Български  |  English

Кан 2011 - силна програма и горчив скандал

 

Програмата на 64-я Кан (11-22 май) беше изключително силна. Сред най-важните предпоставки са щастливото съвпадение с календара (избират се филми, завършени в срока от края на предишния фестивал до началото на новия), а най-вече - жизнеността на киното, способността му да ражда идеи и да обновява формите си. Компетентните и неуморни селекционери са изгледали 1700 филмови единици и са ги подредили в постоянно действащата структура.
 
Високото качество се всели още с откриването – „Полунощ в Париж”. Това е поредната „европейска” творба на Уди Алън (след „Мачпойнт”, „Вики, Кристина, Барселона” и “Ще срещнеш висок тъмнокос непознат”) - интелигентен, остроумен филм-есе с оптимално постигнато визуално очарование на града. В преживяванията и въображението на турист, съвременен американски писател, днешното битие се смесва с епохата на „лудото” второ десетилетие от ХХ век, със знаменитата американо-френска бохема – Хемингуей, Гъртруд Стайн, Фицджералд, Пикасо, Дали, Бунюел и кой ли още не. И всичко това, за да изникне за пореден път въпросът защо миналото винаги изглежда по-продуктивно и по-щастливо от настоящето? Той засяга и киното, а и самия Кан, може би…
Филмът на Алън бе в извънконкурсната програма. Предназначението й е да включва в панорамата комерсиални филми, тъй като, до неотдавна смятан за „елитарен”, през последните години Кан се стреми да представя всички видове кино. Последваха го още шест други заглавия, сред които „Карибски пирати-4: В непознати води” на Роб Маршал. Аз лично никога не съм попадала под обаянието на този филм, но е респектиращ фактът, че той и сега е начело на холивудския боксофис. Радостта на публиката от присъствието на Джони Деп и Пенелопе Крус беше огромна.
В секцията „Cannes Classic” са групирани юбилеите и филмите, реставрирани с модерните технологии. Предвождаше ги „Пътешествие до луната” (1902) на Жорж Мелиес, следван от „Децата на рая” (1945) на Марсел Карне, „Хроника на едно лято” (1960) от школата „синема верите” на Жан Руш и Едгар Морен, „Портокал с часовников механизъм” (1971) на Стенли Кубрик и още редица други.
В тази рубрика бе и филмът “Акира Куросава. Пътят” (по случай миналогодишното честване на стогодишнината от рождението му). Създаден е от Катрин Кадо, която трийсет години е била негова френска преводачка. Запомнила съм я и аз - с благодарност от момента, когато през 1993 г., на пресконференцията за „Мададайо”, тя преведе на маестрото казаното от мен, че в България сме издали „Потта на жабата или нещо като автобиография”. Той отговори, че е получил книгата и ми благодари с автограф. Във филма за Куросава говорят Скорсезе, Ангелопулос, Киаростами, Иняриту, Бертолучи, според когото, ако „императорът на киното беше жив, отдавна щеше да е направил обикновен филм на 3D”... По-нататък в състезанието гледахме такъв филм – „Харакири. Смъртта на самурая” на японеца Такаши Миике. На екрана се отварят нови пространства, а те внасят други измерения и в съдържанието.
От няколко години насам се връчва специална „Златна палма” - на големи режисьори, които заслужават, но, по една или друга причина, не са получили високото отличие. Удостоеният с нея Бертолучи също сподели, че мечтата му е да прави кино в 3D формат.
В сърцевината на фестивала, разбира се, е състезателната програма. Добре е да се знае, че тя не е просто сбор от хубави филми, а извадка от произведения с две основни предназначения. Първото е да се представи важна тематична тенденция. В резултат от програмната стратегия, още с първите прожекции този път се открои една от централните теми – проблемните младежи. С по-голямо основание тя може да се нарече проблемните възрастни. Започна се с дебютния за австралийската писателка Джулия Ли „Спящата красавица”. Афиширан като „еротичен”, той в същността си е трагична история за оставено на произвола на големия град момиче, печелещо хляба си чрез участие в перверзни забавления за богати възрастни господа. „Имаме нужда да говорим за Кевин” разказва за, на пръв поглед, „добре живеещо” семейство от т. нар. средна класа на американското общество, в което израства убиец – „подвигът” му започва от разплата с бащата и сестричката и преминава в училището. Случайно майката оцелява, но тя „неслучайно” е носител на голямата вина. Проблемът за вината тук се откроява и чрез проницателното изпълнение на неотразимата Тилда Суинтън. И режисьорката Лин Рамзи е като нея шотландка и е един от най-перспективните кинематографисти на британското кино днес. Дебютният филм „Михаел” на австриеца Маркус Шлейнцер, дългогодишен кастинг-режисьор на Михаел Ханеке, подобно на своя учител, хладно разказва злокобната история на изглеждащ нормално чиновник на средна възраст, който, като бащата на Наташа Кампуш, отглежда затворен в мазето невръстен любимец. В „Аполонидата. Спомен за една затворена къща” французинът Бертран Бонело представя жените от парижки публичен дом през 1900 г., изнурени от труд и тегоби. Към разгадаемите и неразгадаемите човешки пороци и злодейства ни води и „Полиция” на френската режисьорка Майвен. С телевизионна непосредственост той навлиза във всекидневната дейност на цивилна полицейска бригада за закрила на децата, за да разкрие случаи на домашно сексуално насилие, да надникне в заселилите се на френска земя румънски катуни с невръстни проститутки и просяци. Този филм получи Специалната награда на журито.
Въпросната тема, която можем да дефинираме и като „разкъсването на семейните връзки и последствията от това”, преминаваше и през паралелната програма „Особен поглед”, от която аз успях да видя „Неспокойните” на майстора в проблематиката Гюс Ван Сант и „Любовникът” на румънеца Каталин Митулеску – още едно свидетелство за солидната кинематографична школа на съседите през последните години. Силен момент в тази програма бе филмът „Довиждане” на Мохамад Расулоф, осъден заедно с Джафар Панахи за политическа дейност чрез киното. „Това не е филм” е самонаблюдение на Панахи по време на домашния му арест. Успяхме да го видим отделно. Фестивалът им отдели подобаващо внимание - както заради уважението, което от години храни към иранската филмова школа, така, най-вече, в потвърждение на постоянно защитаваната от Кан идея за правото на кинематографиста да изразява свободно политическите си възгледи. „Особен поглед” бе закрит с „Елена” на Андрей Звягинцев, който, заради преминаване към разказ на битово равнище, разочарова почитателите на проявеното в предишните му филми майсторството при изграждане на филмова символика. Разбира се, филмът е белязан от характерните за талантливия режисьор точност и лаконизъм. А парадоксалният финал го извежда от ординерността и го превръща в притча за социалните и поколенчески проблеми в днешна Русия.
Второто, но в някакъв смисъл основно традиционно предназначение на състезателната програма в Кан, е представянето на големите авторски стилове. Случайно или не, темата, за която по-горе стана дума, се прояви и тук, като придоби още по-конкретни измерения в проблема „бащи и синове”. Ако бащинството в „Дървото на живота” на Терънс Малик, поради проявявания от родителя (Брад Пит) авторитаризъм, е в повече, то в „Момчето с велосипеда” на белгийските братя Дарден е фатално пълното му отсъствие. Когато гледах филмите почти един до друг, си мислех, че напълно основателно поделена „Златната палма” може да им бъде дадена „по равно”. Според любимия за Малик, ако се съди по новия му филм, източен философски принцип Ин-Ян. Тоест, освен за тематичното родство, и за симетричното им различие. Малик е философ по образование, възпитаник на Харвард (преди години неговият шедьовър „Тънка червена линия” дълго вървя по нашите екрани). Затова не е чудно, че „Дървото на живота” е философска притча в грандиозни екранни измерения за съотношението и взаимодействието между микробитието на човека (по-точно, на семейството) и макробитието на света. Ако зрителят не отчете допълването и взаимоопределянето на двете начала, обрича възприятието си на дихотомията „семейна дидактика или природни картини в стил Дискавъри”. Нещо, което усетих при някои мои колеги. Филмът на белгийските братя Дарден пък е поредната изява на минималистичния реализъм, с който в безупречен всекидневен ритъм се отразява локална история. В решението на журито „Дървото на живота” е извисен сам на върха. Право на избор. Толкова повече, че поне у мен решението им като цяло буди одобрение.
Ще призная, че, когато гледах забележителния с кинематографизма си „Имало едно време в Анадола” на Нури Билге Джейлан, си мислех, дано членовете на журито да го отличат; това ще е атестат за тяхната компетентност. И това се случи. Сега Джейлан е вече само на крачка от „Златната палма” - с Голямата награда на фестивала, поделена с братя Дарден (два пъти досега получавали „Златна палма”). Когато на пресконференцията запитаха талантливия ни съсед дали в разобличаването на чиновничеството се е вдъхновявал от Кафка, той отговори: „Единственият писател, от който се влияя, е Чехов”. Тук е уместно да се каже, че Джейлан е смятан за един от най-талантливите продължители на Антониони, а според някои изследователи на киното той също се влияе от руския класик.
Освен многото други поуки, които могат да се вземат от опита на най-големия фестивал в света на киното, е и тази да се връчват малко отличия, пък дори с риск заслужаващи ги автори и филми да остават извън чертата. По-стилно и по-дисциплиниращо е от широко разпространения, най-вече у нас, обратен вариант. Така, извън наградените остана „Кожата, в която живея” на Алмодовар, който е пример за режисьорска виртуозност при смесване на жанровете (мистерия, криминале, трансгенеза и много др.) в очарователен бароков кич. Наградата за режисура можеше да отиде и при финландеца Аки Каурисмаки, проявил този път своя скепсис и артистичната си ирония в история за дете имигрант от Африка, на което бедни французи от пристанищен квартал помагат, а полицията с много учтивост, но безкомпромисно, се стреми да го върне там, откъдето е дошло. Чудесно е, че филмът „Хавър” получи отличието на Международната филмова критика (FIPRECCI). Майсторски е направен и „Това трябва да е мястото” на италианеца Паоло Сорентино с участието на Шон Пен (отново кармична връзка баща-син). Не без основание, обаче, журито отреди режисьорската награда за Drive на датчанина Николас Виндинг Рефн. Той e направен в САЩ, с присъствието на известен пародиен момент към кървавите филми от 70-те години, но може би повече със старание да се запази и пренесе във времето явно любимият за режисьора модел на развлекателното кино. Запомня се героят му (Райън Гослинг), но отличието за мъжко актьорско майсторство отиде, също достатъчно основателно, при французина Жан Дюжарден. Филмът „Артистът” на Мишел Хазанавичус, където той изпълнява главната роля, е ням, черно-бял и разказва за драмата на актьор-звезда от 20-те години на ХХ век, не успял да се преустрои към звуковото кино. Публиката го прие с много симпатия. С награда бе откроен сценарият на израелския филм „Бележки под линия” на Йозеф Седар - за съперничеството между баща и син, изследователи на Талмуда.
С предположението, че читателите са запознати със скандала, който Ларс фон Триер предизвика с необмислените си приказки (за известно съчувствие към Хитлер, за лошите неща, които днес прави Израел и т.н.), ще добавя само, че фестивалът за пръв път в 64-годишната си история обявява някого от участниците си за персона нон грата. И то не кого да е, а един от онези, които наричат „дете на Кан”. Датчанинът е показвал тук с успех почти всичките си филми, започвайки с „Елемент на престъпление” през 1984 г. И e печелил „Златна палма” за „Танцьорка в мрака” през 2000 г. Сега той за пръв път бе довел семейството си (пътува винаги с каравана). Нелепо, нали? Наричан често манипулатор и провокатор, този път Ларс май надмина себе си. Фестивалното ръководство постъпи по соломоновски мъдро, като разграничи творбата от твореца. „Меланхолия” остана в състезанието и несъмнено бе един от най-силните филми. Авторът му го нарича „весела приказка за края на света”. По хипнотична сила той надвишава всичко, направено от него досега. Опредметява на екрана самото болезнено психо-състояние меланхолия. („Меланхолия” е името и на планетата, която застрашава Земята с апокалипсис). Но сатирата към земното ни битие е напълно рационална. Основната изпълнителка Кирстен Дънст получи наградата за женска роля.
С убеждението, че и за българското участие в тазгодишния фестивал на „Кроазет” се писа достатъчно, в това число и в „Култура”, ще добавя само, че то би трябвало да подейства тонизиращо на всички ни. Самото участие на този голям форум, независимо в коя от секциите му, е вече отличие. Дългогодишните ми наблюдения дават основание да вярвам, че Кан и в бъдеще ще следи с внимание творчеството на Камен Калев, който с “Островът” за четвърти път бе в неговата програма (и за втори в „Петнайсетдневката на режисьорите”, през която са минали всички първенци на днешното световно кино); ще наблюдава и Константин Божанов, чийто първи филм “Аве” бе приет със симпатия от феновете на „Седмица на критиката”. Ще погледне с интерес и към готовия филм на Иглика Трифонова и Росица Вълканова по сценария ”Лъжесвидетел”, който бе отличен на канска земя от ScripTeast. Както, разбира се, и към всичко, създавано от колегите им, които като тях практикуват професията си талантливо и самоотвержено. За де се стигне до това, обаче, е необходима подкрепата на българските институции, от които зависи съдбата на киното ни.
още от автора


2 - 18.07.2011 22:30

Dinozavri
От: ivan nikolov
Avtorkata na statiyata e profesor, doktor - koy bi i podoziral podobno neshto, sadeyki ot komentarite i. No tova samo e edin ot simptomite i prichinite nasheto kino da ne se razviva. Problemat, gospozho Naydenova, ne e v institutsiite, a v lipsata na istinski talanti i na konstruktivna kritika. Dokato dinozavri kato vas dominirat mediynoto prostranstvo, progres v nasheto kino nyama da se zabelezhi. A tazi nagrada, poluchena ot Trifonova i Valkanova e ScriptEast, ne ScripTeast. Ne moga da komentiram po tehniya stsenariy; gledal sam edinstveno 'Pismo do Amerika', koyto e po-skoro edin psevdo-etnografski film, otkolkoto hudozhestven. I dosta protyazhen i presilen, pri tova. Samo chuzhdentsi biha namerili neshto privlichashto vnimanieto v nego, kato balkanska ekzotika, naprimer, samo che ne biha razbrali, che i tya e falshiva.
1 - 03.06.2011 11:11

За Кан
От: Eвгени Илиев
Скучен,тривиален и инфантилен коментар.Ако влезете в сайта на кинофестивала или другаде поне ще научите нещо,а ще ви е и интересно. И това е кинокритик, на който книгите му се награждават в момента. И преподава на студентите в НАТФИЗ. В 21-ви век. Браво, напредваме. При нивото, което има Кан, да се чуди човек за какво ходи там.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”