Български  |  English

Бланш – това съм аз

 

Тенеси Уилямс. Пиеси. Стъклената менажерия. Трамвай “Желание”. Превела от английски Евгения Панчева. ИК “Колибри”, С., 2011, цена 15 лева
 
В годината, в която светът отбелязва 100-годишния юбилей на световноизвестния американски драматург Тенеси Уилямс, към отдаването на почит се присъедини и България. От месец на българския книжен пазар е сборникът с две от неговите най-известни пиеси – „Стъклената менажерия” и „Трамвай желание”. Изданието е с марката на  „Колибри”, а негов преводач е доказалата качествата си с преводи не на кого да е, а на Шекспир, Евгения Панчева.
Макар и да е популярен в България, Тенеси Уилямс не е сред издаваните у нас автори. Като повечето драматурзи, и той се радва предимно на сценични постановки, а не на книги със събрани текстове. Българските зрители помнят постановките на „Стъклената менажерия” и „Трамвай желание” през 60-те, на „Камино реал” (в превод на Кръстан Дянков), на „Котка върху горещ ламаринен покрив” (преводът на пиесата се продава като книжка през периода, когато се играе спектакълът), „Нощта на игуаната”, „Орфей слиза в ада”, на телевизионната постановка на „Стъклената менажерия” и др. А преди няколко години в Театъра на армията отново беше реализирана пиесата „Трамвай желание”, за която постановка на Крикор Азарян е правен и настоящият превод.
Разбира се, знанията си за Тенеси Уилямс българският зрител има и от филмите по пиеси на автора. Достатъчно е да припомним хитовия „Трамвай желание” с Марлон Брандо и Вивиан Лий, както и „Котка върху горещ ламаринен покрив” с Пол Нюман и Елизабет Тейлър. Пиесите на Уилямс са силно кинематографични и не случайно кинокритиците твърдят, че авторът е мечта за всеки кинорежисьор. И допълват, че всъщност той е американската драматургическа мечта по принцип, защото като него искат да пишат сценаристите, него искат да поставят режисьорите, а артистите мечтаят за ролите от произведенията му.
И все пак, четенето на текста е друг вид познание и затова само можем да похвалим „Колибри” за издаването на пиесите. Още повече, че малцина издателства поемат риска да представят драматургични текстове, за които по условие се счита, че имат по-малко публика.
Ако се вслушаме в думите на самия Уилямс, това е нещо нормално. Защото за него текстът на пиесата е само „сянка на спектакъла”, при това доволно неясна, а напечатаната пиеса не е нищо повече от план за сграда, която все още не е населена, независимо че е построена. Може би и защото той е от драматурзите, които отдават огромно внимание на постановките. Неслучайно собствените му пиеси често пъти са съпътствани от подробни бележки (така е в „Стъклената менажерия”), които, според него, са призвани да допринесат за създаването на един пластичен театър, който „да замени изтощения театър на реалистичната условност”. Тези бележки засягат персонажите, музиката, осветлението, а целта на всички описвани детайли и съпътстващи елементи е да се подчертаят определени значения на всяка сцена. Тук, обаче, ще става дума за текста отвъд постановките, отвъд сценографските предложения на самия Уилямс с убеждението, че издадените пиеси заслужават да намерят своята публика и в качеството им на четиво. С изчистения си дизайн, майсторския превод и чудесния подбор, книгата с автор Тенеси Уилямс определено се е получила и заслужава това.
И така, българският избор за честване на юбилея на големия американски драматург е със „Стъклената менажерия”, която му носи известност, и с „Трамвай желание”, за която пиеса той получава първия си „Пулицър” и която го превръща в световна знаменитост. „Стъклената менажерия” разказва за една майка, която не може да се примири с настоящето си и живее в света на своята младост, за дъщеря й, която също не познава реалността и не може да се справи с нея, и за сина й, който, за разлика от сестра си, добре знае какъв е животът, но това не му пречи да съчинява стихове и да мечтае за нещо различно. Втората пиеса е за една позастаряваща жена, която остава без дом и средства и отива при сестра си с надеждата да се установи там и да срещне мъжа, който да й помогне да се справи с живота. Вместо това, тя среща мъжа на сестра си, с когото от първия момент не могат да намерят общ език и който в крайна сметка я изпраща в лудница. Дори само така резюмирани, пиесите ни отпращат към постоянните теми в творчеството на Уилямс – провалената любов; разминаването между видимост и същност; желанието на жените да дарят щастие, но липсата на обект, на когото да го дарят; мъжката сила и сексуалност; отсъствието на граници и задръжки; самозалъгването; горчивината на прозренията; тежестта на неизпълнените обещания. Нещо повече, може да се каже, че това са теми и на южняшката американска литература, която има вкус към тъгата и трагичното, към чувственото, в която героите са някак обречени на нещастие и въпреки качествата си и симпатията, която пораждат, на тях им липсват устоите, силата да оцеляват и да продължават. Обсесия на южняшкото писане е разпадът – личен, колективен, а поетиката му залага на бароковата орнаменталност, на реторичната приповдигнатост и патетичност, на повишената емоционалност в съчетание с една смълчана мечтателност. Неслучайно критиците, които обичат да сравняват Уилямс с Чехов (макар че по линия на разминаванията между илюзия и действителност не липсват сравнения и с Ибсен), наричат първия „южняшки Чехов”, а някои от героите му – като Бланш, определят като „дъщеря на южната „Вишнева градина”.
Освен типично южняшки, трагизмът в пиесите на Тенеси Уилямс е повлиян и от античната представа за трагика. За него тя е най-автентичната и позволява в един изчистен вид да се видят страстите, състоянията и да се съпреживеят от публиката. Докато съвременната публика, уверен е драматургът, не обича трагичното. Съвременният зрител се води от страха си и стремежа да избяга от всичко, което може да бъде определено като „неприятно”. За съвременния зрител е важно да не проявява излишна чувствителност. Точно тези промени се опитва да предотврати Уилямс, към трагичното иска да върне зрителите на собствените си произведения и да ги провокира. Затова и трагиката е постоянен елемент на неговите пиеси. За постигането й способства и т. нар. от него спряло време, характерно по принцип за театъра. Ако в живота любовните ласки биват заменени от покоя и удовлетворението на съня, ако след откровеното признание неизбежно се появява недоверието, на сцената може да не бъде така. Спрялото време позволява да се остане в дадено събитие, в дадено състояние, без те да бъдат омаловажени, последвани от друго, което да ги снижи и да ги сведе до дребни произшествия. Спрялото време спира и хората, те остават с големите си чувства и страсти, не се провалят в дребнавото.
Изход няма – настояват всички пиеси на автора. Да се живее, е като да се обитава дом, в който е избухнал пожар. На пожарната, обаче, не може да се позвъни, няма и кой да дойде. Единствената възможност е да се наблюдава случващото се. Като не става дума просто за примирение, а за убедеността, че и по-различни да са нещата и обстоятелствата, те ще имат същия смисъл (или по-точно – същата липса на смисъл). Иначе казано, като изключим персонажи от типа на Стенли Ковалски, които са близки до природното, естественото и затова и силни, човекът на Уилямс винаги е губещ, винаги е сам, затворник на самия себе си. И винаги се оказва победен и смазан от жестокостта.
Тенеси Уилямс обича да провокира критиката, казвайки, че това, което го има в пиесите му, му се е случило лично. Твърди, че описва преживени неща и че го прави най-вече чрез женски образи. По подобие на Флобер, и той заявява „Бланш – това съм аз”. Затова и често пъти критиците се опитват да разгадават персонажите му, изхождайки от някои особености в живота на Уилямс – хомосексуализма му, привързаността към сестра му, която е шизофреничка, болезнената среда, в която израства и живее, пристрастеността му към алкохола и опиатите. Погледнато така, не е трудно да се видят автобиографични проекции в образи като този на Бланш и да се разбере защо драматургът се идентифицира с нея. Но това, разбира се, нито е достатъчно, нито е докрай достоверно. Защото Тенеси Уилямс далеч надскача личното, навлизайки в личните територии на своите персонажи. Като всеки голям творец, той успява да изгради обобщаващи образи, които са картина на човешкото, застинало в различни състояния. Те са и фрагменти от един по-цялостен образ на човека като енигма. За последното твърде много му помага психоанализата на Фройд, за която се знае, че е оказала съществено влияние върху неговото писане. Проникването в тайните на несъзнаваното, улавянето на неврозите, вглеждането в сексуалните желания са само малка част от проекциите на това влияние. Помага му и убедеността, че това, което е нужно на един творец, е всепоглъщащ интерес към хората и техните действия, както и известна доза състрадание към тях и нравствен стимул.
Да се обърнем още веднъж към включените в сборника пиеси. На пръв поглед те са доста различни, но всъщност са и много близки. В първата Аманда Уингфийлд, във втората Бланш Дюбоа са две жени, които са на границата на нормалността. И двете живеят с паметта за миналото, за мъжете, които са имали, за любовта, която са предизвикали, и двете провокират и очакват от бъдещето, и двете нямат много реална представа за себе си, и двете изграждат аура от илюзии, за да избягат от настоящето или най-малкото – за да се опитат да го понесат. Въпреки тези сходства, обаче, разлики има и те са по линия на засилената трагика в образа на Бланш. Ако Аманда все пак има къща и деца, има опори в това, което е успяла да постигне, при Бланш животът е събран в куфари. Нейните притежания се измерват в малко нелепи рокли, в изкуствени бижута, в неща, които няма къде да носи и които я правят чужденка в реалността. Претенцията за възвишеност, съчетана с разкритията за невъздържаната й сексуалност, разклатените й нерви и гордостта й, сблъсъкът й с мъжкото, което не може да опитоми (в лицето на Стенли Ковалски), тласкат Бланш към алкохола, самосъжалението и лудницата. Може да се каже, че, като цяло, женският свят в двете пиеси е някак обречен, твърде много зависим от мъжкия, без сила да налага свои правила, без перспектива. Той е това, което може да се опише чрез метафората за стъклената менажерия – крехки порцеланови фигурки, които са предназначени за гледане, за украса, при все че „стъклото се чупи толкова лесно. Колкото и да внимаваш”. Докато мъжкият свят е свят на здрава работа, алкохол, секс, игра на карти и абсолютно налагане на своята воля и правила. Това е свят, в който жените имат място само като обекти на желанието или майки и от който мъжете, ако усетят свободата си застрашена, бягат. И най-сетне, и двете пиеси разказват за различния като обречен, за срама му, за невъзможността светът да понесе нестандартността под каквато и да е форма. Разказват за мечтите, които могат да са само илюзия – несъществуващи спирки по маршрута на трамвай „Желание”. И най-сетне, разказват за един свят, в който нито гласът, нито мълчанието помагат, защото това е свят, в който комуникацията е невъзможна.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”