Български  |  English

Съпротива срещу ентропията

 
Илко Димитров, „4етири”, Стигмати, София, 2011 
„4етири” не е „литература” в тесния смисъл на думата. По своя жанр това е интелектуален жест. Жест в смисъла например на Ноам Чомски, който заявява: „Да си интелектуалец е призвание за всекиго: това означава да ползваш собствения си ум, за да извеждаш напред проблеми, важни за човечеството.” Действително, „интелектуалец” е не статус и още по-малко професия, а състояние. Интелектуалната позиция е ангажимент на мислещия човек; интелектуалният жест е нейното артикулиране. Той е следователно по дефиниция персонален, субективен, неконформен, радикален, „политически некоректен” в сюблимното значение на този израз.
Илко Димитров продължава или по-скоро качва в по-висок хоризонт започнатото с „Бог в Ню Йорк” и застава в предната редица на не-провинциалните, не-регионално мислещите български автори, които винаги са били стряскащо малцинство. Затова текстът стои екзотично, някак чуждо за българската култура. Не обаче и в контекста на европейската – особено от последните три столетия. Димитров пита за човека на нашето и идващото време. Пита тревожно за човека въобще, възбуден от долавяното „болезнено разполовение”, вътрешната раздвоеност, иманентния човешки разпад.
В днешни дни, твърди той, сме свидетели на цивилизационна трансформация, на преминаването на градската култура в нещо четвърто (градското е предхождано, според него, от „ловеца” и „земеделеца”). Тук, разбира се, не става дума за прецизна историческа схема, а за опит да се дешифрира и отстоява – казано направо – европейското, породено още през късната античност и средновековието. Така поне започва текстът, който при това далеч не е някаква апология или носталгичен хленч.
Срещу характерната за градската култура лична определеност, тълкувана като устой на човека в света, се надига „съществуването в контакт”, установява авторът. Срещу „името” застава „мрежата”, в която човешкото същество е „състояние на свързаност, способност за контакт”. Мрежата необходимо предполага дефицит на персонална определеност, чрез която обаче имат очертанията си и другите, и светът.
Персоналният ритъм на съществуването е заменен от ритъма на мрежата. В ход са функционализиране и деперсонализация, нечувани досега. Дори изборът на точка на контакт става лукс, който човекът не може да си позволи. Човешката уникалност е поставена под въпрос. Тя се калкулира като несъществена; тя става дори пречка за ефективното съществуване в номадството на виртуалното човешко наличие, конституирано от комуникационни кванти.
В мрежовото съществуване протича деформиране и нихилиране на времената и пространствата. Лице, време, пространство – категориите на историята – отпадат. В ход е деисторизиране на човека – историчното по дефиниция същество. В ход е радикално разомагьосване на човешкия свят (крепящ се в европейското върху учудването – пребиваването в чудото, в уникалността). Отпадат съ-битията. Съ-битието на уникалните личности се оттича в хаоса на битието, сплитано от значещото, но безсмислово словесно.
Чрез загубата на обемите и много-измерността се встъпва в хоризонта на ентропията. Там на власт са количества и измервания, тоталната съизмеримост. Налагането й върху битието про-извежда света – новия свят. Негови симптоматики са кризите, отчаянията и страховете при пълна липса на екстаз: екстазът изисква ипостас, която да излиза извън себе си. Станалото изцяло външно няма как да го стори.
Новият статус на човека задава настъпваща неяснота на антропологическото, неговата редукция до нещо, по съществото си нечовешко, ако изхождаме от традиционните очевидности. Димитров явно се дистанцира от древната, но и максимално абстрактна дефиниция за човека и заявява нехомогенността на самото понятие „човек”, ставаща видима днес.
Той няма обаче намерение да е глас на „плача срещу новото време”: „Това, което ни се случва, не е просто смяна на поколенията, не е вече хубавото-преди срещу настъпващото-грозно, не е временно отскачане от коловозите”. То е „нова промяна на човека”, която предизвиква не плач, а удивление. Не светът, а ние сме нови. И трябва да бъдем, внушава той.
Та мигар градският човек, онзи от света с измерения, сам не е безнадеждно раздвоен и раздвояван? Нима не е катастрофално множествен? Нима вратите му не са широко отворени за „всички зависимости”, следващи от неговата сдвоеност? Да, Илко Димитров отстоява персонално самотъждествения човек, но не в сегашен или минал негов статус, а в неговата оптималност, в пълнотата на неговата ентелехия.
Той апелира за човека, не напуснал Едното (какъвто, впрочем, няма и в неговата антропологическа схема). Бидейки „метафизиращ екскурзиант”, той демонстрира лъчезарно безхаберие за огромната философска традиция в тази посока. Последователността на ума му обаче го прави да налучква точно носещите й оси (а и да пада в някои от присъщите й „черни дупки”). Щедро ползва, казвам, онази странна „библиотека на човечеството”, която интелектуално ангажираният познава, без непременно да е чел ред по ред текстовете й.
Изглежда има, пише той, степен на съзряване, отвъд която човекът осъзнава нищетата на отдръпването в двойствеността. Противоотровата е не някакво разтваряне във всичкото, а персоналното интериоризиране на Едното в неговата тоталност, заедно с присъщата му трансцендентност, което при това е „никога докрай, никога напълно”. Иде реч за стремеж към постигането на цялост, която е повече от своите части и която не е пребиваване в монадичност, а е съпричастност, взаимност, в което е същината на религиозното, според Димитров, прибързано, мисля, заключил, че може да няма Бог, но да има (състояния на) божественост.
„4етири” е не жест на песимизъм, а тревога за човешкото околовръст – мислеща съ-причастност. Затова текстът изисква не да бъде експертно оценяван и даже не приеман или отхвърлян, а да бъде активно съ-мислен и съ-преживяван през своята некоректна към конфекцията, лична, субектна позиция. За да „уголемиш душата си” по битие: единствената ефективна съпротива срещу ентропията.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”