях е камуфлажна, дава или продава дипломи, зад които с много усилия може да се търси някакво покритие. Поне една трета от всички образовани в България на всички нива - от първи клас до докторантурите, от асистентите до академиците, са в този режим. В другата се покриват местни стандарти, крайно недостатъчни с оглед не само на европейски или световен, но дори на балкански критерий. И има един трети пласт, сравним със световни образци. Именно към него се поставят смешните изисквания да се издигне нивото на българското висше образование и научни изследвания - до това, което се постига, ако не в Харвард, поне в Берлин. Това особено тежко се отразява на онези науки, които искат големи инвестиции, свързани с големи производства, нови технологии, военна промишленост. И в тази ситуация се появява илюзията, че можем да направим нещо с чисто реформаторски средства. Ще направим в БАН такива институти. Ще сложим такива проблеми в университета. Изведнъж ще... Не може да стане с „ще”, ако не е било досега. Не е само заради заплащането, макар че то е много тежък проблем. Но най-вече заради цялостната среда, в която може да има смислени занимания с наука. Нека дам конкретен пример. Философският факултет на Софийския университет тази година има 64 500 лв. за “научни изследвания”. С тези средства осемте специалности във факултета, към 200 преподаватели, 300 докторанти и 3000 студенти трябва да произведат смислени научни текстове, практически методи, информационни продукти т.н. В една общинска детска градина в Англия средствата за игра на петнадесетина деца и практиката на няколко студенти - катерушки, патенца, зайчета, картинки, компютърчета и пр. - надвишават даденото за нашия факултет. Общо взето, инвестициите в българската наука за последните 40 години рядко са надвишавали Коледния оборот на хипермаркетите край някоя от световните столици.
- И какво правим, оставяме образованието и науката „на собствен ход”?
- Не, но трябва да почнем отначало и отдолу. Тежкият проблем на българската наука, извън финансовия, организационния, политическия, е българското образование. То е същинският политически проблем, не някакви избори или партийни сплетни. Когато имате към 12% неграмотни (и не става въпрос само за малцинствени групи, цигани или турци, а и за хора, които имат фалшива грамотност с купените си дипломи); когато имате голяма маса, идваща във всяко по-горно ниво с все по-долно образование, трудно може да искате голяма наука. Това означава или да поддържате няколко образователни системи, но формално да дърдорите за една, или да следвате някакъв модел за производство на научни елити, който съществува в много големите държави. Те могат да си го позволят по количествени причини, даващи все добро качество при иначе масова необразованост. Примерно като Индия, Бразилия, донякъде Китай, без Шанхай, Хонконг или Тайпе. Забележете, обаче, че това няма нищо общо с Европа. Регресът в образованието ни е поразителен тъкмо с политическото ни приближаване към нея. България поне 150 години винаги е била една добре образована европейска държава с училища във всяко село, гимназии и професионални училища във всеки град. Почти до средата на 90-те години беше немислимо да се смята, че тук ще нараства броят неграмотни, а почти всеки окръжен град ще си измайстори и университет, където се бичат все успешни проекти и още повече дипломи. И изведнъж, страшно неочаквано, броят на неграмотните взе да расте. Вярно, че те идват най-вече от циганските гета и от турските анклави, но неграмотността се разширява и към предишните образователни центрове - закриват училища, библиотеките работят с фонд от петдесетте години, читалищата се отдават под наем. А преди 150 години, примерно, в Карлово има няколко училища, читалище, че и триста абонамента за вестници и книжни поредици, поддържащи и образованието, и споровете на чичовците.
- Триста?
- Триста абонамента, около шестстотин спомоществователи на разни книги и учебници, все членове на различните еснафи. Че дори и дружество на любителите на пресата. И се събират гайтанджии, златари, ножари, спорят, коментират, пращат мили с откровеността си дописки за изпитите в училище, театралните постановки и т.н. Това, което Вазов чудесно описва в “Под игото” като годишен изпит, е норма, публична употреба на разума за подобряване на общите дела, както Кант дефинираше Просвещението. Вярно, че не е училище, което може да се мери с образците, с които ние сме склонни да мерим изостаналостта си; не е гимназия „Филантропин” в Германия, чийто рекламен агент е бил същият този Кант. Но е училище, мястото на особения, публичен култ към знанието. Е, този култ изчезна. Понеже ми се случва да правя и проверявам матури, където тайната на образованието ни лъсва при цялата тайна на изпита и налучканите двадесетина правилни отговора в стил “Стани богат”, напълно сериозно мисля, че трябва да се върнем към немодерния възрожденски опит, към публични годишни изпити. Поне за да се избегне даване на диплома за зрелост при пълна неграмотност, но с правилно зачертаване на няколко възможни отговора. Тогава, обаче, вместо към 67-80 000 успешно дипломирани, ще имаме около 30 000. Голям политически проблем ще е, затова по-лесно е да се вземе политическото решение “завършването – все по-лесно”. И после, хоп в университета, където, за да обясня, например, “Що е Просвещение?” на Кант, трябва да преразкажа Вазовия сюжет пред студенти, повечето от които знаят “Под игото” по сваления от “Замундата” филм. Не искам да кажа, че това не е световен проблем. Но, все пак, в сравнение със страни, които имат горе-долу същия манталитетен профил като нашия, ние стоим зле. Във всякакви сравнителни изследвания в образователно отношение пропадаме и е малка утеха, че няколко училища произвеждат победители в международни олимпиади. Донякъде така са и нещата в Румъния, с която ни спрягат не само в това отношение.
- Имате предвид корупцията?
- Като се говори за корупция, се вбесявам от това, че най-вече се търсят икономическите ефекти и дефекти. Рядко за нея се мисли в първичното значение на думата; тя означава развала. И за да се докаже, че образованието е корумпирано, изтипосват от време навреме учителка, директор, преподавател, че и ректор, облажил себе си или близки с пари от частни уроци, хонорар, търг и пр. Наистина, достойни за възмущение случаи. Но по-възмутителна е развалата, идеща от купените или фалшиви дипломи, от корумпиращите с лекотата си изпити, от безбройните реформи, все по-модерни и все по-неефективни. Още веднъж – у нас трайно нараства пълната неграмотност, тя достига нива отпреди 100 години, това маргинализира огромна за страната ни маса, обрича я на изключване именно от съвременността... И никое бъдеще не може да прости това на едно общество, което е имало все пак по-образовано минало. Това е достатъчно, за да се стреснем. Къде съзнателно, меркантилно политически, къде късогледо, това се замита с предположението, че някой ден и на този проблем ще му дойде времето, докато сега проблем са кризата, доходите, изборите, магистралите, стадионите, инфраструктурата, законодателното приобщаване към Европа и т.н. Ето защо трябва да се призовава не само за политическа воля на управляващите и опозицията; трябва да призоваваме самите граждани на България да се стреснат. Ние се стряскаме от други неща – че сме били най-бедните или че бензинът ни бил най-скъп, сравнен с доходите. Състоянието на образованието убягва от българската публичност поради естествени нейни дефекти. Тая публичност се съсредоточава в широкия център на София и няколко по-големи града. Но това, което става действително по селата и по малките градове, по училищата в гетоизираните панелни комплекси, води не само до липса на добро образование и на образование въобще, не само до обезлюдяване на цели региони, а и до обществено изпростяване.
- А какво става с едно съвременно общество, което не може да подготви кадри, за да поддържат онази сложност, в която то се намира в момента – ще си внася политиците?
- Политици винаги ще се намират. Но има една друга черта на съвременността, на която е хубаво да обърнем внимание – тя засяга професионализирането на политиката и вървящата с нея откъснатост от непосредствената образователна, научна, чисто професионална практика извън тая сфера. До управлението на Стамболийски в българския политически живот, а и в Европа, с малки изключения е негласен стандарт политическите фигури, висшите министерски чиновници, директорите на държавни или частни предприятия, гимназии, болници и т.н. да имат възможно най-високо образование, дори докторат в европейски университет. Също така е стандарт теоретическата “подкованост” на политика, неговата извънполитическа професионална квалификация, която му гарантира, че, след мандата, той би могъл да си вади хляба и без политика. Този „стандарт” след 1923 г. започва да изчезва – не само с професионалните революционери на Коминтерна, но и с все по-силното професионализиране на политиката, оказваща се доста бързо поприще за жизнено осъществяване и лично забогатяване при всички опасности. Сигурно има някаква вечна омая от властта, за да заглуши здравия разум и да те вкара в “голямата политика”, ставаща, обаче, твърде малка, когато се отлее в жизнена суета и само лицемерно служене на идеи, класи, народ с целта за личен успех. Към 80-те години у нас вече изглеждаше срамно някой да е повече експерт в професията си, отколкото експерт в политиката. Когато пукна демокрацията, имаше много очаквания, че т. нар. професионалисти ще прекъснат този порок. Да, но дойде другият, всъщност старият – абонаментите за политическо място, от което може да се купи диплома, да се докаже някакъв формален ценз. Оттук и една идея за нов проект – примерно да се изследва колко депутати, кметове, партийни фигури на всички нива са получили диплома след или паралелно със заемането на поста си. Със сигурност няма да е интересен единствено случаят с горката Калина Илиева. Ще се окаже, че в множество случаи са се ценили само уменията за политическо пласиране, оцеляване и добруване, че е липсвала каквато и да била друга професионална годност. Тази липса удари всички политически партии, съсредоточили се късогледо в актуалността на изборите, няма ги големите теоретични спорове с не само от политически, а от научно-светогледен произход. Именно в тях отношението към науката и образованието, но и самите наука и образование могат да играят важна роля в политиката. При професионалната политика става точно обратното, тя започва да играе особена роля в науката. И иска бързи решения, които са политически продаваеми, но са научно неудържими. Затова са възможни тези политически „теории” и “програми”, че ще дръпнем, ако правим стадиони или магистрали.
- Постоянно говорим за глобализация, говорим, че националната държава отслабва, че това се отразява – включително в образованието и науката. Какво правим ние?
- Самата глобализация е идеологическа опаковка на това, което става и винаги е ставало – начин на свързване на хора извън тесните рамки на обичайния им живот, който им се представя за минало. Че от селото се прескача в глобално село, не променя нищо в принципа. Както винаги, тя се изяви в движения на един доста тънък, но много гласовит и икономически мощен елит, използващ съвременните бързи средства за разпространяване и налагане на образците си. Вторачени в тях, обикновено пропускаме, че това става по начини, познати от предмодерните времена – със силова принуда, с войни, с инсталирани режими, с нови вечни истини, налагани с образованието, намесата в науката и т.н. Що се отнася до мнозинството от хората, за тях националните държави и нациите надали са престанали да съществуват. Това, че сме в европейска общност, където като че ли изчезват националните граници, съвсем не означава, че тя не е общност от национални държави, които действат конкурентно спрямо другите. Ако погледнем по-широко по света, националните държави, националното самосъзнание, националните политики съществуват стабилно - в Латинска Америка, в Китай, в Япония, в Индия. Т.е. националните държави, без да имат илюзиите от ХІХ и ХХ век за затворена стопанска държава, която може да оцелее без целия свят, са се запазили в не по-малко важни от стопанството неща. Не виждам някоя “глобална държава” да се е отказала от прерогативите си в законодателството, контрола на гражданите си – и особено на чуждите, военните си доктрини, образованието, задължителността на един или друг език, поддържането на културата и изобщо запазването на историческата си традиция. И това не защото държавата е силна, а - поне така си мисля с хегелиански метафори - защото нацията като организъм не се е изчерпала. Вижте дори своеобразния емигрантски национализъм на нашите хора, които са трайно, вероятно завинаги в чужбина. Та те пазят и развиват национално самосъзнание почти по модела на Възраждането - с читалища, неделни училища, църкви, с грижа за запазване даже и на обработения фолклор, но най-вече с езика. В това отношение българската държава е в голям дълг към хората, които държат да са българи, макар да живеят извън България. При това, не става дума само за българи по кръв. Така или иначе, нацията продължава да съществува извън териториалните си рамки, извън пряката икономическа свързаност на представителите си. В това отношение немските романтици са много прави - нацията е езикът, тъмна стихия, стигаща до ясен израз. И тук можем да се върнем към темата за образованието и образуването на човека и нацията през езика. В българската образователна система нещата трудно вървят и затова, защото в нея все повече навлизат хора, които не владеят български език; и, излизайки от нея, го владеят още по-малко. Но това са съвсем други теми.
29 март 2011 г.
Разговора води Христо Буцев


2 - 31.10.2011 22:23

Изчезналата трагичност
От: Rumqna Kop4eva
Истината звучи така песимистично.И все пак образованието не е мит, но се питам кой ще учи децата след 10-20 години и на какво ще ги научи.
1 - 25.04.2011 17:00

Изчезналата трагичност...
От: ivan
Мощно слово...отдавна не го е формурилал някой така точно и безпощадно!
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”