От пръв поглед ( кино), брой 19 (2637), 20 май 2011" /> Култура :: Наблюдатели :: Треска за злато и други авантюри
Български  |  English

Треска за злато и други авантюри

 

„Дългият път на крокодила”, 2011, 51 минути, България/Папуа-Нова Гвинея/Австралия/Израел, документален, режисьор – Панчо Цанков, сценарист и продуцент – Марио Марков, оператор – Цветан Недков, музикален дизайн – Мариана Вълканова.
Премиера на 10 май в Дома на киното
 
За първи път видях Любо Тодоров в “Здравей, Папуа” (2007) на Марио Марков, посветен на племената по реката Сипик в Папуа-Нова Гвинея - светлокос, брадат и спокоен исполин сред тъмнокожа екзотика и тихоокеанска природа. Беше шок да видиш българин като античен бог на другия край на света. И се зарадвах на сценария на Марков “Дългият сън на крокодила” за пътя на Любо Тодоров от София дотам, а още повече – на новината, че режисьор ще бъде сериозният, деликатен и авантюристичен документалист Панчо Цанков. Известен преди всичко с абсурдната миниатюра за събирането на листа като перпетуум мобиле «Есенно» (1982), днес още по-смешна с валидната си актуалност, и с филма за легендарната група “Щурците” (1988), той не беше снимал кино от “Вечният Пегас” (1991), посветен също на уникален български емигрант, но в Германия – художника, мислител и основател на багонализма Николай Сарафов.
Филмът „Дългият път на крокодила” е решен не толкова оригинално, колкото умно - като сблъсък на българско минало и космополитно настояще през атрактивен микс от архиви, фактура, визиони... И всъщност е въодушевяваща документално-научнопопулярна експедиция из съдбата на бившия гребец, решил в началото на 70-те да пробва късмета си извън Желязната завеса – през Югославия и Италия до Австралия и Папуа-Нова Гвинея днес. Принципно важно е, че той избира емигрантството не заради политически репресии – сам казва, че е бил “част от системата”, но просто е искал да бъде свободен от всякакви правителства. И превръща живота си в приказка за професионалния авантюризъм - бил е ловец на крокодили в Австралия, а сега е успешен златотърсач в Папуа-Нова Гвинея. Но той не се задоволява единствено с комерсиалния аспект на битието – изучава историята и нравите на новата си цивилизация. Удивителна е както колекцията му от над 2000 местни маски, така и кротката му комуникация с папуасите. В този смисъл “Дългият път на крокодила” притежава и антропологична стойност.
Камерата на Цветан Недков представя героя и средата му като магическо единение между човек, бит и природа, а музикалните вариации на Мариана Вълканова подсилват още повече енергийната харизма на Любо Тодоров.
През профилактиката на спомените в контекста на „златната” река и домашното крокодилче, филмът продължава важна тенденция в българското документално кино - имплантирането на българския дух в глобалните измерения на търсачеството. А с този герой отива още по-надалеч – превръща се в апотеоз на абсолютната свобода, неподвластна на социални системи.
Естествено, филмът се различава доста от сценария – за щастие, възстановките са ни спестени, но пък сме лишени от интимни детайли в биографията на героя и така емоционалният градус пада. Разбира се, всичко е въпрос на избор и художествено решение, но за мен остава загадка защо находчиво-метафоричното заглавие на проекта „Дългият сън на крокодила” във филма е банализирано с „Дългият път на крокодила” – една дума и съдбоносна разлика в изкусителността.
Но филмът е очарователен и се гледа леко. Уверена съм, че куриозният случай „Любо Тодоров” като уникална проекция на българския манталитетен хоризонти би предизвикал интерес не само у нас.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”