Български  |  English

Петер Слотердайк и Славой Жижек: Цивилизация на кредита?

 

Западът преживява криза на бъдещето: новите поколения вече не вярват, че ще живеят по-добре от предходните. Това е криза на смисъла, на ориентацията и на значението. Западът знае горе-долу откъде идва, но изпитва трудност да разбере накъде отива.
Разбира се, както казва Рьоне Шар, „нашето наследство не е предхождано от никакво завещание” и задача на всяко поколение е да очертае собствения си хоризонт. Но нашите терзания не са без основание. Смисълът на общото боледува. В епохата на „всеки за себе си” чувството за принадлежност към един проект, който да отива отвъд индивидуалностите, се е изпарило. Сгромолясването на колективизма – бил той националистически или комунистически, както и на икономическия прогресизъм, отстъпва място на империята на „аз съм”. Смисълът на „ние” се е разпилял.
Идеята за споделяне, за общо благо и за общност сякаш се разбива на парчета, особено при всяко ново разкритие за конфликти на интереси, отнасящо се до висши държавни служители. Но все още не са малко и тези, които не желаят да оставят идеята за общност на различните комунитаризми, които кръстосват тази разпарчетосана планета.
Европейските философи Петер Слотердайк[1] и Славой Жижек[2] са от този тип хора. За първи път те приеха да дебатират публично. На пръв поглед всичко ги разделя. Първият е адепт на индивидуалистката философия на Ницше, вторият е марксист, близък до алтернативните движения. Първият е по-скоро либерал, вторият е определян като радикал.
Благодарение на мощта на метафората, поставена в услуга на неговата теоретична смелост, Петер Слотердайк се старае да разбере епохата посредством мисълта, най-вече с помощта на една обща морфология на човешкото пространство; неговата известна трилогия „Сфери” се представя като анализ на условията, чрез които човекът може да направи своя свят обитаем. Съчетавайки Маркс и „Матрицата”, жонглирайки с Хегел и Хичкок, словенският философ Славой Жижек се явява като значима фигура на „поп-философията”; той се отнася сурово както към глобалния капитализъм, така и към някои разклонения на радикалната левица; и не престава да сглобява препратки към елитарната (операта) и популярната (киното) култури, възпламеняващи цялата планета..
Тази първа по рода си среща е свързана с едновременното излизане (на френски език) на две издания, насочени към осмислянето на голямата криза, която преживяваме днес. В „Живот на края на всички времена” Славой Жижек анализира различните начини на мислене на кризата на капитализма. Понеже четирите конника на Апокалипсиса (екологична катастрофа, биогенетична революция, безмерно превръщане на нещата в стока и социални напрежения) според него са на път да го опустошат чрез: отричането (идеята, че неща, като нищетата и катаклизмите „не могат да ме сполетят”), пазаренето („дайте ми време да видя децата си дипломирани”), депресията („нали ще умра, защо да се занимавам с каквото и да било”) и приемането („не мога да сторя нищо друго, освен да се подготвя”). Трябва да бъдат предложени алтернативи и колективни инициативи, смята авторът, за да се преоткрие смисълът на един комунизъм, който се е отърсил от своята стадност и се е съюзил с едно християнство, лишено от вярата в божественото.
С „Ти трябва да промениш живота си” Петер Слотердайк скицира други, по-индивидуални и по-духовни решения. Вдъхновен от поемата на Райнер Мария Рилке, посветена на един античен торс в Лувъра, той се опитва – посредством духовните упражнения на вярващите – да намери една нова загриженост за себе си, едно друго отношение към света.
Предлагаме ви този необичаен диалог.
Никола Трюон
 
 
Цивилизация на кредита?
- За първи път от 1945 г. насам в Европа идеята за бъдещето се намира в криза. Западът изпитва трудност да вярва в прогреса, подобно на новите поколения, които вече не вярват, че ще живеят по-добре от своите родители. Политическа апатия, икономическа криза или идентичностни гърчове: как бихте характеризирали момента, в който се намираме днес? И можем ли, според вас, да говорим за криза на цивилизацията?
Петер Слотердайк: Какво искаме да кажем, когато употребяваме термина „западна цивилизация”, в която живеем от XVII в. насам? По мое мнение, говорим за форма на свят, създадена въз основа на идеята за изход от ерата, обърната към миналото. Първенстващото значение на миналото е било прекъснато; западното човечество е изобретило небивала до момента форма на живот, която е основана на предусещането на бъдещето. Това означава, че живеем в свят, който все повече се „футуризира”. Ето защо смятам, че дълбинният смисъл на нашето „битие-в-света” почива върху „футуризма”, който е фундаменталната черта на нашия начин на съществуване.
Първенстващото значение на бъдещето датира от епохата, в която Западът изобретил това ново изкуство на създаване на обещания, т.е. от Ренесанса насам, когато кредитът навлязъл в живота на европейците. През Античността и Средновековието кредитът не играел почти никаква роля, защото бил в ръцете на осъдените от Църквата лихвари. Обратно, модерният кредит разкрива едно бъдеще. За първи път обещанията за връщане на паричните суми могат да бъдат изпълнени или удържани. Кризата на цивилизацията се състои в следното: навлезли сме в епоха, в която способността на кредита да разкрива едно удържимо бъдеще, едно бъдеще, което би могло да се издължи, все повече е блокирана, защото днес вземаме кредити, за да погасяваме други кредити.
Другояче казано, „кредитизмът” изживява финална криза. Натрупали сме толкова дългове, че обещанието за тяхното погасяване, върху което почива стабилността на нашето устройство на света, не може да бъде удържано. Попитайте един американец как смята да върне дълговете, натрупани от федералното правителство. Неговият отговор със сигурност ще бъде: „никой не знае”; и, струва ми се, че в това незнание е ядрото на нашата криза.
Никой на тази земя не знае как да върне колективния дълг. Бъдещето на нашата цивилизация се сблъсква със стена от дългове.
Славой Жижек: Напълно приемам тази идея за криза на „футуризма” и за логиката на кредита. Но нека вземем икономическата криза на високорисковите ипотечни кредити (т. нар. subprimes) от 2008 г.: целият свят е наясно, че тези кредити е невъзможно да бъдат върнати, но всеки се държи така, сякаш може да го направи. На моя психоаналитичен жаргон аз наричам това „фетишистко непризнаване”: „Добре знам, че това е невъзможно, но все пак ще опитам...”. Знаем много добре, че не можем да го направим, но практически действаме така, сякаш можем да го направим. Само че аз ще употребя термина „бъдеще” (future), за да обознача това, което Петер Слотердайк нарича „кредитизъм”. Терминът „идно” или „бъдно” (avenir), впрочем, ми изглежда по-отворен. Формулата „no future” е песимистична, но „идното” е по-оптимистична дума. Трябва да кажа, че тук въобще не се опитвам да реанимирам комунизма на Маркс, който в действителност е сроден с един безмерен кредитизъм.
За да характеризирам нашата икономическа и политическа, идеологическа и духовна ситуация, мога единствено да припомня една, може би апокрифна, история. Става дума за размяна на телеграми между генералните щабове на Германия и Австрия по време на Първата световна война. Германците изпратили телеграма на австрийците, в която казвали: „У нас ситуацията на фронта е сериозна, но не е катастрофална”, а австрийците отговорили: „У нас ситуацията е катастрофална, но не е сериозна”! Ето това е катастрофалното: не можем да платим дълговете си, но по някакъв начин не мислим, че това е сериозно. Встрани от тази стена от дългове, настоящата епоха се приближава към нещо като „нулева степен”.
На първо място, огромната екологична криза ни налага да не продължаваме по същия политико-икономически път. На второ място, капитализмът, както показва Китай, вече не се асоциира по естествен начин с парламентарната демокрация. На трето място, биогенетичната революция ни налага да изобретим друга биополитика. Що се отнася до световните социални разделения, те създават безпрецедентни условия за експлозии и народни бунтове...
 
- Идеята за колектив също е засегната от кризата. Как, в епохата на безграничния индивидуализъм, да дадем наново смисъл на „общото”?
Славой Жижек: Дори ако трябва да отхвърлим наивния комунитаризъм, хомогенизацията на културите, също както и този мултикултурализъм, който се е превърнал в идеология на новия дух на капитализма, ние трябва да накараме цивилизациите и отделните индивиди да влязат в диалог. На нивото на индивидите е необходима нова логика на сдържаност, на дистанция, дори на игнориране. Тъй като промискуитетът е станал тотален, това е от жизнена необходимост, това е ключов момент.
На колективно ниво трябва да се изобрети друг начин на артикулиране на общото. Само че мултикултурализмът е грешен отговор на проблема, защото, от една страна, е един вид прикрит расизъм, който уважава идентичността на другия, но я затваря в неговия партикуларизъм. Това е нещо като неоколониализъм, който, обратно на класическия колониализъм, „уважава” общностите, но от гледна точка на тяхното универсалистко състояние. От друга страна, мултикултурната толерантност е измама, която деполитизира публичния дебат, превръщайки социалните въпроси в расови, а икономическите въпроси – в етнически проблеми.
Заедно с това, в състоянието на постмодерната левица има много чистота и много отказ от приемане на материалното и социалното. По същия начин будизмът може да служи за легитимиране на крайния милитаризъм: през 30-те и 40-те години на ХХ век институционализирането на дзен-будизма не само е поддържало господството на японския милитаризъм, но дори го е легитимирало. Аз използвам с охота думата „комунизъм”, понеже проблемите, които ме вълнуват, като например биогенетиката и екологията, в действителност са свързани с „общите” (communs) блага.
Петер Слотердайк: Трябва да открием действителната проблематика на нашата епоха. Споменът за комунизма и за този трагичен политически опит на ХХ в. ни подсеща, че няма отговор, който да е автоматичен или догматичен и идеологически. Проблемът на XXI в. се състои в съвместното съществуване в рамките на едно „човечество”, което физически е станало реално. Вече не става дума за „абстрактния универсализъм” на Просвещението, а за реалната универсалност на един чудовищен колектив, който започва да се превръща в общност на реално движение с възможности за постоянни срещи и с възможности за разширени сблъсъци.
Ние сме станали нещо като молекулите в газа под налягане. Основният въпрос отсега нататък засяга социалната връзка в едно твърде голямо общество; и, струва ми се, наследството на различните религии е важно, защото те са първите опити за мета-национални и мета-етнически синтези.
Будистката сангха[3] била като космически кораб, в който можели да намерят убежище всички бегълци от всички етноси. По същия начин бихме могли да опишем и християнството – нещо като социален синтез, който трансцендира динамиката на затворените етноси и разделенията в общества с класова система. В нашата епоха диалогът между религиите не е нищо друго, освен преобразуване на проблема за общността, за „комунизма”.
Срещата, която се е състояла в Чикаго през 1900 г. – конгресът на световните религии – била начин да се постави въпросът за нашето съвремие посредством тези фрагменти, тези представители от най-различен произход, членове на човешкото семейство, които взаимно се изгубили от поглед след напускането на Африка... В епохата на обединението всичко, което сме мислили до момента по отношение на връзките на съвместно съществуване в едно неудържимо човечество, трябва да бъде поставено на масата, трябва да бъде преформулирано. Ето защо аз използвам термина „ко-имунизъм” [co-immunisme].
Всички социални сдружения в историята в действителност са структури на ко-имунизираност, на взаимна имунизираност. Изборът на това понятие препраща към комунистическото наследство. В моя анализ комунизмът започва още от Русо и неговата идея за „религия на човека”. Това е иманентно понятие, комунитаризъм в глобален мащаб. Ние не можем да се изплъзнем от новата световна ситуация. В моята книга богинята или божествената същност, която се появява на последните страници, всъщност е кризата: тя е единствената инстанция, която притежава достатъчно авторитет, за да ни накара да променим живота си. Нашата отправна точка е всъщност една смазваща очевидност: не можем да продължаваме по този начин.
Славой Жижек: Моята идея се състои не толкова в търсене на „ко-имунизъм”, колкото в съживяване на идеята за един истински комунизъм. Но, бъдете спокойни, става дума по-скоро за комунизъм като този на Кафка, а не на Сталин, по-скоро за комунизъм като на Ерик Сати, отколкото на Ленин! В действителност, в своя последен разказ – „Жозефин, оперната певица или народът на мишките” – Кафка рисува утопията на едно егалитарно общество, рисува един свят, в който хората на изкуството са като Жозефин, която е почитана, без заедно с това да има материални придобивки, и чиято песен събира всички, подчинява и хипнотизира тълпите.
Това е общество на признанието, което поддържа ритуала, съживява празниците на общността, но без йерархии и стадно чувство.
По същия начин можем да се вдъхновяваме и от Ерик Сати. Изглежда, обаче, че всичко отдалечава от политиката на известния автор на Gymnopédies, който обявява, че композира „музика за обзавеждане”, музика за фон и настроение. Въпреки това, обаче, той бе член на комунистическата партия. Но вместо да пише пропагандни песни, предлагаше на слуха нещо като колективна интимност, точно обратното на музиката в асансьора. И това е моята идея за комунизъм.
 
- Петер Слотердайк, за целите на изхода от кризата вие предпочитате реактивирането на индивидуалните духовни упражнения, докато вие, Славой Жижек, настоявате на колективните политически мобилизации, както и на реактивирането на еманципативната сила на християнството. Защо има такова разминаване?
Петер Слотердайк: Предлагам да въведем прагматизма в изследването на големите религии; това прагматично измерение ви задължава да гледате по-отблизо това, което правят вярващите, а именно техните насочени навътре и насочени навън практики, които могат да бъдат описани като упражнения, формиращи структурата на личността. Това, което аз наричам основен субект на философията и психологията, е носител на серии от упражнения, които съставят личността. И някои от тези серии упражнения, които конституират личността, могат да бъдат описани като религиозни.
Но какво означава това? Правим ментални движения, за да общуваме с невидим партньор, това са напълно конкретни неща и в това няма нищо мистериозно. Струва ми се, че до второ нареждане терминът „система от упражнения” е хиляди пъти по-ефикасен от термина „религия”, който препраща към лицемерната набожност на държавата на римляните. Не трябва да забравяме, че употребата на термините „религия”, „обожание” или „вярност” при римляните била за епитетите, с които се кичели римските легиони, лагеруващи по долината на Рейн и другаде.
Най-голямата привилегия за един легион била да носи епитетите pia fidelis[4], защото това изразявало особена преданост към римския император. Струва ми се, че европейците просто са забравили какво значи „religio”. Думата означава буквално „усърдие”. Цицерон дава добра етимология по отношение на нея: lire, legere, religere, т.е. внимателно изучаване на протокола, за да се уреди комуникацията с висшестоящите същества. Така че, това е един вид усърдие или в моята терминология – кодекс за изпълняване на упражнения. По тази причина смятам, че „завръщането на религиозното” би било ефикасно само ако можеше да доведе до практики на интензивни упражнения.
Вместо това, най-често нашите „нови вярващи” са повечето време само мързеливи мечтатели. Но през ХХ в. спортът взе връх в западната цивилизация. Не религията се завърна, а спортът се появи повторно, след като беше потънал в забрава за почти 1500 години. Челно място заема не фидеизмът, а атлетизмът. В началото на ХХ век Пиер дьо Курбетен искаше да създаде религия на мускула. Като основател на религия, той се провали, но триумфира като създател на нова система на упражнения.
Славой Жижек: Схващането за религията като съвкупност от телесни практики е било налице още при руските авангардисти. Съветският режисьор Сергей Айзенщайн (1898-1948) е написал един много хубав текст за йезуита Игнацио Лойола (1491-1556), според когото трябва да мислим за Бог единствено като за някой, който е привел в действие определени духовни упражнения. Моята теза за завръщането на християнството е много парадоксална: смятам, че само чрез християнството човек може истински да се почувства атеист.
Ако вземете големите атеизми на ХХ в., в тях в действителност става дума за съвсем друга логика – за логиката на един теологически „кредитизъм[5]. Датският физик Нилс Бор (1885-1962), един от основателите на квантовата механика, бил посетен от един приятел в своята вила. Но последният се колебаел да мине през вратата, тъй като над нея имало закачена конска подкова – суеверие, което да пречи на лошите духове да влизат. Приятелят казал на Бор: „Ти си първокласен учен, как можеш да вярваш в тези народни суеверия?”. „Не вярвам!”, отговорил Бор. „Но защо тогава си сложил тази подкова?”, настоявал приятелят. И Нилс Бор отвърнал със следния красив отговор: „Някой ми каза, че това върши работа, дори когато не вярваш!”. Това е доста добър образ на нашата съвременна идеология.
Струва ми се, че смъртта на Христос на кръста обозначава смъртта на Бога; и че той вече не е Големият друг, който дърпа конците. Единственият начин да бъдеш вярващ след смъртта на Христос е да участваш в егалитарни колективни свързвания. Християнството може да бъде разбрано или като религия, съпътстваща съществуващия ред, или като религия, която казва „не” и помага да му се съпротивляваме. Мисля, че християнството и марксизмът трябва заедно да се борят с капиталистическия стаден ефект. Аз се застъпвам за религия без бог и за комунизъм без господар.
Петер Слотердайк: Да допуснем, че присъстваме на заключителната сесия на Никейския събор и че един от архиепископите поставя пред всички присъстващи въпроса: трябва ли да отлъчим нашия брат Славой Жижек? Мисля, че мнозинството би гласувало за анатемосване, понеже той прави това, което древните са наричали „ерес”. Славой Жижек допуска селективно отношение към цялата истина: ерес означава селекция. И точно в този случай селекция означава да се пропусне продължението на библейската история, която говори за възкресението на Христос след смъртта му. Но ако пропуснем възкресението, забравяме същностното, защото посланието на християнството е, че смъртта не ни заплашва повече. Световният успех на християнството почива не само на посланието за всемирна любов, а преди всичко на неутрализирането на заплахите, които смъртта кара да надвисват над всяко съзнание. Без да забравяме и за езическата фобокрация[6]: всички империи се основават върху властта на страха. Можем да разкажем историята като Славой Жижек, но трябва да прибавим едно второ освобождаващо измерение: без разрив с фобокрацията няма свобода – нито християнска, нито атеистична. Иначе само сменяме своя властелин; Юпитер или Христос – това няма никакво значение, доколкото и двете божества си остават фобократични сили.
За съжаление, християнството се е превърнало в най-ужасната фобокрация в историята на религиите; най-вече благодарение на Августин, който, посредством своята теория за предопределението, е създал истински реактор за производство на страх; но който, за щастие, философията на Просвещението демонтира. Християнската фобокрация просъществувала дори в комунистическата авантюра под формата на държавен тероризъм! Но това не е краят. Мюсюлманската фобокрация не е готова да си отиде. Трябва да се възстанови еманципативното измерение на просветеното християнство в името на всички, които търсят изход от концентрационната вселена на класическите фобокрации. На драго сърце бих приел едно атеистично възстановяване на това еманципативно измерение, но при условие, че се постави акцент върху унищожаването на фобократичния елемент на древното езичество.
 
- Историческият момент, през който минаваме, изглежда е белязан от гнева. Едно възмущение се надига в думата „Dégage!” (Изчезвай!), която се наложи в революциите в арабския свят и в испанските демократични протести. Само че, ако вярваме на Славой Жижек, вие, Петер Слотердайк, сте твърде суров по отношение на социалните движения, които, според вас, произтичат от озлоблението.
Петер Слотердайк: Трябва да разграничаваме гнева от озлоблението. По мое мнение съществува цяла гама от емоции, които принадлежат на режима на „тимос”, т.е. на гордостта. Съществува един вид първична, непреклонна гордост, която е дълбоко залегнала в дълбините на нашето същество. В тази гама на гордостта се изразява и приветливостта, доброжелателното отношение към всичко, което съществува. Тук психичното поле не изпитва безпокойство. Малко по-надолу в тази ценностна стълбица стои тщеславието.
Още малко по-надолу се намира раздразнението от това тщеславие, което провокира гнева. Ако гневът не може да бъде изразен и е осъден да чака, за да бъде изразен по-късно и другаде, това води до озлобление и така нататък, чак до деструктивната омраза, която иска да унищожи обекта, от който произтича унижението. Да не забравяме, че, според Аристотел, добрият гняв е чувство, което съпътства желанието за справедливост. Социалистическите течения от XIX и ХХ век са създали събирателни центрове на колективен гняв – без съмнение, нещо справедливо и важно. Но твърде много индивиди и организации от традиционната левица се плъзнаха към озлоблението. Оттук и спешната нужда да измислим и въобразим една нова левица, която да е отвъд озлоблението.
Славой Жижек: Това, което задоволява съзнанието в озлоблението, е по-скоро да навредиш на другия и да унищожиш пречката, отколкото да се възползваш от себе си. Ние, словенците, сме такива по природа. Знаете ли легендата, в която един ангел се явил на един селянин и го попитал: „Искаш ли да ти дам една крава? Но да знаеш, че на съседа ти ще дам две крави!”. И словенският селянин отговорил: „Разбира се, че не!”. За мен, обаче, озлоблението никога не е в същността си нагласа на бедните. По-скоро нагласа на бедния господар, както много добре го е анализирал Ницше. Това е моралът на „робите”.
Само че, от социална гледна точка, той леко се е объркал: не става дума за истинския роб, а за роба, който, подобно на Фигаро на Бомарше, иска да замести господаря. Струва ми се, че в капитализма има едно много специфично съчетание на аспекта на гордостта и еротичния аспект. Тоест, капиталистическият еротизъм е опосредствано свързан с една лоша гордост, която поражда озлобление. Съгласен съм с Петер Слотердайк: в крайна сметка, най-сложното е да знаем как да мислим акта на даване - отвъд размяната, отвъд озлоблението.
Но не вярвам истински в тези духовни упражнения, които предлага Слотердайк. Към това съм твърде песимистично настроен. Към тези самодисциплиниращи практики, както при спортистите, искам да добавя една социална хетеротопия. Ето защо написах и последната глава на Живот на края на всички времена, където предугаждам едно утопично комунистическо пространство, позовавайки се на произведения, които показват в образ и звук това, което може да се нарече колективна интимност. Вдъхновявам се и от утопични научнофантастични филми, където има странстващи герои и отхвърлени невротични типове, които образуват истински колективни цялости. Някои лични съдби също могат да ни напътстват.
Така например, често се забравя, че Виктор Кравченко (1905-1966), съветският висш партиен кадър, който много рано осъди ужасите на сталинизма в Аз избрах свободата и който бе долнопробно нападан от просъветските интелектуалци, написа продължение, озаглавено Аз избрах справедливостта, докато се бореше и организираше в Боливия по-равноправна селскостопанска система на производство. Трябва да окуражаваме и да следваме новите Кравченковци, които днес се появяват навсякъде, от Южна Америка до средиземноморските брегове.
Петер Слотердайк: Мисля, че вие сте жертва на психо-политическото развитие в страните от Източна Европа. В Русия, например, всеки носи в себе си цял век на политическа катастрофа, а на плещите – лична катастрофа. Народите от Източна Европа са изразител на тази трагедия на комунизма и не излизат от нея. Всичко това образува нещо като затворен кръг на автогенно отчаяние. Аз съм песимист по природа, но животът отхвърли този мой първоначален песимизъм. Така че, аз съм, така да се каже, начинаещ оптимист. И тук мисля, че сме доста близо един до друг, защото сме изминали в някакъв смисъл паралелни биографии, които имат радикално различни отправни точки, четейки, заедно с това, едни и същи книги.
 
- Само няколко думи за аферата „Доминик Строс-Кан”. Дали става дума само за морален проблем или тя е симптом за по-важно безпокойство?
Петер Слотердайк: Не може да се отрече, че става дума за световна афера, която надхвърля простото произшествие. Доминик Строс-Кан може би е невинен. Но тази история разкрива, че прекомерната власт, която държи един индивид, може да създаде нещо като религия на силните, която бих окачествил като сексуален пантеизъм. Мислехме, че сме приключили с кралете-слънца. Любопитно, обаче XXI век умножи по десет тези хора с власт, които си мислят, че всички обекти на техните желания са проницаеми за техните лъчи.
Славой Жижек: Единственият интересен аспект в аферата „Доминик Строс-Кан” е слухът, че негови приятели са се свързали със семейството на жертвата, което се предполага, че е в Гвинея, предлагайки огромна сума пари, ако Нафисату Диало оттегли своите обвинения. Ако това е вярно, ама че дилема! Дали трябва да избереш достойнството или парите, които могат да спасят живота на едно семейство, давайки му възможност да живее в охолство. Тъкмо в това би могло да се обобщи истинската перверзност на нашето време.
Разговора води Никола Трюон
Превод от френски: Момчил Христов
Льо Монд, 27 май 2011 г.


[1]Петер Слотердайк - немски интелектуалец – професор по философия и естетика, роден през 1947 г. - понастоящем е ректор на Университета в Карлсруе и преподава в Академията за изящни изкуства във Виена. Откакто публикува „Критика на циничния разум” (1983 г.), той не е преставал да смесва метафизични размишления („Есе по доброволна интоксикация”) с политически есета („Теории на следвоенните години. Бележки върху френско-немските отношения”). Няколко издания, като например „Правила за човешкия парк” (Вж. на български Петер Слотердайк, „Правила за човешкия парк”, В: сп. Социологически проблеми, кн. 1-2), отприщиха оживени полемики в Германия. След „Гневът и Времето” неговото многотомно творчество засяга множество теми, сред които „психо-политически анализ” на съвременните битки. Слотердайк е автор и на серия от издания, посветени на задълбочено размишление върху ролята на кръглата форма във философията и съпътстващите я представи; последното от тях (излязло на френски език) е под заглавие „Глобуси: Сфери II”. Наскоро публикува и „Ти трябва да промениш живота си”.
[2]Славой Жижек - роден през 1949 г. в Любляна, този философ и познавач както на немския идеализъм, така и творчеството на Жак Лакан, е доктор по психоанализа. Неговата работа върху киното като сеизмограф на големите тенденции и конвулсии, които разтърсват обществото, се вписва в линията на културните изследвания, основана от американския марксист Фредрик Джеймисън. Една марксистка мисъл, към която бившият кандидат за президент от Словенската либерално-демократична партия Славой Жижек си остава привързан, въпреки изчезването на Източния блок. Така той се обяви за близък до идеите на френския философ Ален Бадиу, когато последният беше под обстрел. Изключително продуктивен автор, Жижек е и колумнист в международната преса по въпроси на геополитиката. Измежду най-важните му книги са „Тоталитаризъм ли казахте?”, „Паралаксовата гледка” и съвсем наскоро „Живот на края на всички времена”.
[3] Общност(б.пр.)
[4] Лат. – предан и верен(б.пр.)
[5]Игра на думи – от икономическия термин „кредит”, но и от латинския глагол credo – вярвам(б.пр.)
[6]  Фобокрация – власт на страха, термин, употребяван от френския философ Мари Жозе Мондзен(б. ред)

 

 



  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”