Български  |  English

Николай Сарафов:Багонализмът и еднаквата дължина на вълната

 

Проф. Николай Сарафов (1944) е художник, потомък на легендарния род Сарафови и създател на идейното течение багонализъм. Живее в Мюнхен. На 1 юни т. г. на „Шипка” 6 бе открита изложбата му графики „Сизиф”.
 
-Г-н Сарафов, изминаха 20 години от разговора ни по повод първата ви изложба в България(вж. „Култура, бр. 12, 1991). Тя, също като “Сизиф” (1 – 17 юни), бе на Шипка 6, а след това някой опожарил графиките. През 1993 имахте и изложба в НДК също със злополучен край...
 -Да, експонатите не минаха през митницата, защото били влезли нелегално. (Смях) И ги изхвърлиха някъде. Повече не ги видях.
 -През 2000 г. се заканихте в интервю, че повече в София няма да излагате, а ето, че сте отново тук.
 -Е, все пак тук имам много добри приятели и спомени. Не трябва да мислим само негативно. Почти сигурен съм, че и сега повечето работи няма да се върнат. (Смях) Божидар Икономов е инициатор и организатор на новата изложба. Нямаше как да му откажа. Все пак, тя е професионално подредена – не се виждаха и мръсните рамки, и счупените стъкла. Дори се получи известен чар с омазнените картони отдолу.
 -Може да се възприемат и багоналистично. (Смях)
 -Да, за този, който може да се засмее. Вчера разбрах, че изложбата ще бъде продължена с още няколко дни. Графиките (или каквото остане от тях) ми трябват за края на юни, защото през юли имам изложба в Торонто.
 -Вашият приятел, който живее в Канада, ли я организира?
 -Откъде знаете, че имам приятел в Канада?
 -Чела съм книгата ви “Кокали от остатъчна наличност”.
 -А, да, ами добре, не мога да ви кажа нищо ново. Да, той пое организацията, но иначе съм поканен от училище... забравих му името, където правят офорти, графика – ще проведа нещо като уъркшоп. И галерия имали. Абе нищо не знам, казаха ми да занеса трийсетина работи.
 -За първи път ли ще имате изложба в Канада?
 -Да. Но иначе през 1979 работех там една година и на връщане минах през Монреал и посетих Климбо Денчев, ако го знаете. Той почина.
 -Но преди това игра в прекрасен български филм. Казва се “Разследване”.
 -Не съм го гледал, но с Климбо бяхме добри приятели и тогава го видях за последен път. Хубави времена бяха. Силни времена...
 -Като гледам българската ви багоналистична компания, не се давате. Джони Пенков е неизтощим зевзек. Чувството за хумор ли ви помогна да запазите толкова дълго приятелството си?
 -То е едно на ръка, но и доверието. Като имаме еднаква дължина на вълната, можем и щастието да постигнем. Както изкуството например – то носи удовлетворение, но се създава в страдание. И така, с приятелите ми минахме през страданието и мъката, от които се създаде изкуство, а то пък на свой ред ни причини щастието да бъдем приятели. (Смях) Що се отнася до Джони Пенков, той е уникална личност. За мен е отражение на почти изгубена част от културата, която има почва в България.
 -Вчера в текста ви за откриването, прочетен от Филип Трифонов, чух, че етимологията на багонализма идва от Багоналщрасе, но не ми се вярва.
 -Майтап е, разбира се. Въпреки че в испанския език има дума “баго”, в нашите среди тя беше непозната. Всъщност, идва от “лукаваго” и заглавието на първата ми книга “Лукаваго Баго”, излязла някъде между 60-те и 70-те – забравих кога точно. Та в нея става дума за тираничен слон, идващ от примитивна страна, където се говори на език “баго-маго-ваго...” Слоновете са симпатични, но горко му на този, който е настъпен от това животно. Та Лукаваго Баго беше някаква алюзия за комунистическия режим. Поне такава беше асоциацията тогава. И изведнъж открих, че в думата “баго” има много потенциал. Почнах да спрягам с нея значения, докато стана понятие за нещо между пародията, парадокса, хумора и надеждата – демократично и с всевъзможни дефиниции.
 -Тоест, багонализмът е нещо като оптимистичен абсурд.
 -Да, защото с усмивка можеш да изразяваш неизразими неща. И тъпите ченгета навремето да не те разбират.
 -Тук появата ви с вашия багонализъм съвпадна с началото на Прехода. Пръкнахте се насред еуфорията от многото -изми...
 -Да, това беше време, пълно с надежда.
 -Но двайсет години по-късно дори багонализмът не стига, за да изразим огромната си покруса от всичко случило и неслучило се.
 -Но пък помага.
 -Или, както се казва в една от неговите дефиниции, публикувани в книгата ви, “Багонализмът може и да не промени света, но няма нужда”. Творчеството ви основно е свързано с двама герои от древногръцката митология – пегасът и Сизиф, тоест между летежа и тежестта.
 -Не, Сизиф се явява като абсурдна репродукция на труда, валидна и днес. И всеки е Сизиф – връщайки се към своя камък, подобно на героя, той се връща към своя живот. И има шанс да бъде щастлив. Така че, тази метафора е част от всекидневието ни. Гръцката митология е най-близка до човека, защото всичко, което правят боговете, е интерпретация на действията на хората: любов, секс, надежди, наказания... И затова героите й са неизчерпаем извор на вдъхновение. Дори помислете за аналогията между християнските светии и древногръцките богове – например Св. Петър и Хадес... Та, хванал темата “Сизиф”, от години го рисувам в разни ситуации и правя, повече или по-малко, съвременни изказвания.
 -Освен, че рисувате, вие и обговаряте графиките с надписи. Например: “Богове, пяна и побойници – под тях нищо, освен Сизиф”, “Този или онзи Сизиф изкатерва класиката, ако музата пази на ъгъла”, “Популярното изображение на една баснословна увереност се големее зад мишената, ако при това зайците да намаляват”. През тези двайсет години, освен, че са се родили двамата ви сина и продължавате заниманията със Сизиф, какво се промени около вас като предизвикателство за багонализъм?
 -Винаги ще има причини човек да бъде багоналист. Някои неща отпадат, други се изменят, идват нови, но все има нетърпимост, където човек трябва да спасява себе си и духовното си състояние. И един от начините да го направи е да мисли багоналистично, пък той да си го формулира, както си иска. Много обичам афоризмите. Всичките на Радой Ралин съм ги превел на немски. А пък за превода на български много ми помага Борис Христов – той редактира и надписите на картините. Послушах го тук и там, но не навсякъде, защото понякога променяше смисъла.
 -В книгата си пишете за наградените “със злато и сребро” българи през 1997 по случай 10-годишнината на мюнхенския Институт по багоналистика. “Златните” медалисти са Радой Ралин, проф. Димитър Аврамов, Камен Станчев и проф. Богдан Богданов. Аргументът за него е: “За отварянето на България за света на отворените общества и за други положителни прояви без съмнение”. Днес бихте ли го удостоил с тази чест?
 -Той беше предложен от Борето Христов, а на него му вярвам безпрекословно. Не познавам Богдан Богданов добре, както Радой Ралин, той е тих, но има чувство за хумор.
 -Но има и агентурно минало. Разрази се голям дебат около отварянето на досието му.
 -Кога?
 -Съвсем наскоро.
 -Боже, не знаех. Ама то кой ли не е станал агент... И вече не знаеш кое е вярно и кое – не... И цялата параноя от времето на комунизма в момента пак се проявява, завърна се с цялата си манипулативна същност. И се използва деформираният характер на хората. Успокоява ме фактът, че вече има млади хора, които се измъкват от този калъп. След няколко поколения нещата ще се изчистят и в България ще има нормално общество без параноя и спекула.
 -В багоналистичен дух ли възпитавате децата си?
 -Те ме гледат какво правя, какво рисувам. Не им натяквам, а чакам да ме попитат и когато го сторят – отговарям. Но не багоналистично. (Смях) Всъщност, багонализмът не е начин на живот, а начин на мислене.
 -Те са свързани.
 -Да де, но понякога трябва да си толкова сериозен, колкото изисква моментът. Но, честно казано, все се изплъзва нещо смешно. Пък е и добре сериозните неща да се изказват с хумор. Между другото, навремето ми повлия философията на екзистенциализма – четях Камю, Сартр...
 -Само че техният абсурд не е никак смешен. Наблюдавате ли развитието на България, политическия живот?
 -Да, получавам немскоезичния в. “Виртшафтсблат”, чиято редакция се помещава в дядовата ми къща на ул. “Хан Крум” 9. За мен той е един от най-сериозните вестници в България.
 -И как, според информацията, която имате, се развива страната ни?
 -Колко дълго, според вас, продължава съществуването на една абсурдна държава?
 -Вижда ми се безкрайно.
 -Е? Българската държава е абсолютно незаинтересована от съдбата на своите граждани. Наблюдавам страхотна плетеница между политици и мафиоти. А и какво е това нещо страната да се управлява от бодигард и бивш мафиозо?! И ако на това не се гледа багоналистично, няма спасение.
 -Говорят ли български децата ви?
 -Малко, за съжаление. Но нали се казва “майчин език”, а майка им е германка.
 -Вашата – също.
 -Ама тя живееше в България и аз проговорих първо български. После дойде баба ми и ни учеше със сестра ми малко на немски. Всъщност, го проговорих истински в Германия - избягах през 1970 и няколко месеца по-късно ме приеха в Художествената академия в Мюнхен. Постъпването ми там беше най-умният ми ход като емигрант – научих езика и манталитета, спечелих много приятели... И така безболезнено се интегрирах там, защото нямаше никаква надежда да се върна в България. Очаквах, че ще ми е много по-трудно.
 -През 1993 вашият приятел от ученическите години Панчо Цанков ви посвети документалния филм “Вечният Пегас”, а наскоро направи друг за български беглец от режима в началото на 70-те – “Дългият път на крокодила”.
 -Гледах го. Много е интересен. Героят Любо Тодоров е също свободен дух. Авантюрист. Душата му го изисква. Аз, например, не мога да ходя в джунглата, защото не понасям мухите. Но пък обичам севера... Не съм се отнасял комерсиално към професията си, но така се случи, че съм подсигурен - от 1976 преподавам, през 1981 станах професор, сега вече съм хоноруван...
 -И това ви дава възможност да пътувате и да преподавате по света?
 -Непрекъснато. Когато отидох в Германия, не знаех и дума на английски. Записах се на курс. После с един приятел отидохме при сестра ми в Щатите и с кола минахме 20 хиляди мили. По кормилото лепяхме бележки с думи – така учехме езика. Успяхме да обиколим Америка, за малко да остана там, но получих професурата и се върнах в Германия. И като се прибрах, установих, че съм европеец и Америка не е моето място. Ние сме германци, българи, поляци, но сме все европейци. Американският манталитет е друга работа – може да е изкусително да живееш в САЩ и да следваш американската мечта, но нашият живот тук е по-богат.
 -В книгата си пишете, че дори в Ню Йорк не са разбрали багонализма?
 -А, един приятел галерист – Джон Кавалиеро, дълго ме кандърдисваше да отида там и да правим заедно бизнес... Стана ми мениджър, но нищо не се получи – на американците моето чувство за хумор им било сложно. Там изискват конкретни названия на нещата – дори на смешката. Не знам, но на немски език багоналистичните съждения звучат по-стройно и абсурдно, отколкото на друг език.
 -Парадоксално, защото немците не са известни с чувството си за хумор.
 -Всъщност, тук съм много по-добре разбран, отколкото там, но съм щастлив сред багоналистичния си кръг в Германия. Българите са живели повече с абсурда и затова тук има афинитет към този тип хумор, но и немците са минали през какво ли не... Моите студенти бяха много отворени към багонализма. Създадох фиктивно издателство “Червеният молив” – няма връзка с комунистическата символика, на немски това означава коректура. Те идваха при мен с идея и цялото преподаване се развиваше като отношения между автор и издател. Резултатът бе готова книга в няколко екземпляра. В края на проекта събрах може би 500 книги. Вълшебни. Но никой няма да ги издаде, защото не са комерсиални.
 -А вашите офорти продават ли се?
 -Зависи. От изложба в Израел всичко се продаде, но има много други, където не се е продала нито една работа. Непредвидимо е. Като теорията на хаоса. Не се знае кое кога ще стане, освен ако не се планува, независимо дали става дума за поп-група или за изобразително изкуство. Много от галеристите имат художници, които поддържат, те им доставят картини във вид на стока за пласмент. Ако тя се рекламира, стане популярна и се превърне в бранд, в нея инвестират пари. Тоест, на изкуството се гледа единствено като на пазар. Аз не съм стока, защото съм независим.
 -Виждате ли промени тук?
 -Да, колите вече спират на пешеходна пътека. Физиономиите са по-културни. И хората, въпреки бедността, се обличат добре. Което не е знак на отчаяние. И София се преобразява лека-полека. Колко олющена и грозна бе през февруари 1991, когато се върнах за първи път. А сега има градски облик и чар – дори с тези малки клекшопове. За чужденците те са направо атракция.
 -Вярвате ли в наближаващия край на света?
 -Не, глупости. Апокалипсисът ще дойде, но след два милиарда години. От Хегел съм възприел тезата, че количествените натрупвания водят до качествени изменения. В момента населението се увеличава. Нещо ще се промени, навярно хората ще тръгнат по други планети, за да дишат по-леко.
 -Вие бихте ли поел към Космоса?
 -Тутакси.
 -Двайсет милиона долара и – готово. От Байконур.
 -Не, не към тоя Космос. Към други звезди и планети. И познания.
 
Разговаря Геновева Димитрова
2 юни 2011 г.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”