Честито! , брой 32 (2650), 30 септември 2011" /> Култура :: Юбилеи :: Цочо Бояджиев на 60
Български  |  English

Цочо Бояджиев на 60

Той, който живее в мига

 
 „Цочо Бояджиев познавам отвеки”, понечвам да кажа. Всъщност, работим плътно заедно близо 30 години. Трудно ми е да говоря накратко за него и спонтанно ми идва на ум разказът на нашия приятел Димитър Аврамов, когото Генко Генков поучавал така: „Митко, като пишеш за мен – никакви екстравагантности! Кратко и ясно!”. „Добре, Генко, поднася го Аврамов, кажи какво да пиша!”. „Просто: Генко Генков е гениален художник...”, не закъснява отговорът. Ако ще е накъсо, за Цочо Бояджиев, мисля, трябва да се напише просто така, както съветва Генко Генков. А детайлната оценка на делото му иска монографичен обем.
Поради методологическата неяснота на жанра, тук ще следвам Аристотеловите категории: количество, качество и т.н. (образован по византийски, знаейки при това, че същността е сама по себе си непознаваема). Количествата са смазващи: единайсет монографии, две от тях публикувани и в Германия, около шест дузини студии и статии на няколко езика, осем съставителства, три съ-издателства (Архив за средновековна философия и култура, Bibliotheca christiana и Семинар 333), активно членство в редакционни съвети (Studien und Texte zur Geistesgeschichte des Mittelalters на Brill, Християнство и култура, Библиотека FO и пр.), водене на Философски преглед през 90-те години на ХХ в...
Особено стряскащи са преводите. Само Сума на теологията е около 9000 страници. Българският превод е, доколкото знам, единственият, осъществен от само един майстор (последната част е под печат). Сложени един върху друг, четирите тома подреждат стълб, висок над 60 см. Хубав постамент за нечий паметник. Не и на Цочо Бояджиев, обаче. Само в „почивките” от текста на Тома той преведе Плотиновите Енеади, Аристотеловата Физика, Немски сказания на Братя Грим и няколко малки трактата на същия Тома от Аквино.
Той е, освен това, преводач на текстове от Платон, Августин, Дионисий, Абелар, Тиери от Шартр, Бонавентура, Сигер от Брабант, Боеций от Дания, Майстер Екхарт, Димитър Кидон, Николай от Куза, Лоренцо Вала, Марсилио Фичино, Пико делла Мирандола, Пиетро Помпонаци, а и от Хайдегер, Лосев, Честертън, Жилсон и Бьонер... Внимателно полагане на темелите за един сериозен градеж. И то тъкмо в културата, въобразяваща си, че преводът се случва по силата на природен автоматизъм, поради което отказва да зачита труда на преводачите и даже да цитира имената им.
Към това следва да се добавят четири публикувани стихосбирки, три самостоятелни фотоизложби (в България и Швейцария), че и два диска дискусии с негово участие. Не бива да се забравят и огромното число лекционни курсове (главно в СУ, но не само), шестте ръководени докторантури, несметният брой ръководства на дипломанти (дотам, щото някой седи да разпространява нелепицата, че вече не приема такива), килограмите академични рецензии, административните ангажименти, организираните летни школи, семинари, конференции и „неприлично” многото доклади на престижни форуми. Количествата са такива, че стигат за няколко достойни творчески биографии. За беда на малцината му зложелатели, такива са и качествата.
Признанието, титулуванията, наградите са само статуси, стоящи във външна релация към същественото. Нека все пак спомена някои: Цочо Бояджиев е член на две академии (във Виена и Ерфурт), на няколко научни общества (Берлинското научно общество, Международното платоново общество, Международното общество за изследване на средновековната философия, немското Общество за философия на Средновековието и Ренесанса), носител е на две национални награди и на престижни стипендии, отвели го да специализира в Тюбинген, Кьолн, Берлин, Будапеща, Рим, Цуг. Удостоен е и с почетния знак „Св. Климент Охридски” със синя лента на СУ. Всичко това значи не малко и все пак остава външно. Важното е другото.
А другото започва да показва себе си още през 80-те години, най-късно с Неписаното учение на Платон (1984). Чрез тази книга той се вписва с оригинален почерк в „битката на интерпретациите” между съвременните античници, издигайки един от върховете на тези изследвания не само в България. И това – в културата, перманентно възприемаща себе си като вторична и даже диреща в това някакво достойнство. Тази линия е продължена с Античната философия като феномен на културата (1990; второ изд. 1994; немско изд. 1995) и сериозен набор изследвания, статии и преводи.
Същинския свой „паметник”, обаче, Цочо Бояджиев изгражда, слагайки в основата му едни други ранни публикации: появилите се в разрез с всяка цензорска логика Студии върху средновековния хуманизъм (1988), Избрани съчинения на Пиер Абелар (1986, съст. Цочо Бояджиев), Пет средновековни философски трактата (1989, съст. пак той), последвани от още куп изследвания – нека спомена поне Ренесансът на ХІІ в. (1991), Августин и Декарт (1992), Нощта през Средновековието (2000, второ изд. 2011, немско изд. 2003) иLoca remotissima (2007). С тях той полага предметните знаци на онова, което най-късно от средата на 90-те години международната академична общност именува „българска школа по философска медиевистика”. Той е родоначалникът, „патриархът” й.
Условната начална дата е 1983 г., когато младият (тогава асистент) Цочо Бояджиев започна да представя своите размишления върху средновековни философски учения. Около него бързо се събра кръг от съмишленици, част от които и сега формират групата на „старите” в школата. И то тъкмо всред социума, отколе обзет от бесовете на саморазрушението, в който културните и академичните традиции биват практически осъждани на смърт. Напук на това, школата на Цочо Бояджиев се радва на добро здраве.
Емблематична за нея остава парадоксалната му формулировка: „Интересуваме се не от живото, а от мъртвото в средновековната философия”. Иначе казано: тази философия се мисли не доколкото е предшественик на учения от Новото време или продължител на древните, а според собствената й мяра. (В скоби казано: това предполага тъкмо сериозно познаване и на античното, и на модерното философстване.) Базисните характеристики на изследванията в школата носят печата на неговия философски стил: интердисциплинарността, диалогичността, „опосредяващото превеждане” между двата фокуса на християнската средновековна култура и, разбира се, културологичният анализ на средновековната философия – „запазената марка” на Цочо Бояджиев в световен мащаб.
След падането на идеологическата стена, a priori отхвърляща тези изследвания, Цочо Бояджиев създаде дисциплината „Философия на Средновековието и Ренесанса” във Философския факултет на СУ (чест ми е, че бях негов асистент). За около 10 години, с усет за полагане на стратегически ред, бяха произведени всички формални и материални условия за развитието на една модерна наука. Най-сетне, на 19. 12. 2000 г., бе учреден Институтът за средновековна философия и култура (с директор Цочо Бояджиев), който се включи като основател в международни проекти от типа на Европейския висш колеж за антична и средновековна философия. Иначе казано: направено бе всичко необходимо за учредяването на един нов научен клон и за неговото продуктивно съществуване.
Цочо Бояджиев няма преки учители, с които да е общувал персонално, той няма нашия късмет. Дори работата с Кремер в Тюбинген се случва години след появата на книгата за Платон. Неговото автодидактно учителстване, следва да се забележи, съдържа нещо решаващо, отиващо отвъд задължителните съдържателни и технически параметри. Най-вече негова е заслугата, че школата работи в екип, в който, някак си „естествено” взаимодействайки, изследователите категорично заявяват и устояват собствените си физиономии, стилове, перспективи.
Самият той поставя основния акцент по симптоматичен начин. В интервю на Димитър Вацов с нас двамата от 1993 г. бе зададен въпросът какво най-вече бихме могли да дадем на по-младите (сякаш сме се скършвали от старост). „Кураж” беше мигновеният отговор на Цочо Бояджиев: кураж, че може да се живее достойно и съществено така – за науката, от нея, в нея. Без това да води до маргинализиране върху фона на считаното за елитарно, престижно, успешно. Въпреки обичайните тук социални и академични стилове.
Забелязвали са, че след и през всичко извършено той пристъпва някак мудно, небрежно към стореното и предстоящото, жестикулира неатрактивно, делнично, при което сякаш неглижира ценностно времето. Изкривено тълкуване, твърдя, следващо от неадекватна гледна позиция. Същият тип кривене преценява потъванията му в поезията и фотографията като някакви ексцентрични отклонения. Без да се вижда, че при него те са други начини за удържане на мига – в най-същественото му измерение, в битийната му плътност. Максимално грубата грешка при опита за „дефиниране” на Цочо Бояджиев е да бъде отъждествяван с която и да е от неговите „функции”. Напротив, те са прояви на едно и също действие, което го определя по същество.
Бидейки пастир на думи, той е ловец и събирач на мигове. Той е „най-сетне у дома” тогава, когато е в мига, разширяващ душата по битие. Способен да върти с години една идея в ума си, да виси с часове върху някоя дума или да дебне нечия сянка, хвърлена при грижливо изчакана светлина, той е изцяло в мига, щом успее да отдели във въртележката на думите и образите „зърната на смисъла”. Те пък имат сила, щом бъдат споделени и станат съ-битие – собственото име на човешкото съществуване. Лесните думи тук са „отдаденост”, „перфекционизъм” и „диалог”. Стоящото зад тях е несекващата жажда по пълнотата на битието, по автентичната екзистенция.
Ключът към стила си на мислене, на живот, на присъствие Цочо Бояджиев дава в своята „Възхвала на всекидневието” (2007, сп. Ето). Разшифровайки хорариума, почасовото „разписване” на монашеския делник, той прави обобщения, заредени с лично-екзистенциални конотации. Всекидневната повторяемост на живота, монотонната последователност на дейностите, подчертава той, по парадоксален начин суспендират времето. Защото то предполага прехождане от „преди” към „после”, а еднообразно протичащият делник възпроизвежда един и същи ден. Така живеещият е в някакъв смисъл освободен от бъдеще (утре ще е същото), но и от минало (и вчера е било като днес). Животът му е изцяло потопен в настоящето, в действието, което е длъжен да върши с цялото си същество. Той е концентриран в мига, в екзистенциално плътния миг, който тъкмо аналогизира по битието си с вечността. Суспендирането на времето ситуира в пространството на автентичното живеене. А то е пресечната точка на вечността с пълнотата на времената, осмислена от нейния хоризонт. Унифицирането на хоризонтала дава в резултат максималното интензифициране на вертикала. Ето как, минавайки през категориите, казахме нещо и за енергиите.
Има нещо незряло в твърдението, мисля си, че човекът, потопен в такъв тип всекидневие, той, който живее в мига, натрупва, че и „навършва” някакви години. Да речем, шейсет. Аз го познавам всъщност отвеки.

 

Бел. ред. Проф. дфн Цочо Бояджиев е роден на 25 септември 1951 г. От 18:00 часа на 1 ноември 2011 г. в аулата на СУ „Св. Климент Охридски” ще се почете неговата 60 годишнина с представянето на сборника Nomina essentiant res, съставен в негова чест.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”