Български  |  English

Васил Балев и неговият Злак

 

След двайсетгодишно скитане из пустинята на мерената ни реч, най-сетне първият “Злак” („Факел Експрес”, 2011) – книгата със стихове на Васил Балев, които авторът от скромност дори не е определил като стихотворения.
Тази книга подкупва не само със своята дълбоко стаена и предизвикателна, присъща единствено на младостта искреност, с жаждата си за злак и топлина в студа, но изненадва, дори на места плаши с една неестествена за толкова млад автор сдържаност, чувство за мярка, култура на стиха и вродено като че ли чувство за трагичното. Същевременно тя вдъхва особено доверие и уважение заради едно друго чувство – за памет, което поетът в едно свое интервю сам определя като свое най-важно качество. Балев наистина помни – не само своите деди и земи, но и интонациите и уроците на голямата българска поезия. И не само ги помни – носи ги в кръвта си. За разлика от повечето си връстници и техните безпомощни опити да разрушат из основи родния поетичен език, за да чуем техния или по-скоро чуждия, той не се срамува от себе си и своите корени, а успява максимално да ги приближи до модерното светоусещане и европейските хоризонти, от които ние, по-възрастните негови събратя, бяхме лишени.
Поет по природа, Балев е от онова ново поколение, което не разчита сляпо на инстинктите си, а задълбочено и търпеливо работи над себе, чете, премисля, съизмерва се със света наоколо, за да се добере до прозренията на безсмъртното поетично братство и намери своето място в него. Освен сетива за природното, доутробното, дори бих казал – праисторическото, за телесното и вещественото, често пъти невидимо за невъоръженото човешко око, младият поет разполага и с антени за духа, за истинското и непреходното в голямата литература, където явно смята да се засели и придвижва, без да признава граници – като напълно равноправен неин поданик. Независимо от особената знакова система, която си е създал и която си е само негова, той няма претенции за свой особен принос и уникалност, като при това е въобще лишен от претенцията да бъде непременно забелязан и оценен по достойнство, както и от всякаква претенциозност. Дълбоко емоционален и впечатлителен, с тънко и добре премерено за детайла чувство, но преди всичко заслушан в подземното бучене на небесните стихии, Балев е определено мислещ поет, поради което не се сили да ни смая с неправдоподобни образи и сравнения, нито пък крепи като мнозина стиха си изцяло върху метафората. Той знае – генетично при това! – че най-действената и безотказна метафора е глаголът. И не толкова защото има наистина какво да каже, а защото е човек на действието – явление, срещано крайно рядко при съзерцателните поетически натури, склонни да си съчиняват съдби и светове, в които думите и образите са подозрително противоположни на реално обитаваните от тях. От поети като родения в Карлово Васил Балев може да се очаква всичко в живота, но най-вече – пълно сливане с написаното от него. Затова трябва да бъде извънредно предпазлив със Словото.
Навремето Александър Геров твърдеше, че за да има основания да бъде издадена, една книга със стихове трябва да съдържа минимум пет поетически формули. Под „математическа поетическа формула” той имаше предвид онова стихотворение, в което нито един образ не може да бъде сменен от друг, нито една дума – изместена от друга. По тази логика тънката, максимално пестелива в подбора на думите и изящно композирана от Балев книжка, според мен, има двойно основание да види бял свят. Като оставям настрана Рибата, Кравата и Яйцето – „трите кита”, върху които гради образната си вселена поетът – лично аз мога да изброя поне десетина такива „формули”. Но ще се огранича с някои най-произволно подбрани по реда на страниците образи от наброяващата 22 творби стихосбирка – колкото да не съм прекалено голословен, макар че така изтръгнати от текста, те висят във въздуха и губят заряда на кинетичната си енергия. Съвсем съзнателно цитирам неточно заглавията им – онзи, който вече е чел или тепърва ще прочете „Злак”, веднага ще разбере за кои всъщност стихотворения става дума, макар:
 „…по тенис-/корта двама играеха ожесточено с жълта/ топка на бързи изгреви и залези”(„Аз съм губещият”);
„…тихото тесто на охлюва втасва в черупката;
…съдията е раздразнителен/ сякаш под листа с присъдата има/ разсипана захар…;
…Както поетът, който/ Иска да смръкне кокаин от крилото на/ Завинаги отлетялата пеперудата; („2 минути пролет”);
„…измислих/ квадратна топка за детето инвалид/ и кръгъл зар за комарджията” („Аквариум”);
„Мечтая си за добродушен глобус/ с одрана кожа – гола е скръбта”(„Геометрия на дъжда”)
„С евангелските текстове на разписанията” („Гара”)
„… купчините тор върху луната сияят и димят… (Кравата);
„…ежедневната реч/ се плъзва по тях като лястовица,/ която пази своя бинтован корем („Нещата”);
„… насекомите кръжат – / ключалки въздух” („Post scriptum”)…
И още, и още – все образи, органични и действени, с една единствена цел – да ни доведат възможно най-бързо и плътно до сърцевината на тази поезия, чийто основен двигател е Любовта или по-точно потребността от любов и правото да отстояваш себе си в нея.
Но може би най-силно впечатление прави, поне на мен, когото партията и правителството все искаха да водят за ръчичка – от детската градина до гробищата – до каква степен самостоятелен и наясно със себе си е този млад мъж, не само в живота и по отношение на бъдещето си, а и в стила си, в изказа си, в естетическите си разбирания.
Навярно това има предвид и Стефан Цанев, когато пише: „Най-после един наистина млад 25 (а не 45) годишен поет, връстник на демокрацията, незаразен с робство и предостатъчно талантлив, за да има нужда да псува, за да бъде забелязан. Напротив, стъписва ни със своята спокойна самоувереност.”
От личен опит мога да се досетя, че обратната страна на тази „спокойна самоувереност” е постоянното чувство за несигурност. Непрекъснатата тревога и вечното съмнение. Болката и безсънието.
Нейната цена знае най-добре авторът.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”