Български  |  English

Медии, политика и истина в Мое дясно

 
Ако читателят очаква да срещне в книгата на Георги Лозанов „Мое дясно” конкретна дефиниция на дясното на строго научно и теоретично равнище, ще остане разочарован. Разсъжденията са разгърнати от позицията на човек, който не участва пряко в голямата политика, на свободна личност; това са мисли на „банален и непоколебим десен избирател”. Още в началото на предговора изниква многозначителната случка с портиера на „Шератон”, който трябва да упъти гостите, но позиционното разминаване между „мое дясно” и „твое ляво” налага възникналата дилема да се разреши чрез подкупа от пет лева. Тази метафорична релативизация не предполага ценностно отрицание. Тя по-скоро е продукт на объркаността, която перманентно се пораждаше през изминалите години. Позицията на автора е съвършено ясна и сама по себе си представлява сложна интелектуална конструкция. В нея се преплитат философска вглъбеност и метафорична виталност, сериозна политологична аналитичност и фино журналистическо умение за вникване отвъд контурите на тривиалната злободневна събитийност, идеологическа, етическа и дори естетическа осъзнатост на отстояваните светогледни позиции, които се съчетават с добре премерена лекота на изказа и не водят читателя до теоретични и лингвистични затруднения. В дъното на всичко това се крие отчетливият политически аспект, който се изразява в убедената антикомунистическа позиция.
 
Претенцията на автора е, „че всички текстове попадат под етикета „дясно”, преследват го, отстояват го, липсва им...” За Георги Лозанов не е проблем да направи дълбочинен разрез на цялата публичност през призмата на разнопосочния поглед на философ, медиен експерт, политически наблюдател, анализатор, човек със собствена гражданска позиция. Събраните статии в различни печатни и електронни издания („Култура”, „24 часа”, „Дневник”, „Капитал”, „Медиапул” и др.) отразяват автентичната дясна позиция, която не се поддава на елементарни псевдоидеологически изкушения. Те разграничават сериозното от пошлото, истинската политика от посредствената чалга култура, аргументираното послание от опасната игра с тънките струни на всепроникващия популизъм.
Георги Лозанов често разсъждава от позицията на медиен анализатор и това обстоятелство има важно значение за спецификата на предлаганата интерпретация. Медиите в ролята си на четвъртата власт представляват важен посредник между политиците и електората и по този начин са в състояние да пречупят и дори да изкривят публичната среда. Тук можем да споменем една теза, която не се вписва в логиката на авторовите послания, а по-скоро е техен контрапункт, но тя методологически би ни помогнала да се доближим до интерпретацията на книгата. Битува мнението, че медиите са негативно настроени към десницата и чрез своите действия перманентно работят срещу нейния публичен имидж. Но авторът преобръща тази представа и, позовавайки се на конкретни примери, убедително защитава тезата, че черният PR не работи в българските условия и води до загуба за тези, които се опитват да го използват. И дори в един по-широк контекст медиите не могат ефективно да бъдат употребени като пропаганден инструмент за крайно манипулиране на общественото мнение по политическите въпроси. Опити за манипулация все пак съществуват. Нима в споменатия мит за пещерата на Платон, където затворниците са оковани във вериги и огънят за тях замества истинското слънце, а животът е само сенки и отражения , тези, които го представят по този начин, не са истинските манипулатори? Още в навечерието на 17 юни 2001 събитията в БНР бяха опит на правителството на Иван Костов да овладее властта посредством прийомите на пропагандата и манипулацията. Уволнението на Лили Маринкова и насилственото назначение на Иван Бориславов за генерален директор, обаче, беше поредното свидетелство как всяко откровено прекрачване на нормите на медийната коректност дава своя бумерангов ефект. То се оказа и брънка от веригата опити да се наложи информационно затъмнение, да се спусне изкуствена завеса, която да забули света на реалната фактичност, да се яви като нещо неистинно и неестествено, което, подобно на Платоновия огън, прави възможно да се виждат само сенките на нещата и те да съществуват в една паралелна действителност.
Царят влезе в политиката с дълбоко неясни послания. Георги Лозанов очертава неговото „светогледно мълчание” като „привилегия свише”. Но не е ли намерението да криеш в една традиционно публична среда своите мисли и бъдещи ходове по шахматната дъска също част от непреодолимия и вредоносен инстинкт на пещерното съзнание, което поглъща в себе си целия политически лабиринт и пречи на адекватното взиране в истинското слънце на изхода на пещерата. По логиката на същите манипулативни стратегии, причината Петър Стоянов да изгуби президентските избори през 2001 беше, че извади компромата срещу Богомил Бонев и този факт може да се използва като христоматиен учебникарски пример. През 2005 СДС се принуди да свали от екран клипа, в който главата на тогавашния премиер Симеон Сакскобургготски преминаваше в тази на социалистическия лидер Сергей Станишев. Мотивът беше, че НДСВ публично отхвърля тезата за червена коалиция и посланието на синята партия се тълкуваше като манипулативна пропаганда. Всъщност, тук казусът става твърде сложен, обхваща различни аспекти на политическия пъзел. Още от появата на царското движение сините видяха в негово лице естествен противник, застрашаващ монолитното и безалтернативно управление. Георги Лозанов споделя тезата, че да се използва образът на противника в рамките на политическата реклама е допустима практика, но отново изказва своя скептицизъм по отношение на постигнатите резултати. Намесват се два типа коректност. Едната е свързана с допустимостта на политическите послания, които се излъчват чрез медиите. Другата е за съответствието между това, което излъчваш като реално политическо послание, и неговата изпълнимост дори в най-краткосрочна перспектива. Водещ остава призивът за чистотата пред публичната трибуна и неговите моралистични аспекти притежават априорна валидност. Едно отклонение от начертания модел на ефективността на черния PR е свързано с модела на поведение на медиите след скандалната публикация на Congressional Quarterly през 2007, замесила Бойко Борисов като съратник в 30 неразкрити убийства. Георги Лозанов се опитва да обясни всеобхватната защита на Генерала с неговата „стремителна политическа кариера”, с „монолитния имидж”, с „несъмнената му лична харизма и медийната „инвестиция” в нея”. Обобщението, че CQ е посегнал „Не на Бойко, а точно на иконата...”, повдига въпроса за ресурсите на публичната иконография с изключително майсторство да извайва едни образи и със същия ентусиазъм да сваля от иконостаса други. В случая вътрешната нагласа е изцяло позитивна. Ако става дума за проява на медийна некоректност, то тя идва отвън и засяга публичния авторитет на виден български политик. Доколкото изданието е авторитетно и е американско, един такъв анализ е редно по-сериозно да се запита за основателността на твърденията, но тук авторът само споменава, че в разглежданата публикация „няма, а и трудно би могло да има доказателства”. Ако българската публичност беше използвала в конкретния случай инструментите на черния PR, най-малкото щеше да бъде логично да се запитаме дали има конкретни факти и аргументи, които да опровергават написаното в Congressional Quarterly. А сега остава поне едно минимално съмнение относно истинността на твърденията. Това показва, независимо от недостатъците на тези компроматни войни, че те са част от публичността и не е изключена хипотезата понякога да имат пряка връзка с нея.
По време на кампанията през 2009 БСП заложи на конфронтацията с Бойко Борисов, пусна клиповете с брадвата и с идентификацията между лидера на ГЕРБ и Иван Костов. Споменатото послание с брадвата е отъждествено с картата с черепите на СДС от 1990 и с компромата на Стоянов срещу Бонев. Обяснението за неефективността на тези сигнали към електората е, че те търсят възмездие. Но, от друга гледна точка, те отразяват поляризацията, която съществува в обществото и е продукт на сблъсъка на противоположни позиции. Тезата, че „демонизирането на Костов, дори само заради психологията на течащото време, е преминало точката на насищане и вече работи в негова полза”, би могла да подлежи на преосмисляне през призмата на установената след последните парламентарни избори политическа конфигурация. И ако направим аналогия с изложените дотук аргументи за и против тезата на автора, бихме могли да се запитаме какво щеше да стане, ако БСП беше свалила тези клипове така, както през 2005 СДС сне от екран онзи, в който преливаха главите на Сакскобургготски и на Станишев. Но случилото се проработи по-скоро във вреда на старата десница, отколкото на основния опонент на червените. Борисов на тази основа разви негативната кампания срещу Синята коалиция, подчерта една ненужна разграничителна линия, използва слабостите на собствените си противници отляво и отдясно, за да укрепи в още по-голяма степен публичния си имидж.
В мисленето на Георги Лозанов е съвсем логичен съюзът между сините и ГЕРБ. Симпатиите му към старата десница се дължат най-вече на факта, че синьото „през изминалите 20 години символизира общата радост от падането на комунизма в България”. Именно старото СДС и неговите настоящи наследници се привиждат като носители на радикалната промяна, на един политически и управленски проект, основаващ се на идеи, които са били актуални в други условия, но след цялостната геополитическа трансформация вече са неработещи. Неслучилата се следизборна коалиция между сините и ГЕРБ е оценена като провал, като разминаване с очакванията преди вота. Георги Лозанов признава, че макар и да е некомунистически, електоратът на Бойко Борисов все още „не е и десен”. Книгата разглежда герберите и старите десни като естествени съюзници, като изразители на общи идеи и ценности, а не като сериозни опоненти в условията на силно фрагментирана партийна среда, при която основната битка за електорално влияние се води в дясното пространство. И тук би могъл да се постави въпросът за неосъществилото се взаимодействие между десните и ГЕРБ по време на президентските избори през 2006. Авторът вижда в Неделчо Беронов интелектуалната фигура на възрастния кандидат, въплъщение на толерантността, консервативността, скептицизма. В този смисъл възприемането на неговата възраст е атестат за европейски поглед към лидери от друг тип, но въпросът е доколко подобна визия е адаптивна към българските условия. Беронов е в значително по-неизгодна позиция в сравнение с лидера на ГЕРБ, наречен кратко и ясно „крадецът на дясното”, този, който ще превърне „марката СДС в герб на ГЕРБ”, този, от когото очакват да стане поредният „спасител на нацията”. Двусмисленото отношение към Бойко Борисов го поставя в позицията, в която той едновременно е алтернатива на старата десница, в състояние е да я победи само ако пожелае; и въпреки това, общият смисъл на статиите , посветени на взаимоотношенията между ГЕРБ и сините, е за необходимото единодействие, за възможността да се върви в една обща посока. Но поради неравнопоставеността в първоначалните изходни позиции, идеалната теза на истински десния човек за естествения политически съюз не успява да проработи в реални условия.
Паралелната действителност се крепи на манипулацията, която става възможна и чрез досиетата на ДС. Естествената реакция на десния човек, който държи на моралната чистота на човешката личност, е да инициира такава идея, каквато е „Чисти гласове”. И ако се върнем към метафората за пещерата на Платон, няма как да подминем тезата на Георги Лозанов, че алтернатива на ДС е журналистиката, която е център на публичност и на „изваждането на светло”. Освен върху институционалния, авторът поставя акцент върху моралния аспект на дебата, зад който в крайна сметка се крие собствената човешка съдба на всеки един от нас. И тук като че ли съпротивата е точно срещу онова тъмно и затворено пещерно пространство, което заляга в основата на всяка една манипулативна стратегия и ни прави роби не само в социално-политически, но и в личен и етичен план. Манипулацията ще свърши, когато „всеки сам хване тази своя репресивно произведена самоличност със собствените си ръце и сам пред обществото да отговаря за нея”. Отново забелязваме значителната роля на индивидуализма в десния поглед, желанието да се противопоставиш на всички рецидиви на тоталитарното минало, които са свързани с демагогията, с лъжата, неистинността, репресията, изопачаването на фактите, тоталната манипулация. Чистите гласове трябва да бъдат не само моралният катарзис на българската медийна публичност, но и онази тенденция, която трасира пътя на истинността в политиката и в обществения живот. Защото характерното за комунизма и за тоталитарните идеологии по принцип беше вечното битуване в състояние на лъжа, на манипулация, на изкривяване на фактите в социалния свят. А Георги Лозанов поддържа една дълбоко моралистична позиция, която е фундамент на убедеността в собствената му правота, а с него и в тази на всички дясно мислещи хора.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”